Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

9 стихотворения от Румен Денев

10.06.2017 3

 РУМЕН ДЕНЕВ

 

 

РАМКА

 

Защото писаното слово

е най-любимата измама,

затуй като къртица ровя

в това, което днес го няма.

 

А бяхме: масата и печката,

леглото, тя и трите стола.

Там беше непрогледна вечност

и смърт като брада набола.

 

Аз оживях, край мен е ясно,

дъждът водите си пак ръси.

Какво са печките и масите

или пък копчетата скъсани?

 

Отново писаното слово

е най-любимата измама

и аз като къртица ровя

в това, което днес го няма...


 

ПОСЛЕДНО

 

Завинаги последен мрак

над зимата последна.

Реките влачат лед и сняг

от най-последен ледник.

 

Последен сребърен квадрат

в прозореца последен

и в тоя, най-последен свят,

последен стол, да седна.

 

А в най-последна тишина,

тук в стаята последна,

най-най-последната луна

завинаги погледна.


 

* * *

 

През три минути нощ, през януари,

когато хладно е стъклото,

тогава те обичам, колкото

детето своите подаръци.

 

Ти си подарък в тъжен празник,

не повече и нищо друго.

Ти си на въздухът съпругата,

а аз умирам и те мразя.

 

Но за лекарство аз не моля,

но аз не чакам съд и следствие,

защото лекарят е болен,

а съдията го обесиха...


 

* * *

 

Вода от тъмните стъкла,

вода и долу при умрелите...

Дъжд уморително валя

от понеделник до неделя.

 

Дъжд в моя сън, дъжд в моя ум.

В най-дългата дъждовна седмица

от облаците чувах шум

на срутващи се черни ледници.

 

В четвъртък се удави цветето,

аз пак бях безпризорен мъж.

Но ти дойде и седми дъжд

валеше вече над моретата.


 

* * *

 

Утре рано аз имам дуел,

ще изпискат две сребърни шпаги.

Неизгодно е

да съм смел,

изгодно е

да избягам...

 

Аз ще бъда убит войник,

вече хапвам последната хапка,

а животът е

жалък вик,

панталони и шапка.

 

Ето, бавно отиват на бал

всички мои предишни любовници,

с тях на много игри съм играл,

но сега

съм влюбен в часовника.

 

Как се случи така и как

станах трън и герой в обществото,

стар убиец е

моят враг

и навярно обича живота.

 

Който знае смъртта, е мъж,

но и който живота жали.

Как отдавна е нямало дъжд...

Тая нощ ще вали ли?

Едва ли...


 

* * *

 

Върти се дъждът като мелница

и мокър от дългото тичане,

тихо върви зад мене

моят невидим тигър.

 

Стъпва на лапи меки,

тъжен, лаком и ласкав.

Точно от седем месеца

той се посели при мене.

 

От светлина е направен

и вечер луната го тегли,

той палаво с нея играе,

но пада, понеже е тежък.

 

Моят светлинен тигър

може би ближе от локвите,

но скоро той ще ме стигне,

ще скочи жестоко и ловко.

 

И ето: повява вятър

и виждам, че вече е късно,

и знам, че ще бъда разкъсан

от зъбите на светлината...


 

ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

 

Палачът и затворникът се качваха

по стълбите към черния дръвник.

В навалицата плачеха и храчеха,

и кашляше един войник.

 

Като невеста с младоженец

палачът и затворникът се качваха.

Мълчаха градските началници,

а лудото момче се плезеше.

 

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,

един свещеник с тяло на момиче

посочи с кръст като с черпак

към Бога, който ни обича.

 

И от уста в уста като целувка

предадоха:

Сечи!

Сечи!

Сечи!

И седем хиляди очи

видяха как душата си събу обувките…


 

РЕВНОСТ

 

Някога ще заколя

твоите сто любовника

и ще ги скрия в подмолите

на морето отровно.

 

Ще седна гърбом към пътя,

за да чакам смъртта и дявола

и ще преглъщам навътре

виното като удавник.

 

Ще сипе небесното сито

звезди и пепел отгоре ми,

ще побеляват косите ми,

докато сам си говоря.

 

Като извънземни гости,

ще дойдат при мен пеперудите

и ще ме вземе дядо Господ

в своята райска лудница…


 

* * *

 

Искам те, искам те тебе,

искам те, сега и много.

Пада дъжд от сребърни гребени,

остър дъжд от сребърни гребени,

без никаква,

без никаква логика.

 

Обичам те, защото те обичам

и се разнищвам в нищото на тая глупост,

в нощта, в която се събличаш,

в която вятърът звездите хрупа.

 

И нека бъде, нека бъде

завинаги и винаги, и всякога,

през цялото човешко бъдеще,

любовното леговище на мрака.

 

Вселената се смее като бебе,

вселената - чиновничката строга…

Искам те, искам те тебе,

искам те, сега и много.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  28.06.2017 11:07 | #3

Ама‚ много хубаво‚ бе‚ господин Денев! А‚ ако кажа ”страшно хубаво”‚ ”страшно” това значи ”прекрасно”. Значи‚ просто‚ прекрасно‚ мамка му!!! Благодаря Ти смирено.

Анонимен  12.06.2017 13:04 | #2

Прося извинение. На лик си прилицат двоицата поети‚ добри лирици са‚ пък и оценката ми е валидна и за двамата. Явно става дума за Румен Денев. Нека челик да са! Ценител

Анонимен  11.06.2017 12:22 | #1

КЪДЕ МИ СА ДУМИТЕ? ”...те не виждат как всяка минута наслагва дълбока следа по пътя на чудото...” Рубен Дарио - Кажи все пак нещо за Румен Леонидов. -... - повдигам виновно рамене. - Не е честно‚ все пак тези късове са искряща лирика. - ”...самотникът си ляга със смъртта и буди се вдовец...”. В такива случаи по-добре е да се замълчи. Препоръчително е препрочит на творбите‚ аз свърнах още по-далеч- почнах като юноша да ги уча наизуст и когато долавям‚ че нещо кънти на кухо извътре ми‚ за да не досаждам на себе си‚ ще си ги декламирам... Нека има още просвет Румен Леонидов! Ценител

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: