Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ПАСХА Е!

02.06.2017

от Вивиана Асса

 

 Пасха е... В прозореца ми нараства висящият  кош на виенското колело. Издига се, чуват се  писъци, после изчезва...  Виждали ли сте някога Пратера, голямата атракция на Виена? Преглъщам,  сякаш някой е положил  живота ми в  разполвената черупка  на това лудешко забавление.  Толкова е страшно и вълнуващо!  Живот на бързи обороти.  В центъра на това разточителство  е щръкнала гигантска кула , където окачени на вериги се въртят като в центрофуга, побеснели от адреналина младежи.  Смях и писъци, сякаш душите им са  увиснали на ченгели, закачени в лудницата на татко Фройд, която май е съвсем наблизо. Един лакиран клоун  се хили със смразяваща усмивка. Лафка със захарен памук, до нея влакче на ужасите,  после стрелбище с червенокоса красавица и цигара в уста. Червено, много червено и летящи хора отмалели от дяволите в очите си... Като в картините на Бош, всъщност някои от тях също са недалеч оттук. 

Но днес е Пасха, точно когато според традициите на моята вяра трябва да преминем Изхода и да се очистим от недостатъците си. Да станем най-после свободни хора. Миличките ми евреи, какъв копнеж по свободата... И вечно във вериги, чиито окови ехтят в пазвата ни, където се намира най-голямата машина за депресии. Разлиствам  Агадата ритуалната книжка, където е разказана историята на избавлението и си казвам:  Да се отървем по-скоро от робството на всекидневието и да литнем като фойерверк... Отново се издигам в коша на колелото и с писък се тръшвам надолу...  И после пак нагоре...

 Пасха всъщност означава прескачам.

Преди 27 години, когато родих моя Александър, вилнееше Лукановата зима. Хладилникът кънтеше от глад. Навън сивееше бетонената пустиня на  квартал „Обеля“. Блокове, блокове, блокове и ни една тревичка. На деветгодишната ми дъщеря, Румена й предстоеше да пътува с първата си екскурзия в чужбина от училище. Бях омерзена от безнадеждност. Виждали ли сте големите квартални магазини с наименование „Супермаркет“ с празни рафтове... На едно единствено място се свиваха срамежливо няколко пакета  булгур. Вътре нямаше жива душа, но пък беше пълно със слухове... Еди къде си, ще  докарат салам... и тутакси се юрваха някакви хора и образуваха змиевидни опашки. Магазинерките ни пъдеха и казваха, че не е истина, но понякога слуховете се оказваха вярни.

Та изпращам аз  моята малка принцеска на първата и екскурзия в Австрия и й давам пъпчето на малкият, ревящ Сашко със заръката: „Намери едно хубаво място и го хвърли .“
Разказвам тази случка, за да напомня на себе си отново, че никога не трябва да изричам заклинания.  Деветнадесет години по-късно той беше приет в един университет във Виена, където се запозна със своята Анастасия и днес се случи чудото: синът ми има син в града на Моцарт. И от прозореца му се вижда огромното туловище на Пратера. „Кула, кула“ крещи моят внук и скача от радост... и сочи това желязо забито в небето с окачените ченгели. Защото човек може да заблуди себе си, но няма как да измами съдбата си.

И тъй като е Пасха, отново прескачам, за да ви разкажа друга историйка за доброта.

Беше събота сутрин. Успяхме бързо да приготвим малкия Дани и тръгнахме да се забавляваме… магазини, музеи, сладкарници...виенски кифлички, кафета, тортички и  още куп други приятности на брега на красивия син Дунав.  Обаче тъкмо затварям вратата и след части от секундата, вече мъжът Александър установява, че вътре си е забравил ключа. Изплашихме се, не можем да си влезем вкъщи. И се започна едно тюхкане...Със сина ми се захванахме да прилагаме стари касоразбивачески  хватки, накрая започнахме да блъскаме врата... е не се отваря този Сезам.
Много отдавна, когато Сашко беше малко момченце, карах едно раздрънкано „Део Рейсър“, което ми въртеше подобни номера. Щом тръшна вратата и тя сама се заключва, а ключовете остават да висят на таблото , вътре е чантата ми, и палтото, и всичко. По това време майка и син бяхме станали истински спецове по отключването. До такава степен, че веднъж успях да помогна на случайна семейна двойка изпаднала в подобна ситуация. В първия момент, като си предложих услугите ме изгледаха доста подозрително. Те вече се караха така ожесточено и се обвиняваха, но останаха втрещени като им отворих вратата.

Но във Виена нещата се закучиха... Австрийски, здрави, непробиваеми брави? Започнахме да умуваме за помощ... но е събота, а тук хората наистина си почиват. Синът ми се ядоса, снаха ми се притесни, а Дани безгрижно се качваше и слизаше по стълбището. Беше му много забавно. Анастасия, единствената разумна глава, след като ни наблюдаваше иронично как се опитваме да вкараме в процепа между бравата и вратата първо изрязано парче от пластмасова бутилка, после тънка линийка и... всякакви боклуци, да не изброявам. 
Та момичето си  спомни, че веднъж, когато се разхождала с детето около блока и му е говорила на руски, се е запознала с един човек, който имал наблизо ключарска работилница и който също се казва Даниел, като внука ми. Ех, каква радост ме обзе... Да, ама е събота. Тръгваме двете към мястото на работилничката ... и о, провидение на 10 метра от входа ни среща нашият Пророк Даниел.  Ключарят се оказа доста отзивчив човек и много набожен евреин. Беше се запътил към Синагогата. Обеща ни, че ще ни помогне, но след 19 часа, вечерта, след шабатната служба. 

 

 

А ние, след като се забавлявахме почти цял ден, влязохме в близкия Мак Доналдс и зачакахме. Внукът ми яде, спа, обходи поне петдесет пъти залата, после се наака, игра с рекламния балон на заведението, спука го, пак рева. Обиколи всички маси, като от всяка си взимаше по нещо и.... вече не помня какво. Тормоз. А от нашия пророк, който само Господ можел да го съди, ни вест, ни кост.  Обикновено не се поддавам на паника, но започнах да усещам тревожния мегафон в стомаха си.  Вече премислях, къде можем да преспим. Но си мълчах, само търсех трескаво в телефона си разни познати, които биха могли, евентуално... да помогнат. Сякаш синът ми не живее вече осем години тук, та аз ще му търся подслон. Но по майчински градях своя паралелан план.
На съседната маса се беше разположила шумна компания българи, облечени в анцузи. И нали съм си почитателка на фолклора... сърцето ми малко по малко започна да бумти в неравноделни ритми. Опитах да го спра с йогийско дишане, а то като рипна и взе че я подкара на ръченица... Отпуснах се на стола и си казах, това е „каквото ще става, да се случва, ако е казано да мра като Моцарт без гроб, да си мра,  само да не стресирам децата си.“ Обля ме вълна от самосъжаление: ще се затрия като изгнаница и вече се виждах просната в австрийска болница... 

В тоз момент се чу спасителен телефонен звън...  Даниел се оказа изключително акуратен и почтен човек. Дойде, беше си донесъл инструментите и като един магьосник отвори вратата, почти с едно духване на уста. И през цялото време се извиняваше, че толкова е закъснял. Бяхме му толкова благодарни. Искахме да му платим, но той категорично отказа, взе си инструментите и си тръгна със същата мила усмивка, с която се появи. Чудихме се дълго как да се реваншираме. Синът ми каза, че ще му занесе една бутилка  хубаво уиски... Да,
ама той е много набожен и сигурно не пие. Ще му направя бурекитас /еврейски соленки/ – предложих се аз... Ама не са кашерни... Така по български си останахме с добрите намерения. 
И тъй като днес е Песха отново му благодарих в душата си и реших да публикувам тези благодарствени слова към нашият всеотдаен спасител Даниел и неговата ключарска работилница.

А и аз не умрях в града на Моцарт и Фройд. Отървах се само с аритмия и лека депресия. И този път без реквиеми...

Преглъщам, сякаш някой е положил  живота ми в черупката на това лудешко забавление. Искам да съм в съзвучие със себе си, а морските талази на Бургас ме изплискаха дотук, в центъра на атракциите Пратера Виена.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.