Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

П. Бицили – Боян Пенев: срещата и общението

11.06.2017 1

Два фрагмента от книгата на Галина Петкова за проф.П. Бицили

  

 Книгата на Галина Петкова „История на руската литература от проф. П. Бицили в три книги (България, 1931–1934 г.)“ предлага дескриптивен, контекстуален и аналитичен прочит на три издания по история на руската литература, които "редовният професор чужденец" в Софийския университет П. Бицили осъществява през 1931-1934 г. Създадени за нуждите и съобразени с програмите на емигрантското училище, двете христоматии и кратката история се осмислят като място на руска памет и като записки за лекционен курс, конструиращ руското литературно развитие от народната словесност до 30-те години на ХХ век.

Галина Петкова е доктор по филология, преподавател по руска литература на ХІХ и ХХ век в Катедрата по руска литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (1999). Завършва руска филология като първа и френски език като втора специалност в СУ "Св. Климент Охридски" (1987), специализира върху творчеството на М. Цветаева и Б. Пастернак в Катедрата на руска литература (1988). През 1994 г. защитава в Московския държавен университет дисертация на тема: "Поетика на лирическия цикъл в творчеството на Марина Цветаева". Публикува статии за М. Цветаева, П. Бицили, Н. Трубецкой, П. Ярцев, руската емиграция в България; има публикации на архивни материали за П. Бицили и Н. Глубоковски. Тя е сред авторите, публикували изданието: Пётр Михайлович Бицилли "Избранное. Историко-культурологические работы. Том первый" (София, 1993), и е консултант на "Азбука христианства. Словарь-справочник важнейших понятий и терминов христианского учения и обряда" (Москва, 1997). Съставител е на "Хроника литературной жизни русского зарубежья. Болгария (1919-1940)" ("Литературоведческий журнал", Москва, 2003), "Салимбене и Пушкин" (Варна, 2004), "Женска поезия на руската емиграция в България" (2009) и "Надежда Тэффи. Наше житье. Рассказы и фельетоны, опубликованные в Софии (1923-1927)" (2010). Член е на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература.

 

П. Бицили – Боян Пенев: срещата и общението

 

П. Бицили се проявява като литературен историк в България и стабилизира изследователските си литературоведски избори именно в българското университетско поле.

В средата на 20-те години на ХХ век в емигрантското издателство „Пламък“ („Пламя“) в Прага излизат две книги на Бицили, които регистрират бифуркацията на научните му интереси – на история и филология. През 1925 г. са отпечатани „Очерци върху теорията на историческата наука“[1], подготвяни според хипотезата на Мария Велева още в Одеса като „докторска дисертация“ (Велева 1994: 7). Втората книга – „Етюди за руската поезия“[2], е издадена през 1926 г. и предлага концепция за „еволюционния ред“ на руската поезия и „разбиране за същността на поетическото изкуство“ през призмата на ритъма (Бицилли 1926: 274). Работата над „Етюдите...“ започва през 1922 г., но съдейки по датировката на краткия предговор, както и цитираните заглавия в бележките, книгата е дописвана и съставяна през 1925 г. вече в България, по времето, когато Бицили се опитва да преподава от университетската катедра история на руската литература. И така, случва ли се нещо, което мотивира Бицили да надгражда литературния критик, проявил се в началото на 20-те години на ХХ век, и да усвоява специализиран филологически инструментариум, какъвто предполага изучаването на поетическия ритъм[3]. Ако единствен мотив е автоцензурата да не се пише за история, то не е ли все едно как се прави литературна история? Дали единствено компенсиращото съотнасяне с търсенията на Владислав Ходасевич и неговото „Поетическо стопанство на Пушкин“ („Поэтическое хозяйство Пушкина“) и на Борис Томашевски „Петостъпният ямб на Пушкин“ („Пятистопный ямб Пушкина“), цитирани в „Етюдите...“, т. е. с двете метрополии – емигрантската във Франция и съветска Русия – са достатъчни за смяната на жалоните?

През 1923–1924 г. цитираните изследвания разместват местата и ролите на своите автори върху културната карта – текстът на ленинградеца Томашевски е отпечатан в Берлин през 1923 г.[4], а на живеещия извън Русия по това време, но все още със съветски паспорт, Ходасевич излиза в Ленинград през 1924 г.[5]. Подобна перспектива при отпечатването на тези издания не ми дава основания да ги оразлича като обвързани и репрезентиращи двете наглед обособени зони емиграция и метрополия[6], по-скоро бих ги обединила и противопоставила на чуждото културно пространство, каквото в случая е българското. С една дума, в условия „ненормални“ за създаване на руски книги, само опит за отдалечено вписване в полето на руската наука – отвъд географските ѝ граници – ли е жестът на Бицили да представи далеч не-провинциален „по темите“ и „по методическите подходи“ (Бицилли 1926: 5, 11) текст, очевидно в духа на идеите, разпространени в метрополиите? Предвид дистанцията с Михаил Попруженко, който в проучванията си по руска литература едва ли е конкурентна фигура за професора, и (не)възможността да чете след 1924–1925 г. литературноисторически курсове по руска литература в Софийския университет, остава отворен въпросът доколко българското академично поле през 20-те години подтиква Бицили да върви по професионалния път на филологията и да реализира себе си като адекватен на времето изследовател литературовед. Ако тази хипотеза е вярна, кои са обстоятелствата, затвърдили посоката?

 

„Който е бил в лично общение...“: Боян Пенев в прочита на Бицили

На 26 юли 1927 г. руският емигрантски вестник „Последни новости“ („Последние новости“), издаван от Павел Милюков в Париж, отпечатва възпоменателен текст „В памет на проф. Б. Пенев“ („Памяти проф. Б. Пенева“), подписан от „проф. П. Бицили“, в който се съобщава, че на 25 юни с. г. „скоропостижно почина професорът от катедрата по история на славянските литератури на Софийския университет Боян Пенев“ (Бицилли 1927: 2). В него са щрихирани изследователските търсения на българския учен, за чиято ранна смърт се споменава на два пъти:

„Основна тема в занятията на покойния беше новата българска литература. Самата ѝ същност накара Пенев много бързо да разшири кръга на научните си интереси, при това в две посоки. От една страна, тази литература се разбираше от него като духовна проява на националното възраждане на българския народ и това го подтикна да проучва паралелни явления в историята на другите народи, споделили участта на българския; покойният, увлечен от културната история на Полша[7], стана един от най-авторитетните познавачи на полската литература от епохата на романтизма. От друга, изключително силната зависимост на новата българската литература от руската (и при това почти изцяло от нея)[8] го тласна да се обърне към изследването на последната. Постепенно този интерес се превърна за него в самодостатъчен. Особено го привличаше най-новата руска поезия“ (Бицилли 1927: 2).

 

Бицили представя на руския емигрантски читател Б. Пенев преди всичко като проучвател на руската литература в България:

„Този, който е бил в лично общение с покойния, знае колко много той можеше да даде на историята на руската литература с неговата начетеност, тънък вкус, превъзходен метод, остър критически усет[9]. Научното му наследство в тази област не е голямо: смъртта (той си отиде едва на 45 години) прекъсна дейността му точно тогава, когато той се почувства в историята на руската литература вече не ученик, а майстор“ (Бицилли 1927: 2).

 Професорът конкретизира твърдението си, като цитира студията на Боян Пенев за българските преводи на „Кримски сонети“ на Мицкевич, публикувана в Годишника на Софийския университет през 1926 г.:

„Пенев доказа, че първите преводачи са превеждали от руски преводи. Затова значителна част от текста е посветена на естетическия разбор на последните. Привлечени са всички руски преводи. Анализът поразява със своята щателност, дълбочина и точност. Статията на Пенев е един от най-образцовите „пътеводители“ за паметниците на художественото слово“ (Бицилли 1927: 2).

 Последният абзац с финалното клише „пътеводител“ в дадена изучавана материя[10] е характерен по-скоро за жанра на рецензията, отколкото за ритуалното отдаване на почит, въпреки че тонът на Бицили е далеч от формалния. Досега не съм срещала възпоменателен жест за друг български учен, подобен на този, с който Бицили канонизира Боян Пенев в руската емигрантска памет. „Да бъдеш в лично общение“ („кто находился в личном общении“) извиква смисли, надскачащи означаваното от фразата „който лично е общувал“, предложена в превода на „Златорог“[11], и назовава свързаност в една кауза, различна от добрата осведоменост за издирванията на българския учен и професионалната оценка за изследователския му подход към руската литература[12]. В живота на Бицили и Боян Пенев могат да се търсят и другите общи – извън литературата – културни маршрути: концертите в София, музиката[13], Полша... Предполагам, че на Бицили е импонирала породата Боян Пенев, „естетическият субект“, запазил „вкуса към класичното“ и вярата в „жизнената цялост на твореца“, ако си послужа с думите на Бойко Пенчев (Пенчев 1998: 110–111). Вероятно е имало Среща, която за Бицили е била значима, а може да е била значима и за двамата. Бъдещите проучвания върху темата „Бицили – Боян Пенев“ ще потвърдят или оспорят догадките ми, тук ще се огранича с някои предварителни бележки.

Трудно е да се каже какво точно от творчеството на Боян Пенев Бицили познава, с изключение на вече посоченото в некролога. Могат обаче да бъдат проследени преподаванията на двамата професори и евентуалните съвпадения в проучвателските им избори. Ако темата „Б. Пенев – изследовател на руската литература“ е въведена още през 1976 г. от Иван Радев[14], то сюжетът „Боян Пенев – лектор по руска литература“ досега сякаш остава извън обсега на научните издирвания. [...]

 

 Творческа история на един възможен / предполагаем тритомник

Бицили работи върху съставителството на двете части на „Христоматия по история на руската литература“ в началото на 30-те години на ХХ век, когато се ангажира активно с каузата на руското емигрантско училище. Не успях да уточня конкретния повод, довел до създаването им, както и сроковете, ако е имало такива, за тяхната подготовка и издаване. Очевидно е обаче, че този проект е предприет и реализиран по време на „кризата“ на емигрантското училище, която поставя въпросите за неговото развитие – от автономна структура към постепенното му редуциране и трансформиране в „смесено училище“ (в славянските страни) или цялостното му институционално анихилиране (в останалите приемащи страни).

През 1931 г. Земско-градският комитет в Париж, притиснат от обстоятелствата за „възможна пълна или частична ликвидация“[15], вероятно предприема различни организационни инициативи. Същата година в Париж е създадена групата „Родина и родна реч“ („Родина и родная речь“), отново с активното участие на Вадим Руднев. Нейна главна цел е да бъде „център“ на общата емигрантска „борба с денационализацията“ в условията на променен образователен процес, когато руски училища, гимназии и университети вече не се създават, а децата на емигрантите учат в по-голямата си част в училищата на приемащите страни. В тази ситуация „задължение“ на емиграцията е да се гарантира на руските деца единствено „предучилищно и извънучилищно образование и възпитание“[16] (Родина и родная речь 1931). Една от задачите на групата е „да съдейства за издаването на евтини руски учебници и помагала“[17], като „всяко училище за допълнително обучение получи комплект от учебните помагала“ (Родина и родная речь 1931). Тези преструктурирания водят до създаване на хибридизирано образователно пространство, което надгражда, а в перспектива трябва да замени емигрантското училище.

От друга страна, една литературна христоматия, съставена след поредица рецензии и статии, в които Бицили обсъжда вече съществуващи христоматии и учебници и проблематизира преподаването по история в емигрантското училище, може да се разглежда като въплъщение на негови педагогически идеи и място на трансфер на възгледи и подходи, практикувани в преподавателското поле на университета[18]. Подобен пренос на схващания също работи за хибридизирането на емигрантското образователно пространство, съединяващо образователните степени на средното и висшето училище и допълващо руската гимназия с възможния руски университет в България. И не на последно място, появява се възможност за институционализиране на собствено преподавателско слово и по история на руската литература, от което Бицили е лишен в Софийския университет по това време.

„Христоматията по история на руската литература“ най-вероятно е замислена от самото начало в две части, които могат да функционират самостоятелно. Те обаче имат различна вътрешна структура въпреки еднаквото им типографско оформление и всяка от тях е снабдена със собствено предисловие, без в него да е посочена връзка помежду им. Предговорите към първата и втората част могат да се разглеждат във взаимното им допълване и себеоглеждане, тъй като се придържат към сходна обща комуникативна рамка: един и същ сдвоен адресат (преподавателите и учащите се в руското емигрантско училище); подчертан скромен обем на христоматиите, в които са събрани преди всичко текстове образци; фокусиране върху езика на произведенията или автора в контекста на развитието на руския книжовен език като критерий за включването на дадена творба. И двете предисловия идентифицират изданията единствено и само като „христоматии“ и ги вписват в контекста на емигрантското образование в началото на 30-те години на ХХ век. Те реализират собствена педагогическа функция, като обосновават аргументите на Бицили за адекватна преподавателска стратегия по руска литература.

Първата част на христоматията (по-нататък – първата христоматия) въвежда народната словесност и литературата от допетровия период, локализиран в подзаглавието между XI и XVII в., и е отпечатана вероятно през юни – началото на месец юли 1931 г.[19]. Втората част на христоматията (по-нататък – втората христоматия) представя руската литература от ХVІІІ век, а в абсолютния си финал проправя пътека към литературата от XIX в., и е издадена не по-късно от месец май 1932 г.[20].

Не разполагам с конкретна информация кога и при какви точно обстоятелства на Бицили е възложено съставителството и редакцията на христоматията. Предполагам, че решението за съставяне на христоматията е датирано с 1931 г. или със самия край на 1930 г. На 27 януари 1931 г. на Бицили е разрешен поисканият от него 30-дневен задграничен отпуск, считано от 1 февруари, за да посети „с научна цел“ Прага, Рига, Ревел (днес Талин) и Берлин[21]. От февруарското му писмо до Алфред Бем обаче мога да заключа, че това пътуване не е било осъществено[22]. При положение, че най-вероятно до края на юни – началото на юли същата 1931 г. е отпечатана първата христоматия, може да се допусне, че несъстоялата се командировка през февруари 1931 г. е била мислена и като възможност за набавяне на съответните текстове от народната словесност и старата руска литература.

На 13 юни 1931 г. Бицили пише втора в рамките на същата календарна година молба за „задграничен отпуск през време на ваканцията“ с мотива, че се нуждае да „довърши някои свои научни трудове“[23] и на 30 юни 1931 г. получава разрешение от Министерството на народното просвещение „да прекара“ лятната си ваканция „в чужбина с научна цел“[24]. Преди това обаче, още на 9 юни с. г., Бицили се обръща към декана на Историко-филологическия факултет с друга молба ʻФакултетът да му отпусне от Фонда за научни цели 5 000 хиляди лева, за да има възможност при предстоящото си пътуване до Париж да престои там 3–4 седмици и да се занимава в Парижката национална библиотека с издания на някои извори и с монографиите, които са му потребни за подготвянето на неговите курсовеʼ[25]. От резолюцията върху молбата става ясно, че сумата е била „отпусната“[26]. Сред документите за това пътуване е запазена и служебна бележка от 14 август 1931 г. на френски език, удостоверяваща академичния статут на проф. П. Бицили, който „предприема научна командировка в чужбина“[27].

Предполагам, че именно по време на това пътуване до Париж[28] Бицили събира текстовете, включени във втората христоматия, която сглобява впоследствие в София. Именно за нея той пише на Руднев на 12 април 1932 г., че тя „се печата с мълниеносна бързина и скоро ще бъде готова“. Докато е в Париж, на 3 септември 1931 г. в София се открива конгрес на руските педагози в България, споменат вече в Глава втора. В отсъствието на Бицили е прочетен докладът му, в който той предлага старата руска литература да бъде изучавана в горните класове на гимназията. Вероятно подобна препоръка е резултат от работата му над първата христоматия и съобразяването на публикуваните текстове с възрастта и фоновите знания на учащите се в руската емигрантска гимназия.

Заглавните корици и на двете христоматии са дело на художника Иван Билибин (1876–1942), чието авторство е посочено на гърба им („Обложка работы И. Я. Билибина”). Рисунките върху тях представляват стилизация на иконния образ на преподобния Нестор Летописец (корица на първата христоматия) и на елемент от руски народен орнамент (корица на втората христоматия) и са с вградени инициали „И. Б.“. Известен с афинитета си към руския XVII век и допетровото време, Билибин стилизира авторски шрифт, ориентиран към моделите на „полуустава“ и „петровия скоропис“[29], който подчертава нереформирания руски правопис, превърнал се за емиграцията в оразличаващ я културен белег от съветска Русия. Корицата на втората христоматия е доста по-семпла от тази на първата, но и двете, колкото и уместно да илюстрират и допълват съдържанието на христоматиите, подчертават националната фиксация на издателския проект и внушават асоциации за рускост и древност.

Под заглавието е разположено името на съставителя, предхождано от неговата академична длъжност в Софийския университет: „Съставил проф. П. М. Бицили“ („Составил проф. П. М. Бицилли“). Най-долу на кориците е посочено кой издава книгата, мястото и годината. Върху тази на първата христоматия е отбелязано: „Изд[ание] на Руския земско-градски комитет // София, 1931“ („Изд[ание] Российского земско-городского комитета // София, 1931“); върху втората – „Изд[ание] на Родина и родна реч // Склад на YMCA // Париж, 1932“ („Изд[ание] Родина и Родная речь // Склад Y. M. C. A. // Париж, 1932“).

На гърба на първата корица, където е отбелязано авторството на Билибин и в двете христоматии, в средата на страницата е разположено традиционното за учебно помагало пояснение, че „христоматията е съставена в съответствие с програмите на руските средни учебни заведения [в емиграция]“[30].

Титулните страници повтарят паратекста от кориците, който е набран с еднотипен шрифт, а не с рисувания от Билибин. С петит под заглавието на втората христоматия е повторена информацията „в съответствие с програмите на руските средни учебни заведения“, а по-долу в подзаглавието, уточняващо периода на тази „Част II“, в скоби стои само „XVIII-и век“, без да е предшествано от „Литература от...“, както е на корицата. На гърба на титулните страници и на двете книги е поместен надпис на български и руски език, от който се разбира, че те са отпечатани в София в печатницата, където се издава споменаваният вече многократно руски емигрантски вестник „Глас“[31].

Създаването през 1934 г. на „Кратката история на руската литература. Част ІІ-ра. От Пушкин до наши дни“ най-вероятно е частен проект, макар и съобразен с необходимостта да се осигурят учебни помагала за емигрантското училище. „Кратката история“ е поръчана от София, от книготърговеца Николай Алексеев, който планира още през 1933 г. „да издаде серия учебници“[32]. Тя също е замислена в две части, както се вижда от заглавието, но излиза единствено познатата днес втора част (по-нататък най-често – „Кратка история“). Първата част, за която професорът споменава в писмото си до Руднев от 10 август 1934 г.[33], остава неиздадена, ако изобщо е била написана[34]. Може само да се предполага коя е (би) била нейната долна граница, ако горната е началото на XIX век и става дума за кратък исторически преглед.

Двете христоматии и „Кратката история“ излизат една след друга между 1931 г. и 1934 г. и взаимно се допълват. Концептуалната близост между изданията (руският книжовен език, жанровата система и стилът на писателите като тълкуващи опции) и тяхната хронологична последователност ми дадоха основание през 2013 г. да ги проблематизирам като единен конструкт (Петкова 2013: 339), а през 2015 г. да ги означа с метафората учебна трилогия (Петкова 2015: 312). Съдържанието на трите помагала (в първата христоматия – народна словесност и стара руска литература до края на XVII век; във втората христоматия – руска литература от XVIII век до началото на XIX век; във втората част на „Кратката история“ – руска литература от началото на XIX век и Пушкиновото творчество до съвременната на Бицили), както и шевовете между тях са съобразени, с изключение на крайната граница, със съществуващи делитби в дореволюционните учебни издания. С процедури по отсяване (кои текстове да се включат в христоматията, а кои да се пропуснат) и стабилизиране (как да се интерпретират дадени автори, литературни явления и творби) Бицили не само (пре)моделира учебния канон по руска литература за емигрантското училище, но и предлага собствена интерпретативна и преподавателска парадигма, приютена по необходимост и / или по желание в границите на учебни помагала за средното училище.

С изключение на „Салимбене“ (1916)[35] и „Очерци върху теорията на историческата наука“ (1925), мислени в жанра на дисертациите, останалите книги, които Бицили издава, са резултат от преподаванията му в Одеса, Скопие и София: „Крахът на Римската империя“ (1919), „съответстващ“ на курса, четен в Новорусийския университет и Висшите женски курсове; написаната на сръбски език през 1922 г. книга „Въведение в световната история“ – „преработен курс лекции по обща история“, четен в Университета в Скопие (Бирман 2006: 669); „Увод в изучаването на новата и най-новата история. Опит за периодизация“ (1927), „Основни насоки в историческото развитие на Европа. От началото на християнската ера до наше време“ (1940), „История на Русия“ (1947), адресирани към студентите на Софийския университет. След труда, занимаващ се с проблеми на теорията на историческата наука, набелязаната тенденция в средата на 20-те години на ХХ век да се издават „помагала“ за онези, които „пристъпват към изучаването“[36] ѝ, структурира и полето на филологическите проучвания на професора. Теоретизиращите „Етюди за руската поезия“ (1926) задействат последващо дописване, реализирано в трите издания по история на руската литература от началото на 30-те години на ХХ век, които могат да се мислят и като помагало за студентите филолози в Софийския университет, и като записки за един възможен, но несъстоял се университетски курс по история на руската литература.

Обикновено утвърдилите се учебни христоматии и помагала застиват в менторството си и претърпяват множество преиздания, възприети като комуникативно адекватни на определено образователно поле и вписани в него за един относително обозрим период от време. Затова и имената на техните автори сякаш безпроблемно метонимизират продукцията им: под „Галахов“ се разбира известната христоматия на Алексей Галахов, под „Сиповски“ – серията история / историческа христоматия / съкратен курс на Василий Сиповски, за която ще стане дума малко по-нататък. Името на Бицили не успява да замести неговите учебникарски издания и да се превърне в нарицателно за христоматия или учебник. Рационалните тълкувания ще намесят социологията и ще се позоват, и с право, на процесите в самата руска емиграция, в метрополията и в приемащата страна през 30-те години на ХХ век. По-задълбочените от тях вероятно не толкова ще проблематизират неблагополучията на времето, колкото ще си дадат сметка за предложения достатъчно индивидуален метод, който трудно се утилизира и дистанцира автора си и от очакваната в един учебник позиция на възвестяващия истини, и от тази на „археолога реставратор“ (Бицилли 1936: 1238)[37].

И така, съставителските усилия и изследователската рефлексия в трите издания се фокусират върху руския книжовен език като основополагащ маркер на руската литература. Мислени в статика, една до друга, двете части на христоматията и „Кратката история“ представляват тритомник, който моделира история на руската литература от народната словесност до литературата на 30-те години на ХХ в. – емигрантска и метрополна – според разбирането на автора за „историческата наука“.

За Бицили „изучаването“ на историята означава винаги „дирене“, което помага „да доловим в какво се състои индивидуалността на нашето време“ (Бицилли 1936: 1241). В това отношение „историята може да бъде наречена орган на самопознаване“ (пак там: 1241). Трите книги на Бицили в своята надредност не представят историята на руската литература „като повест за миналото“, а посвещават читателя в едно „безспирно наново“ сътворяване на самата литература, в което всяко минало е „интегрален елемент“ на сегашното (пак там: 1241). [...]

 

 

Цитирана литература:

1.      Бирман 2006: Бирман, Михаил. П. М. Бицилли (1879–1953). Штрихи к портрету ученого. – В: Бицилли, Петр. Избранные труды по средневековой истории: Россия и Запад. Сост. Ф. Б. Успенский. Москва: Языки славянских культур, 2006, 633–720.

2.      Бицилли 1925 (2012): Бицилли, Петр. Очерки теории исторической науки. Санкт-Петербург: Axiōma, 2012.

3.      Бицилли 1926: Бицилли, Петр. Этюды о русской поэзии. Прага: Пламя, 1926.

4.      Бицилли 1927: Бицилли, Петр. Памяти проф. Б. Пенева. – В: Последние новости, № 2316, 26 июля 1927, 2.

5.      Бицилли 1931: Бицилли, Петр. Похвала музыке. – В: Числа, 1931, № 5, 202–211.

6.      Бицилли 1936: Бицилли, Петър. Развитие на историческата интуиция у учащите се като основен проблем на историческата пропедевтика. – В: Училищен преглед, 1936, № 10, 1235–1250.

7.      Бицилли (1940) 1993: Бицилли, Петър. Основни насоки в историческото развитие на Европа. От началото на християнската ера до наше време. София: Издателство на БАН, издателство Наука и изкуство, 1993.

8.      Бицилли 2012: Бицилли, Петр. „«Современные записки» все ближе и ближе подходят к тому, чего я лично хотел от них“: П. М. Бицилли / Публикация и примечания М. А. Бирмана и М. Шрубы; вступительная статья М. А. Бирмана. – В: „Современные записки“ (Париж, 1920–1940). Из архива редакции. Под редакцией Олега Корестелева и Манфреда Шрубы. Том 2. Москва: НЛО, 2012, 501–686.

9.      Велева 1994: Велева, Мария. П. М. Бицилли и историческата наука. – В: Бицилли, Петър. Очерци върху теорията на историческата наука. София: Издателство на БАН, 1994, 5–22.

10.  Герашко, Кудрявцев 2009: Герашко, Любовь, Владимир Кудрявцев. Фонд профессора П. М. Бицилли в Рукописном отделе Пушкинского дома. – В: Ежегодник Рукописного отдела Пушкинского дома на 2005–2006 годы. Санкт-Петербург: Дмитрий Буланин, 2009, 57–222.

11.  Пенчев 1998: Пенчев, Бойко. Грижите около едно раждане (някои генеалогически аспекти на литературноисторическия проект на Боян Пенев). – В: Българският канон? Кризата на литературното наследство. София: Издателска къща Александър Панов, 1998, 101–121.

12.  Петкова 2013: Петкова, Галина. „Дать руководящую нить...“: русская (классическая) литература в концептуализациях П. М. Бицилли [онлайн]. – В: Toronto Slavic Quatеrly, 2013, № 44, 338–353. [прегледан 26.08.2016]. http://www.utoronto.ca/tsq/44/tsq44_petkova.pdf.

13.  Петкова 2015: Петкова, Галина. Русский ученый-эмигрант и „ординарный профессор-иностранец по контракту“ в Софийском университете (Бицилли vs Попруженко) [онлайн]. – В: Toronto Slavic Quarterly, 2015, № 53, 292–315. [прегледан 23.04.2016]. http://sites.utoronto.ca/tsq/53/index.shtml.

14.  Письма Бицилли к Бему 2002: Письма П. М. Бицилли к А. Л. Бему. Публикация, подготовка текста, примечания М. Бубениковой и Г. Петковой. – В: The New Review, 2002, № 228, 122–150.

15.  Радев 1976: Радев, Иван. Из истории болгарской русистики (Боян Пенев о русской литературе и о ее влиянии в Болгарии). – В: Болгарская русистика, 1976, № 2, 6–11.

 16.  Радев 2014: Радев, Иван. Из историята на българската русистика (Боян Пенев за руската литература и влиянието ѝ у нас) – В: Българско-руски срещи в литературата на XIX–ХХ век. София: Академично издателство Проф. Марин Дринов, 2014, 253–266.

17.   Родина и родная речь 1931: И. П. Демидов, К. И. Зайцев, В. В. Зеньковский, В. В. Руднев, И. И. Фондаминский. Родина и родная речь. От группы борьбы с денационализацией русской молодежи [онлайн]. – В: Сайт „Русский мир“. 1929–1938 гг.“. [прегледан 1.09.2016]. http://www.airo-xxi.ru/projects_new/russkij_mir/3_1929-1938/#_Toc242166179.

18.   Седова, Тереня 2013: Седова, Елена, Юлия Тереня. Учебники для начальных классов как средство национального воспитания в Русском зарубежье „первой волны“. – В: Учебники детства. Из истории школьной книги VII–XXI веков. Труды семинара „Культура детства: нормы, ценности, практики“. Выпуск 13. Москва: РГГУ, 2013, 116–141.

 


 Предложените фрагменти са част от изследването „Да се даде ръководеща нишка...“: История на руската литература от проф. П. Бицили в три книги (България, 1931–1934 г.). София: Факел, 2017, 656 стр.

 

 

 


[1] Бицилли, Петр. Очерки теории исторической науки. Прага: Пламя, 1925. Книгата е издадена на български език през 1994 г.: Бицилли, Петър. Очерци върху теорията на историческата наука. София: Издателство на БАН, 1994, 273 с.

[2] Бицилли, Петр. Этюды о русской поэзии. Прага: Пламя, 1926.

[3] Срв. разночетенията между споменаваната вече статия на П. Бицили „Опити за характеристика на Пушкиновото творчество...“, публикувана в списание „Руска мисъл“ („Русская мысль“) през 1922 г., с втория от „Етюдите за руската поезия“ – „Поезията на Пушкин“ („Поэзия Пушкина“), част от който е заявен в авторските уводни думи като повторение на статията (Бицилли 1926: 65–224).

[4] Томашевский, Борис. Пятистопный ямб Пушкина. – В: Очерки по поэтике Пушкина. Берлин: Эпоха, 1923, 7–143.

[5] Ходасевич, Владислав. Поэтическое хозяйство Пушкина. Ленинград: Мысль, 1924.

[6] В „Етюдите...“ Бицили ги изравнява и обединява: „... и в Русия, и зад граница...“. (Бицилли 1926: 11).

[7] Курсивът тук – „Полша“ – и по-долу – „руската“ – са на оригинала.

[8] Срв. с размишленията на самия Боян Пенев: „Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представяла днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи, ние най-силно сме повлияни от руската литература“. Те са част от статията на Б. Пенев „Нашата интелигенция. Фрагменти“ (сп. „Златорог“, 1924, № 1, 3–20). Петте абзаца от третия фрагмент на статията на Б. Пенев, засягащи руското влияние, са преведени на руски и публикувани под заглавието „Няколко думи за руското влияние в България“ („Несколько слов о русском влиянии в Болгарии“) на първа страница в еднодневния вестник „Ден на руската култура“ („День русской культуры“). Вестникът е издаден във Варна на 6.06.1926 г. по повод на Националния празник на емиграцията, посветен на въпроса за руската култура в България, който се провежда същия ден в града. Бицили най-вероятно познава този вестник.

[9] На езика на оригинала: „Тот, кто находился в личном общении с покойным, знает, как много он мог бы дать по истории русской литературы при его начитанности, тонком вкусе, превосходном методе, остроте критического чутья“ (Бицилли 1927: 2). Избрах превода ми да следва близко текста на оригинала, което вероятно оразличава моя вариант от този на превода на същото това изречение, публикуван самостоятелно в рубриката „Отзиви за Боян Пенев“ в броя на сп. „Златорог“, посветен на паметта на Боян Пенев: „Последние новости“ бр. 2316 дава статията на г[-н] проф. П. Бицили, като изтъква особения му [на Боян Пенев] интерес към новата руска литература: „Който лично е общувал с него, знае колко много би могъл да даде на историята на руската литература – с неговата начетеност, тънък вкус, превъзходен метод и острота на критическия усет“ (Цит. по: Златорог, 1927, № 7–8, 352).

[10] Впоследствие същото клише ще използва и Константин Мочулски в рецензията си за „Кратката история“ на Бицили.

[11] На руски език фразата би звучала като „кто лично общался“, но Бицили не използва тази форма.

[12] Конструкцията „да бъдеш в лично общение с някого“ препраща към израза „общението на светиите“ на Апостолския символ на вярата. „Древният Кръщелен символ на Римската църква“ едва ли е непознат на медиевиста Бицили, който през целия си академичен път на учен борави със знакови за романския свят концепти [тук могат да се изброят „spiritus rector“, „конституция“ в значението на ʻустав, правило на монашески орденʼ, или споменатата вече „провинция“ от кореспонденцията на Бицили]. „Общението“ неизбежно помни вероизповедната формула. В текста на некролога то е цел само по себе си, общението назовава вече съществуваща взамна обвързаност, носи смисъла на общение в тайнствата – тези на човешката мисъл и творчество.

[13] Срв. издадената посмъртно през 1930 г. книга на Боян Пенев „Бетховен“ и есето на П. Бицили, отпечатано в емигрантските сборници за литература, изкуство и философия „Числа“ през 1931 г., „Похвала на музиката“ („Похвала музыке“), в което детският спомен за Бетховен дава начало на рефлексията за самодостатъчния „свят на музиката“ (Бицилли 1931: 202).

[14] Виж Радев 1976: 6–11; в превод на български език – Радев 2014: 253–266.

[15] Leeds Russian Archive. [...]

[16] Декларацията е публикувана на 24 октомври 1931 г. в емигрантския вестник „Русия и славянството“ („Россия и славянство“).

[17] Двете христоматии на проф. Бицили се включват от Елена Седова и Юлия Тереня именно в общодостъпната поредица „Евтина библиотека“ („Дешевая библиотека“) на посочената група, макар че в изданията липсва какъвто и да било знак за подобна принадлежност (виж Седова, Тереня 2013: 123).

[18] Статиите на Бицили, публикувани в списание „Руско училище зад граница“, представят адаптирана версия на редица идеи, разгърнати в труда му „Очерци по теория на историческата наука“ (Бицилли (1925) 2012), сред които бих посочила тази за развитието на „историческата интуиция“ като цел на преподаванията по история. Виж също и по-късния му българоезичен текст „Развитие на историческата интуиция у учащите се като основен проблем на историческата пропедевтика“ (Бицилли 1936: 1235–1250).

[19] В писмото на В. Руднев до А. Арцишевски от 7 юли 1931 г. се казва: „Г. Ф. Волошин е изпълнил нашата поръчка за издаването на руска христоматия и ми съобщава, че книгата е готова. Тя трябва да бъде получена от печатницата“. [...]

[20] В текст на писмо, адресирано до Руднев, от 16 май 1932 г. е отбелязано: „Изпълнявайки настоятелната молба на Г. Ф. Волошин, Ви моля възможно най-бързо да извършите паричното плащане на поръчката на 2-та част...“. [...]

[21] Архив на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ [...].

[22] Виж писмото на Бицили до Бем от февруари 1931 г.: „Много се надявах, че ще се видя с Вас, бях почти уверен, че ще дойда, но ето – всичко се провали. Пътуванията в наше време са трудно занимание“ (Письма Бицилли к Бему 2002: 130).

[23] Архив на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ [...].

[24] Пак там, [...].

[25] Пак там, [...].

[26] Пак там.

[27] Пак там, [...].

[28] В писмото си до Бем от 25 февруари 1932 г. Бицили съобщава, че е „пътувал до Париж и е направил разходи с надеждата да покрие загубите с хонорара за работата, заради която е пътувал и която е написал“, но в крайна сметка е преживял „голямо разочарование“ (Письма Бицилли к Бему 2002: 134). Вероятно става дума за същото пътуване.

[29] Предполагам, че кориците на И. Билибин, придобил известност с „неоруския“ си стил още преди емигрирането от Русия през 1920 г., биха предизвикали професионалния интерес на изкуствоведите. [...]

[30] На езика на оргинала формулировката е следната: „Хрестоматия составлена применительно к // программам русских средних школ“.

[31] В първата част на христоматията: „Печатница // „Древна България“ (Типография газ[еты] „Голос“) // София, ул. Гурко, 12“. Във втората част на христоматията: „Печатница „Древна България“ // София, ул. Гурко, 12 // Типография газеты „Голос“. [...]

[32] Михаил Бирман и Манфред Шруба в своите коментарни бележки към писмата на Бицили до В. Руднев поясняват, че Николай Николаевич Алексеев е „собственик на книжарница в София“, чрез посредничеството на когото Бицили „се е разплащал“ със „Съвременни записки“ (Бицилли 2012: 518). В писмото си до Руднев от 4 декември 1933 г. Бицили съобщава: „Н. Н. Алексеев наскоро Ви е писал за своя план – да издаде серия учебници – и ме помоли и аз, от своя страна, да Ви напиша, че го познавам като делови човек и за делови отношения напълно надежден. Това мога да потвърдя“ (Бицилли 2012: 532). Вероятно препоръката от Бицили е нужна във връзка с възможно финансово подпомагане на изданието от страна на Земгора. [...]

[33] Виж Бицилли 2012: 525. Годината „1934“ в датировката на писмото е възстановена от мене: Петкова 2013: 347–348.

[34] В описа на фонда на проф. П. Бицили в Ръкописния отдел на Пушкинския дом (Институт за руска литература на Руската академия на науките) ръкопис с подобно заглавие не фигурира (Герашко, Кудрявцев 2009: 57–222).

[35] Допълнена от „Елементи на средновековната култура“ (1919).

[36] Използвам изказа на Бицили от предговора му към „Основни насоки в историческото развитие на Европа“ (Бицилли (1940) 1993: 3).

[37] Тук и по-долу заемам изказа от статията на Бицили на български език „Развитие на историческата интуиция у учащите се като основен проблем на историческата пропедевтика“, публикувана две години след отпечатването на „Кратката история“ (Бицилли 1936: 1235–1250).

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  11.06.2017 15:25 | #1

Пълна скука!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.