Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

УДИВИТЕЛНИ И ВЪПРОСИТЕЛНИ ОКОЛО ЕДИН ТЕАТРАЛЕН ФЕСТИВАЛ

23.06.2017 | автор:  Людмил Димитров

В Нови Сад се проведе 62-то издание на фестивала за сръбска драма "Стерийино позорьe"

 

 Една от добрите неразградени културни традиции на бивша Югославия са театралните фестивали. Реално всяка от републиките в някогашната ни западна съседка организираше по няколко и се стараеше да ги развива, разнообразява и да увеличава престижа им. Днес, след поетапното ѝ разпадане, последвалите войни, новите граници и особено след ескалиралите социоетнически и верски предразсъдъци, славянските страни от т. нар. Западен Балкан продължават ревностно да се грижат за това наследство, вече сепарирано – всяка за своето, но тъкмо през театъра, макар и с различна интензивност, отново тече интегритет, независимо че при очерталия се дисбаланс в икономическото им развитие разминаванията и диференциациите в културната политика на тези общества стават все по-видими. А доколкото ще говоря за форуми на националната драма, то театърът между Вардар и Триглав си остава едно от сигурните средства за удържане и потвърждаване не толкова на националната идентичност (напротив, процесът – а той е общоевропейски – е категорично в посока на универсализирането), колкото на националния облик – в бита, манталитета, менталността, (не)отстъпчивостта спрямо историческите травми и митове, в поведенческите стереотипи, провокирани от колективното несъзнавано-и-съзнавано. Сред важните въпроси, отекнали у мен, е и този: къде и как на описания фон стоим ние?

Случи се така, че през настоящата пролет последователно проследих два прегледа на националната драма – и двата международни и наистина престижни: като член на журито за определяне на най-добро представление на Седмица на словенската драма, провеждана от Прешерновия театър в Кран (от 27 март до 8 април) и като официален гост на фестивала Стерийно позорье, посветен на сръбската драматургия, състоял се в Нови Сад от 26 май до 3 юни (но през втората му половина – от 31 май до заключителната вечер). Връзката между пребиваването ми на едното и на другото място отново бяха словенците – заминах за Сърбия с трупата на Кранския театър, участваща в конкурсната програма със спектакъла „Опечалена фамилия“ по Бранислав Нушич. Гостувах по любезната покана на директора на фестивала, г-н Мирослав Мики Радонич, на завеждащата международната дейност, г-жа Душана Тодорович, и на проф. д-р Марина Маджарев от Театралната академия в Белград, член на журито на театралните критици и театролози за определяне на най-добро представление.

Преди няколко години по идея на директорката на Прешерновия театър, г-жа Мирям Дърновшчек, в Кран се състоя кръгла маса, на която бе направен опит да се изгради мрежа от фестивали на националната драматургия в няколко страни от региона, гравитиращи около Словения, и сред присъстващите от Сърбия, Италия, Унгария, Хърватия, Босна, Черна Гора и Австрия, бяхме и ние с наскоро починалия директор на Шуменския театър и на фестивала Друмеви празници: нова българска драма, Илия Раев. Там установихме контакти с организаторите на Стерийно позорье. За съжаление, главната цел не бе постигната – формална мрежа на фестивалите на национална драматургия не се създаде, но неформалното сътрудничество се задълбочи. Българите, за съжаление, отново се самоизолирахме в периферията, защото „поради липса на средства“ Шумен на практика абдикира, но затова пък по някакъв начин по-скромният и също задъхващ се за средства Фестивал на малките театрални форми във Враца кани представления от някои от тези страни, иначе казано, спасява положението. И, разбира се, Варненско лято, а напоследък и новата инициатива на столична община – Световен театър в София. Видяното в Сърбия събуди у мен редица полемични размисли, които мога да обобщя (както гласи и заглавието) с удивителни и въпросителни. Първо започвам с няколко

 

удивителни,

 

или по-точно възхитителни. Стерийно позорье / Сериjно позорjе (условно би могло да се преведе като „Стерийна сцена“) е фестивал, основан през 1956 г. и носи името на патриарха на сръбската драматургия Йован Стерия Попович (1806–1856), познат предимно като комедиограф (по-известни у нас и играни, макар и отдавна, са пиесите му „Зла жена“ и „Надутата тиква“), но писал и исторически драми, сред които и две с български сюжети, а и една ранна поема със заглавие „Сълзите на България“. Тази година бе 62-то издание на форума, който и по времето на Югославия (заедно с белградския БИТЕФ), и днес е централно събитие в живота на страната с огромен авторитет, очаквано и посещавано с респект от участници и гости от целия свят. Освен основните програми – конкурсна и съпътстваща – се провеждат и няколко други: сцена на младите, международна селекция „Кръгове“, международен симпозиум на театралните критици и театролози, изложби на фотографията, на костюми и сценографски решения, триенале с базар на монографии, книги и периодика за театър и драма, пресконференции. Всяка сутрин излиза задължителен бюлетин-дневник за изминалата вечер – оценки, отзиви, интервюта; обявява се програмата за настоящия и за следващия фестивален ден, отразяват се всички евентуални промени на предварително оповестените мероприятия, актуализира се цялостната информация.

В тазгодишното издание участваха девет спектакъла в конкурсната, пет в извънконкурсната програма и по едно представление на откриването и на заключителната вечер (поне по замисъл, ще обясня по-късно) в чест на наградените. Ето и пълния им списък:

 

Кой пее там? – балет по сценария и едноименния филм на Душан Ковачевич, реж. Слободан Шиян. Народен театър Белград (показан вечерта на откриването);

Моето дете от Стоян Сърдич, реж. Ана Джорджевич. Белградски драматичен театър;

Три зими от Тена Щивичич, реж. Ивица Булян. Хърватски народен театър Загреб;

За какво бихте дали живота си? – авторски проект на Харис Пашович и екипа. Копродукция на четири театъра от Сърбия и Босна и Херцеговина;

Маестрото от Миливое Младженович, реж. Милан Нешкович. Народен театър Сомбор (Сърбия);

New Age от Вук Бошкович, концепт и реж. Дино Мустафич. Битеф театър Белград и АртХуб Сараево;

Електра от Данило Киш, реж. Ива Милошевич. Народен театър Белград;

Цвете, увяхнало от Йелена Мийович по разкази на Бора Станкович, реж. Милан Нешкович. Театър „Бора Станкович“ Вране;

Мостът на Дрина по мотиви от романа на Иво Андрич, адаптация и режисура Кокан Младенович. Сръбски народен театър Белград;

Теферич от Дервиш Сушич, адаптация и реж. Алеш Курт. Камерен театър 55, Сараево. (На български може би заглавието трябва да се предаде като „Пикник“, ако съдим по английския вариант, но към подобен превод определено изпитвам съпротива, затова го оставям в „оригинал“);

Деца на радостта от Милена Маркович, реж. Снежана Тришич. Театър „Ателие 212“ Белград;

Синовете умират първи от Мате Матишич, реж. Марко Мисирача. Народен театър на Република Сръбска, Баня Лука (Босна и Херцеговина);

Опечалена фамилия от Бранислав Нушич, реж. Игор Вук Торбица. Прешернов театър Кран (Словения);

Exit – авторски проект на Арпад Шилинг. Унгарски народен театър „Csiky Gergely Тимишоара, Театър на класиката „Ioan Slavici“ Арад и Народен театър Сомбор (Румъния и Сърбия);

Хипнозата на една любов – автор и реж. Душан Ковачевич. Театър „Звездара“ Белград;

Колко е хубаво, че те виждам отново от Олга Димитриевич, реж. Александра Милавич Дейвис. Театър „Ателие 212“ Белград и Стериин театър Нови Сад (заключителна вечер).

 

Признавам, че отидох в Нови Сад и с предварителната нагласа да открия добри текстове, които да предложа на български режисьори и театри, доколкото съвременната сръбска драматургия у нас е почти неизвестна, както, уви, и нашата там. Имах предварителна информация за няколко пиеси, наградени през последните години, и очаквах обявените представления по две от тях като подходяща възможност да се запозная със самите сюжети. Останах особено удовлетворен от поредицата лични срещи и от засвидетелстваното отношение, любопитство и готовност от страна на режисьори, критици, драматурзи и театрални дейци да си сътрудничим. Особено бих искал да спомена разговорите си с г-н Зоран Джерич, директор на Стерииния театър, на чиито великолепни сцени се играят повечето спектакли, с г-н Зоран Максимович, директор на Театралния музей на Войводина, както и с г-н Горан Ибрайтер, ръководител на фестивалния център. Респектираща работа вършат тези хора, всеки сериозен професионалист в своята област, а още по-завидна е издателската им дейност.

Питах се и друго: дали някога българи са гостували на този фестивал. Отговор ми даде луксозният Летопис, излязъл в чест на 60-годишнината му през 2015-та. Да, оказа се, че един-единствен път, на 26-тото издание през 1981 г., в извънконкурсната програма е бил показан спектакълът на Младежкия театър „Дундо Марое“ по пиесата на Марин Държич. Ето и неговата визитка, доколкото можах да я възстановя по Летописа:

 

 „Дундо Марое“ от Марин Държич. Превод Сийка Рачева. Режисьор Мирослав Белович[1], гост от Сърбия; сценография и костюми Звонко Шулер (Загреб), музика Велико Марич (Белград), фехтовка Владимир Смирнов. В ролите: Дундо Марое – Иван Хаджирачев; Маро – Николай Иванов; Бокчило – Георги Георгиев; Попива – Владимир Смирнов; Пера – Даринка Митрова; Бабата на Пера – Люба Алексиева; Лаура – Гинка Станчева; Пертуниела – Мирослава Стоянова; Уго Тудешак – Добромир Манев; Помет – Стефан Мавродиев; Първи гостилничар – Пейчо Пейчев; Втори гостилничар – Васил Бъчваров; Трети гостилничар – Владимир Николов; Сади, евреин лихвар – Петър Петров; Орландо де Августа – Щилиян Кунев; Влахо – Явор Спасов; Капитанът на стражата – Вихър Стойчев; Нико и Церемониалмайстор – Панчо Чернев. Премиера – 19.11.1979 г. Народен театър за младежта, София. Гостуване в Нови Сад – 7 юни 1981 г.

 

В едно неотдавнашно интервю, дадено за в. „24 часа“, Стефан Мавродиев си спомня следните любопитни подробности:

 

„Ами „Дyндо Марое“ на cpъбcкия pежиcьоp Белович! Гpандиозен cпектакъл! Поканиха ни на феcтивала в Нови Сад и ние отидоxме на cтаp кpаcтавичаp кpаcтавици да пpодаваме. Свъpши пpедcтавлението, влизаме ние в теxния клyб. А там cеднали големите им аpтиcти c театpалните им пpофеcоpи и c един, който бил дяcната pъка на Тито в кyлтypата... И мълчат. Седнаxме ние, казаxме cи „Наздpаве“. И избyxнаxа един пpез дpyг: „Не cме cи пpедcтавяли, че така игpаете!“, „Че вие го пpавите по-xyбаво от наc, бе!“, „Събpаxте ни акъла!“ Става два пpез нощта, а не cи тpъгват. Възpаcтни xоpа, а cедят c наc, пият c наc.“

 

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6050292

 

На това изказване може да се вярва безусловно. Сърбите са емоционални хора, спонтанни и в професионалните среди – добре настроени към нас. Каквото мислят, споделят го, признават уменията ни, някои си спомнят и разказват за хубави, дори „върло лепи“ български постановки, които са гледали по света. Сигурен съм, че са оценили достойнствата на софийското представление, за което у нас още се разнасят легенди от очевидци. Жалкото е, че други наслоени в отношенията ни спънки, нямащи нищо общо с изкуството, пречат на по-тесния обмен на културни инициативи.

Удивително е и още нещо. Няма да е честно, ако не отбележа, че за нас, българите, пътят до Нови Сад исторически е прокаран не от Младежкия театър, не дори от прочутите ни градинари, чиито наследници все още живеят там и са организирани в малцинствена общност, а от най-славния ни пътешественик... Бай Ганьо. Спомнете си „ленивия глас“ на диспечера на будапещенската гара в първата глава на Алековата книга, съобщаващ „направлението на треновете“: „Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ве-дек“. С последното, Уйведек, унгарците назовават Нови Сад. Тъкмо през него на път за Виена минава Ганьо.

И така, на фестивал – като на фестивал. Постарах се да присъствам на повечето прояви, които засякох – изтощително, но и полезно. И ето че започнаха моите

 

ВЪПРОСИТЕЛНИ

 

На мен – за сърбите да не говорим – ми бе малко трудно, по-точно странно и неестествено (въпреки политическата коректност) да приема, че фестивалът, съставен от домакините, хървати, босненци, словенци и съответните сръбско и унгароезични сцени от съседна Румъния (Нови Сад е главен град на автономната област Войводина с преобладаващо унгарско малцинство) е в истинския смисъл на думата „международен“, независимо че всички изброени артисти идваха от независими и вече твърде различни по статус и политическа ориентация държави; в културния процес обаче те все още се усещат едносъщни (общото им минало в театъра е много по-дълго от периода на самостоятелно развитие), макар че и тази доскоро сякаш неразбиваема амалгама започва стремглаво и видимо да се пропуква. Същото наблюдавах и преди две години, участвайки в конференцията „Сценични изкуства, миграция, политика. Словенският театър като моделиращ междукултурния обмен“, организирана от театралния фестивал Боршникови срещи в Марибор, където аз и проф. Джейнъл Рийнълт от университета в Уорик, Великобритания, бяхме единствените автентични чужденци. Останалите представяха страните на някогашната федерация.

Оттук се появи и първият въпрос.

Привидното „отваряне“ на театъра във всяка от бившите републики „навън“, (почти) без да бъдат напускани макрограниците на Югославия, не е ли по-скоро условност, игра, привидност, екстатичен и екстериорен („хиперплощаден“) театър-в-театъра, съизмерващ сценичните практики в тях по принципа: вижте какво можем сами. В действителност (особено в пространства като Босна, Македония и Черна гора) се усеща буксуване, подражателност, понякога известен – да не кажа дразнещ, но затова пък претенциозен – примитивизъм, резултат от затвореност, изразяваща се не толкова в невъзможността техни режисьори и актьори да гледат театър навън и да заимстват решения, да бъдат в крак с актуалните процеси и перформативни тенденции / платформи, колкото в омагьосаното експониране на готовия художествен продукт основно помежду им, където очевидно се чувстват най-уютно, но то се оказва далеч недостатъчно за истинска конкурентност / конвертируемост. Като скачени съдове (и поради липсата на езикови прегради) те гледат едни от други, канят се взаимно (за „цвят“): режисьори, сценографи или дори актьори (в Македония от време на време ходят да поставят и българи, а в нашия НАТФИЗ всяка година се обучават немалко македонци), но поддържането и постигането на хомогенност на бившата юготеритория все по-трудно се получава. Уви, положението днес изглежда така (и не само през моите очи). А в случая думата ми е най-вече за Сърбия. Защото там има сериозна театрална култура и мисъл, което се забелязва на много равнища и в един момент навярно, без да мога да прогнозирам кога, ще изплува отново.

Вторият въпрос възникна като следствие от описаната току-що басизна констатация. Сред седемте представления, които успях да гледам, словенското беше най-качествено, демонстрация на висок професионален театър, отиващ отвъд националните граници, при това с класическа комедия от ХХ век, изглеждаща днес по-скоро наивно умилително, отколкото убедително, независимо от актуалността на проблемите, описани в нея. Сръбската публика обаче видимо не прие необходимото и неизбежно по мое мнение осъвременяване на „Опечалена фамилия“. Чуха се и скептични възражения: „Това не е Нушич!“. Разбирам, че когато чуждо тълкуване на твоя канонична пиеса попадне в собствения ти контекст, утвърдената интерпретативна матрица несъзнателно / инстинктивно задвижва комплекса от нагласи, очаквания, но и изисквания за спазване на някакви неписани правила, гарантиращи удовлетворение и одобрение. Отново проумях колко важен за малките култури е погледът отвън, от какъв неочакван ракурс ни кара той да се вгледаме в самите себе си, каква провокативна (Гоголева) оптика за саморефлексия ни предлага. И какво изпитание е да „изтърпиш“ (и преглътнеш) чуждото самостоятелно тълкуване, без да проявиш защитно и ненужно високомерие.

Тук вече разликите в социокултурната ситуация си казват своето. Ако за българите Нушич е близък и разбираем – нашият Ст. Л. Костов ни е достатъчен пример, макар че и сръбският класик е твърде често в театралния репертоар у нас – то в контекста на австро-унгарския католицизъм, формирал поведенчески и като естетика словенци и хървати, баш балканските ориенталски номера и финтове, на които залагат тези текстове, се възприемат по друг начин, за тях се намират различни основания, в съответните култури биват адаптирани през по-нестандартни филтри (принципи). Важното е дали се открива онази вътрешна абстрактност в иначе баналния и предсказуем сюжет, която може да формира рационалното ядро за една режисьорска концепция, стараеща се да постигне общозначимост отвъд националната интровертност. От тази гледна точка в случая аз изцяло адмирирам словенците. Още повече, че режисьорът е сърбин. Но работейки в алтернативна среда, той също – като млад и необременен човек – много категорично и успешно се отървава от наложени клишета и стереотипи и върви нататък: открива възможност да постави Нушич по начин, който в родината му едва ли би бил уместен. Подходът му е твърде освободен и преодоляващ задръжките на традицията. Иначе тази застояла и поплесенясала оттук-оттам дарматургия трудно може да бъде спасена. Износването ѝ е факт, факт е, че дори контекстът, в който е възникнала, вече е различен и неработещ. Трябва – като в анимацията – да ѝ се „добавя реалност“, другояче казано, да се „ре-анимира“, да ѝ се вдъхва душа. В случая Игор Вук Торбица бе заложил не толкова на лицемерието между самообявилите се родственици на покойника, стремящи се към по-голям пай от наследството, колкото на откровения им цинизъм – всички се уговарят ясно и точно кой кой е, защо са тук, и съвсем последователно и напористо се домогват до никак неполагащата им се зестра. Снобизмът като двигател на фиксидеи; отстрани всички „опечалени“ приличат на ято гарвани, накацали и чакащи удобния момент да плячкосат каквото им падне. И загатнатото накрая – като в сапунен сериал – обещание за продължение („To be continued...“): ако някъде се отвори подобен подходящ случай, те, пак същите, ще са там – пък каквото стане.

В този смисъл собено интересно е да се наблюдава как заработва комплексът на националната идентичност през театъра, от една страна, ако поставяш своя пиеса в чужда среда, и, от друга, когато режисираш чужд текст на домашна сцена, но с мисълта, че ти предстои да го покажеш в породилата го култура. Повод за тези размисли ми даде представлението „Деца на радостта“ на Снежана Тришич, която само преди месец направи блестящо впечатление в Кран с постановката на словенската пиеса „Бездна“ от Жанина Мирчевска. За разлика от „Бездна“ обаче, разчетена пунктуално, нестандартно, умно и впечатлила авторката и публиката на Седмица на словенската драма с особено смелия си и неочакван интерпретативен ракурс, „Деца на радостта“ бе тривиално, маниерно, скучно и, както му е редът в такива случаи, безкрайно дълго представление, чийто концепт при добро желание би могъл да сведе трите часа до 40-тина минути и да се покаже на някакъв ведомствен форум като културна притурка. Бих се усъмнил в обективността на тази оценка, ако то не бе събрало най-нисък брой точки от анкетите на зрителите. И отново се изправих пред въпроса: дали все пак селектирано представление на международен фестивал не трябва да притежава по-голяма универсалност и отвореност към всякакъв тип публика, не само националната?

Бих отбелязал накратко още два спектакъла от извънконкурсната програма – „Синовете умират първи“ на театъра от Баня Лука (столицата на Република Сръбска в Босна и Херцеговина) и румънско-сръбската продукция „Exit“ на режисьора Арпад Шилинг, етнически унгарец от Тимишоара. Много различни едно от друго, те събраха овации поради засягането на деликатната националистична тема, но в различни аспекти. Първият в жанра на черната комедия разсъждава за безпомощността на обикновения човек пред насилието и как той неволно бива въвлечен в него със самозаблудата, че ще успее да възмезди за близките си (обмислен и въздействащ текст на Мате Матишич), а вторият – перформънс, разчитащ на режисираната импровизация на състояния; действието е разположено на британската граница, където, за да бъдат допуснати на Острова, чакат сърби, румънци и унгарци и тяхната по неволя новосформирана общност с консенсусно избран лидер, контактна група и „население“ приема квазизаконови правила и едновременно с това ги разрушава, но така или иначе никога не стъпва в обетованата земя. Следват ненавист, убийство на лидера и разпадане. Експеримент, успешен само отчасти – повече като замисъл, отколкото като реализация. Потискаща атмосфера, тривиални послания, неизяснени взаимоотношения, нелогично редуващи разнежване и агресия / истерия с неоправдани и неубедителни кулминационни акценти и най-важното, без изход (exit), а и без „вход“. Колкото до новата пиеса на познатия и у нас Душан Ковачевич, „Хипнозата на една любов“, разказваща за интимната телепатична връзка (прерастваща в мобилна, а по-късно и във физическа) на дъщерята в едно семейство, пострадало наскоро при автомобилна катастрофа, с извънземния момък Май, който пристига при тях по нейна молба и по чудесен начин връща здравето на ранените, тя повече би спечелила, ако не той сам я бе режисирал в приказно-наивистичен стил (с декори тип креватна живопис), или ако поне бе „приземил“ пласта „дисниленд“ в по-иронична посока, податки за каквато изобилстваха из текста. Но това, въпреки великолепните актьори, бе проиграно.

Изненада ме обаче силният националистичен подем (вот), който театърът като колективно действо е в състояние да консолидира. Нещо, струва ми се, не само невъзможно, но и немислимо у нас. Спонтанни аплаузи и при най-леко афиширане на сръбското достойнство и правота пред другите (мюсюлманите да речем, но не само) – при това не непременно като търсен акцент и ефект в представлението, а като непосредствена рецептивна реакция. Навярно подобна позиция все още действа в самосъхранителна перспектива, но не единствено за мен, а и за хърватите и словенците беше видимо учудваща. Бих искал да поясня. Давам си сметка, че положението, в което се намира Сърбия, е сложно – изолацията, пък била тя и частична или латентна, винаги си казва думата, макар че интелектуалците им, рефлектиращи най-чувствително на тези процеси, търсят и намират начини да се държат достойно в екстремните условия, в които са поставени не по тяхно желание. Но като участник в журито на фестивала в Кран месец по-рано аз се озовах в привидно близка ситуация, когато трябваше да определим най-доброто представление между две или три, изпъкващи на фона на останалите, наградата спечели par excellence политически спектакъл: „Република Словения“ – колективна работа на целия екип в две части. Първата реконструира разсекретената през 2013 г. след двайсетгодишна давност стенограма от срещата на Съвета за сигурност на младата независима република при тогавашния президент Милан Кучан във връзка с поведението на страната в режима на югоембаргото. Във втората част трикратно (по показанията на трима свидетели) се инсценира арестуването и последвалата присъда, а по-късно и помилването, на един частен търговец на оръжие, продължил да върши бизнеса си, без да се съобразява с директивите на централната власт. Трите версии, естествено, нямат нищо общо помежду си. Зловещ и завладяващ спектакъл, разкриващ подробности за събития, случили се зад гърба на същото това общество (публиката), като едва сега ясно биват назовани не само видимите действащи лица от онова време, но и онези от нетеатралното задкулисие. Спектакъл покаяние, непредизвикващ никаква гордост, възторг или аплауз, а въздействащ като колективен катарзис. Защото зад уж конкретните микросюжети прозират процесите в прохождащите източноевропейски демокрации, изцяло управлявани от структурите на комунистическите служби за сигурност, трансформирали се трайно в мафиотски.

 

И тук стигам до финала, на който се разразиха два нечувани (по оценката на домакините) скандала.

 

Първият бе с наградите.

Журито на 62 Стерийно позорье, оглавено от популярния и обичан актьор Мики Манойлович, реши за първи път в историята на фестивала да не присъсди нито една награда – както за цялостен принос, така и в отделните категории. Вместо това официалното изявление от 3 юни, публикувано в актуалния бюлетин, гласи: „Отчитайки амбициите, таланта, усилията, обстоятелствата, в които са работили участниците в конкурсната програма във време на незаинтересованост към театралното дело от страна на културните институции, и особено имайки предвид сложните и тежки условия, в които фестивалът по някакъв начин оцелява, както и безкористната отдаденост на новосадската публика към избраните спектакли, журито единодушно реши да връчи две заслужени Стериини награди: Стериина награда за всички участници в 62-то издание и Специална Стериина награда на публиката на 62-то Стерийно позорье“. Разбира се, така формулираното решение бе посрещнато на нож, последваха остри реакции, коментари, обиди, включително и персонални, конспиративни теории, спекулации от всякакъв род, но резултатът не се промени. Когато на заключителната вечер членовете все пак бяха поканени, за да изложат аргументите си, освиркванията, докато стояха на сцената, не стихнаха, независимо че Манойлович се опита трезво и принципно да обясни кое е довело до това положение. Емоцията обаче надделя и никой не го чу, нито прие словото му. Не се наемам да коментирам тежестта на аргументите „за“ и „против“ създалата се ситуация, но трудно ми е да се съглася, че в нито една категория нямаше достойни кандидати за отличие.

Все пак прозвуча и компенсаторно решение, успокоило наелектризираната обстановка в залата. Тричленното жури за връчване на наградата за театрална критика с председател д-р Светислав Йованов присъди тазгодишния приз на театролога проф. Иван Меденица за монографията му „Трагедия на инициацията (или Непостоянният принц)“, Белград 2016 г. Истински фойерверк от аплаузи предизвика пък решението на журито на театралните критици и театролози на Сърбия с председател Слободан Савич да даде наградата на Кръглата маса на критиката на 62 фестивал Стерийно позорье за най-добро представление на „Мостът на Дрина“ по мотиви от романа на Иво Андрич, режисура и адаптация Кокан Младенович, Сръбски народен театър Нови Сад.

 

Вторият скандал бе със заключителното представление.

То започна веднага след официалната част с предполагаемото раздаване на наградите. Но обявено вечерта като: „Колко е хубаво, че те виждам отново“, осъмна с ново заглавие: „Моя ти“. Причината е, че почти на зазоряване от Загреб бе пристигала безпрецедентна и безапелационна депеша. Цитирам дословно съобщението на дирекцията на фестивала: „Драги приятели и почитатели на Позорье, Хърватският съюз на композиторите и Агенцията за защита на авторските права на музикантите от Загреб изпратиха до нашия фестивал писмо, в което се отбелязва, че първоначалното заглавие на спектакъла, предвиден за тържественото закриване тази вечер, подлежи на защита и носителите на авторското право не са съгласни да одобрят стиховете на групата „Нови фосили“ за негов наслов. По тази причина променихме договора си с авторката на текста Олга Димитриевич и с театър „Ателие 212“, решавайки, че за в бъдеще представлението ще се играе като „Моя ти“, което ще попречи на възможността от тук нататък копродукцията да понася финансово-правни последствия“.

Няма как да не направят впечатление две неща. Едното е, че „Колко е хубаво...“  (в оригинал на хърватски: „Kako je dobro vidjeti te opet“) се играе вече цял сезон и досега никакви възражения срещу заглавието не са постъпвали. Другото е, че в духа на познатата ни „политическа коректност“, чрез която все по-глобално се спекулира и по въпроса с авторските права, се усеща главоломно нарастваща нечистоплътна корист като механизъм за злоупотреби от хора, напомнящи на персонажите на Нушич от „Опечалена фамилия“. Конкретният случай демонстрира и особено „приятелските“ отношения между двете спорещи държави. Дали пък – в кръга на шегата – по такива именно причини и Вазов навремето не е променил заглавието на повестта „Немили-недраги“, когато я преработва за сцена и предвидливо назовава драматизацията си „Хъшове“, за да не трябва да плаща хонорар за всяко представление на роднините на Ботев?... Иначе песента на „Нови фосили“ все още е изключително популярна и се пее на всякакви срещи на випуски, юбилеи и т. н., както у нас, да кажем, „След десет години“ на ФСБ.

Но откъде дойде дръзката промяна в заглавието? Текстът на Олга Димитриевич получава наградата за най-добра нова сръбска пиеса на същия фестивал през 2014 г. През сезон 2015/2016 го поставя родената в Лондон Александра Милавич Дейвис с трупата на един от най-добрите белградски театри, „Ателие 212“. Самата авторка е смятана за корифей сред съвременните драмописци в страната, а също така (което в контекста на новините около новата сръбска министър-председателка няма да е сензация) не крие еднополовата си сексуална ориентация и открито защитава правата на представителите на сръбското гей общество, по нейно мнение жестоко дискриминирани. Сюжетът обаче е по-сложен. Дългогодишната приятелка на Драгица умира на деветдесет и няколко години и синът на покойната предявява претенции към апартамента, в който има намерение да се настани със съпругата и трите си деца. Драгица търси временен подслон при своята отдавнашна позната Ружа и пред нея и още една възрастна съседка – Загорка – разказва историята на забранената си над 50-годишна любов с Ивана. Неподозираната новина отеква потресаващо у приятелките, тъй като те не само че никога нищо не са подозирали, но дори са учудени, че „и у нас имало такива работи“. Видимо са притеснени, тъй като Ивана приживе е била партизанка, а след войната – високопоставена функционерка в партийния елит; недосегаема. Мъртвата е „извикана“ от фантазията на Драгица, оживява като млада и напориста знаменоска на отряда и историята продължава в смес от видения и реалност... По време на представлението в крачка бяха махнали песента на „Нови фосили“, която по замисъл е семантично центрирана в действието, и я бяха заменили с югославски комунистически евъргрийни, честно казано, доста отвратителни и като текст, и като асоциации. Но пък публиката искрено ликува за кратко.

 

И ако с нещо бих завършил този проточил се репортаж, то е отново с размисли за дереджето на собствената ни нова драматургия. Въпросът, който зададох в началото, остава все така актуален и без отговор и сега: къде на описания фон сме ние? Иска ми се да намерим аргументи за констатацията: „по-горе“.



[1] Един от най-големите сръбски режисьори по онова време, роден през 1927 и починал през 2005 г.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: