Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Самосън

06.06.2017 2

Любомир Левчев с нова стихосбирка

 

По повод 27 април, когато Любомир Левчев навършва 82 години, издателят Стефан Чурчулиев („Акцент 96“) прави уникален подарък на големия ни поет. Пуска книга с 20 нови стихотворения в тираж само 20 броя. Сега "Самосън" излиза в голям тираж, а премиерата е днес, 6 юни, от 18 ч. в столичната галерия "Сезони".

 
 САМОСЪН

 

Някога носех в душата си

нежно, но смело начало.

Днес ме поглъща

самотният сън.

 

Аз вече

съм заприличал на растение,

на което не му се расте  повече.

 

Защо ми е?

 

Когато се надигах

на корени

като на пръсти,

какво видях отвъд себе си?

Отвъд сияйния връх?

Отвъд...

 

Добре че имам

още малко сила да мълча.

Сега съм сянка

на това мълчание

и сянка

на това растение,

което не желае нищо повече...

 

Когато от мене остане

само сянка,

нехвърлена от никого и нищо

нека дойдат онези, които

трябва да бъдат след мен.

Нека измислят нов морал.

Нека въздигнат нови закони,

според които

не хората хвърлят сянка,

а сянката хвърля хора.

Без спомени.

Без истини.

Само звуци –

свободни да значат каквото си искат.

 

 


 

 

 

 

 

 

 

НОСАЧ НА ПРЕДЧУВСТВИЯ

 

                                   На Анжела Димчева

 

Първият утринен лъч

е готов

да отключи Всемира,

макар че това не е негова грижа.

 

А последният лъч на деня

ще се отдръпне от хоризонта,

за да направи път

на някаква тръпка последна.

 

Тя се усмихва.

Тя не иска да знае защо.

Тя е само един уморен

носач на предчувствия.

 

 

ВЕЧНИЯТ ПЪТНИК

 

1.                                        

Надживях

три ери

и дори,

допускам, че са повече.

Но толкова ми се признават –

три световни войни.

Последната – Студена.

Толкова студена, че 

не знаеш дали е жива

или мъртва.

 

2.

Ако на този край

някакъв днешен ангел ми предложи

да избера любимата си ера,

ще избера началото,

ще избера рождението,

първото пробуждане.

 

3.

Моята първа ера

имаше и недостатъци,

които даже аз разбирах.

Тя имаше свой морски фар.

Но нямаше море.

Морският фар бе нарисуван

върху табелата на ловен дом

под име „Порт Артур“

(спомен от Руско-японските битки).

Няколко лунни облака

отвеждаха към дансинга.

А той – към тайната горичка

с дъх на луна и олеандър.

Там нищо не започва.

И нищо не свършва.

- А ти пък откъде ги знаеш тези работи? –

пита вечният пътник.

- Сам не знам.

Има неща,

които човек знае,

без да знае откъде.

 

 

 

ИЗВОРИ

                       

На Роси и Иван Станчеви

 

Два извора ме споделят.

От единия пия аз.

Другият пие от мен.

А гласът, който ме следва, шепне:

- Помни, че нищо не започва от едно.

 

Призрачен ден

си отива.

Ставам невидим.

Стара детска мечта

се завръща,

за да ме свърже с всичко останало.

 

И какво ли ще правя тогава?

 

Барчето „Бохемски сън” –

подарък от влюбена хазяйка,

вече прилича на аптека.

 

Аз се завръщам

от безкрайно бдение

пред гроба на безсмъртен идеал.

Сияйният път –

ослепял,

не ме  познава.

Моят свят е избягал от себе си...

И всичко е посипано

с пепел от кремирани звезди.

 

Луната влиза в бяла стая

и ме успокоява:

- Не се плаши.

Това са твоите халюцинации.

Вратата и прозорците

ще бъдат

заключени известно време.

 

- Аз искам само да се върна

при мойте извори.

 

- Не бързай –

казва бялото видение. -

Твоите потоци са разбъркани...

 

- Тогава...

Нека бликне

третият извор.

 

МЕТАМОРФОЗИ

 

 

Харесвам селската готовност за сеитба.

Обичам селото, което ме сънува.

Обичам здрача, който води за ръка зората...

 

Сънят е смърт,

ала след нея се събуждаш.

 

Реалността те обяснява.

А сънищата те тълкуват.

 

И, както вече казах,

(всъщност, казах ли това?)

душата ми е селище,

селение, свърталище,

което бавно се обезлюдява.

 

Оттук нагоре е небесната пустиня.

След толкова възхвали 

реализмът те влудява.

 

- Дайте ми малко глобализъм.

Направете 

човечество с една-единствена глава,

за да я отсека с един замах...

(Това, разбира се,

са думи, вече казани от Калигула.)

 

Накрая...

(вече всичко е накрая)

ще закрещя и аз на себе си:

- Хей, пейзан,

ти знаеш ли, че моят дом,

мазето и таванът, и бараката

са пълни със свещени сенки?...

И всяко нещо е подарък

от майка ми, баща ми,

от моята любов

и боговете...

Човече, вземай си, каквото искаш.

Получих и раздадох всичко.

Аз нямам

повече какво да подарявам,

освен една илюзия глобална.

 

 

 

ИГРИ, КОИТО СВЪРШВАТ

 

Ръката ми напипва

корени в небето.

 

Всяка история си вярва,

че е вечност.

И смисълът на думите е жив.

И аз все още

мога да говоря с него.

 

Дете,

облечено в моряшка дрешка,

се мъчи да изкачи

купа златно сено.

 

И изведнъж

зад Ловния дворец

изскача ординарецът възбуден:

- Ваше Величество,

веднага слизайте!

Играта свърши!

 

И всичко става ново

преди и...

след вестта.

 

Играта

се превръща на История...

Височеството

се превръща на Величество.

 

В същия миг

по пътя, който води от лозята

към болницата на града,

друго дете

тичаше срещу залеза,

за да посрещне баща си – лекаря.

И еква друг вик:

- Татко, татко!

Царят умря!

Да живее Царят!

 

Това се случи преди век.

Има ли лекари за този вик?

 

Всемирът умря!

Да живее Всемирът!

 

 

СМЯНА НА ВРЕМЕТО

 

                                               На Петьо Блъсков

 

Безсънието зее като пропаст.

И аз пропадам в себе си.

 

Бъдеще,

искам да ти дам

още малко надежда.

 

Минало,

отварям твоите скривалища –

безцелно оцеляли идеали,

безкрайни мигове,

светкавична вечност.

 

Има ли още нещо да се случва?

 

Спрял съм като часовник,

който вече не показва време.

А казва:

- Не! Не съм навит!

Спрял съм, за да разбера,

че време и живот –

това са две неща,

съвсем, съвсем различни.

 

Все пак,

някъде откъм Всемира

времето ми се усмихва иронично:

- Какъв, по дяволите, е този живот,

който непрекъснато повтаря:

„Няма време.

Няма време.

Няма.”

 

Светът произвежда

все повече смърт.

 

А животът бяга от себе си,

скътал последна надежда.

 

 

 

ЛЕТНИ МЪЛНИИ

 

Достойно падат мълниите летни.

И като пощенска кутия на покойник

душата продължава да се пълни

със съобщения и безответност.

 

И Бог напуска своето небе.

Една след друга

или две по две

отиват си надеждите и страстите.

И докато пътувам,

виждам –

дори тъгата си отива.

Отстъпва бавно като

уморена армия –

непобедена, но останала без враг.

 

 

 

КНИЖНИ ПТИЦИ

 

Кой ден сме днес?

Коя епоха?...

 

Пропаднал си в бездънна самота.

Такава жива смърт

най-трудно се признава.

 

И възрастта загубва всякакво значение.

На нощното ми шкафче се търкаля

лекарство –

някаква изгубена надежда.

 

Най-лесно се забравят имена,

които трябва да запомниш,

но си ги загубил.

А книжни птици

продължават да летят.

 

 

 

ЗАБРАВЕНИЯТ ЧОВЕК

 

Когато от душата пада

така наречената тяжест,

когато в забравата

на старото палто

от вътрешния джоб

се появява някакво тефтерче,

пълно с тайнствени адреси,

на които никой не живее вече;

(само телефони уморени;

само шифри, означаващи,

че някакво съкровище

е скрито тук)...

тогава се питаш:

Кой се крие

в този лабиринт от цифри?

Няма никаква надежда да откриеш

тайните, които сам си скрил

във изчезнали епохи.

 

Те вървят през някаква мъгла.

Всички са били обичани,

но всички са забравени.

 

Сякаш

няма странност,

няма смърт.

 

- Кой си ти? –

ме пита старото тефтерче.

 

И аз чувствам, че ще отговаря нещо:

- Аз съм всичко туй,

което съм обичал и забравил.

 

 

ФЬОН

 

От нежен хоризонт

долита сън студен.

 

Фьон –

вихър чужденец,

се спуска сух и топъл

над Мъртвия вулкан,

над Витоша,

над Черни връх,

над Бялата вода...

 

Човечеството се раздвижва.

Религии умират и възкръсват.

Мигранти нарушават граници.

 

Какво откриваш ти, изгнанико?

Започват ли отново

световните войни?

 

Ще дойдат ли отново

търговците на смърт?

 

Днес имам чувството, че някой

ме посещава за последен път.

 

А след това?...

 

Фьонът гледа мълчаливо.

И все тъй тихо си отива.

 

 

 

 

СКРИТИ ВИДЕНИЯ

 

Невръстни тишини.

Невръстна вечност.

И само аз съм краен до безкрайност.

Забравям да броя,

но не забравям теб.

 

На тази малка улична вселена

живееше една малка любов.

Толкова малка –

почти невидима, но моя

за вечни времена.

 

Убиват ме грешки без грехове.

Колко времена има?

Колко посрещнах?

Колко изпратих?

 

С вечността бяхме приятели.

А сега...

Нечие време умира.

Може би моето.

Всичко е вътрешен страх.

Външно светът си отива.

 

 

 

ПОСЛЕДНИЯТ ВЛАК

 

Ето го

бързият влак.

Нов и красив, и последен.

Всички влакове си приличат.

Само този влак е различен.

Той пресича нощта.

А аз – себе си.

 

И внезапно почувствах,

че моят билет е загубен.

 

Някаква безпределност

ме гледаше с добри очи,

докато й казвах,

че съм готов да умра.

А тя...

Чух я какво ми нашепва безмълвно.

Сърдечни работи.

 

Бях сам в летящия влак.

Но не бях самотен.

Луната ми подари

заслепяващо безсъние.

 

Видях ветровете да се въртят

около езерото

и да събират умни думи.

 

Тогава тишината

изведнъж се възцари

до тишината,

която замръква.

 

И аз изпращам

своите последни

невидими известия.

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  08.06.2017 20:03 | #2

Самоглупости

Анонимен  08.06.2017 17:04 | #1

Блажихме дълго - не бяхме прости. Сега ще постим - за Бог да прости; ще самосъним Прошката няма. Сладък сънят е. Но прошка няма. /Из ”Самосънмнения”/

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: