Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Морфология на въртенето

01.06.2017

Из новата книга на Росица Ангелова


  Росица Ангелова е родена в град Перник. Завършва Държавен библиотекарски институт  – гр. София и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” – българска филология. Работи като главен библиотекар и завеждащ отдел „Комплектуване и каталози” в Регионална библиотека „Св. Минков” гр. Перник. Член е на СБП. Автор на поетичните книги: „Неизбежни души”, 1998; „Тревожна тишина”, 2003; „Преди да отлети звънът камбанен”,в съавторство с поета Томи Тодоров, 2003; „Затворих тъмното отвън”, 2007; „Една ябълка разстояние”, 2010; „Морфология на въртенето”, 2017. Стиховете ѝ са превеждани на руски и албански език в сборниците “Духовные мосты” (1998 г.) и “Stili97” – Скопие (2006 г.). Лауреат от националния конкурс за поезия на името на Дора Габе (1998 г.);  Награда за млада българска поезия – “Владимир Башев” (1999 г.) за първата си поетична книга “Неизбежни души”; Лауреат на нац. поетич. конкурс “Христо Фотев” – Бургас (2006 г.) и др.

 През април излезе шестата поетична книга на Росица Ангелова  „Морфология на въртенето“. Тя  е издание на Литературен кръг „Смисъл”,  редактор на книгата е поетесата Виолета Христова. В галерия-книжарница „София прес“ новата книга беше представена за първи път пред софийските си читатели.

“Морфология на въртенето“ е различната книга на Росица Ангелова – каза в словото си на премиерата Виолета Христова.  „Без да знам подробности и детайли, струва ми се, че за да стигне до тези текстове, Роси е преминала през някакъв свой вътрешен катарзис и голяма част от предишните ѝ житейски постановки  сякаш са изведени до различни нива на осмисленост. В тази книга Росица Ангелова поглежда живота през своя вътрешен микроскоп и се фокусира върху вселенски закони, които движат битието на капката, на чувството, на хората, на земните стихии и звездите, закони,  с които сме свързани в една неразривна цялост. В петте цикъла на книгата тече  мощна женска енергия,  жената тук е откривател на подземната си същност, на диворастящата си душа, а най-важната ѝ мисия е да твори вътрешните и външните светове, да омесва и да омекотява.

Това са стихотворения с различен пулс и архитектоника – някои са се разлели широко като словесни реки, в които плуваш и се удивляваш на въображението на автора им, а други са сдържани, премерени, лаконични, казват и никак не прекаляват с детайли.

Всички форми на въртенето са всъщност живота в неговата постоянна променливост, в неговата флуидност и некатегоричност.“

 Из Морфология на въртенето”

 

Река под реката

 

Така ме болят всички външни неща,

всички техни капани ме дебнат!

И събуждам реката,

под която тече река,

да раздвижи отново водите си,

мощни и щедри!

Да напълни с душа

вцепенената глинена твърд,

да отвори очите си водният свят на небето,

да засити глада!

Че животът започна да съхне

и да мрат върху сушата

рибите и ръцете ми.

Че вълчетата бягат

по други скали и галактики

и пчелите затвориха кошера си отвътре.

А пленен под земята,

блъска гърдите и вятърът

и събира душата му троскот,

трева и мълнии.

Викам Онази,

която ме носи в косите си

и от костите свои за мен сътворява стъпки,

във кръвта ми забравена вие

до пламък, до писък,

и на тялото в щерната жива водата и тътне:

 

– Свещена вода, свещена вода, вдигни се!

Раменете си клетъчни яростно развълнувай!

Поиграй с бреговете!

Зелени мечти разплискай!

Укроти тъмнината в обърнатите си кули!

Разлюлей коритата,

нека водният свят да танцува!

Нека пее реката

своите мраморни химни!

Водоскоци да пълнят плътта,

преоблечена в думи,

и във тях любовта –

тази прясна трева

да никне!

 

 

Мракът е антидот.

Мракът е почва глинена.

Мракът е хладна яма.

Мракът си ти, насрещни!

Там си

заради мен –

в този живот ми раздаваш.

Взетото не е взето.

Върнатото е плява.

Нещата се разтоварват

от трупани кални пластове.

Ти ме обичаш, Юдице!

Ти, сврако крадлива!

Ти, жадно за мен, чудовище!

Не ти е леко.

Не ти е.

 

Длъжник съм за светлината ти.

 

 

 

 

 Животът е една халюцинация

с напъпил страх, изригнал в еуфория.

Събираш къщи, разпиляваш хора

и консервираш зимнина от знаци.

От всеки вик лицето ти залязва.

Окръжности се будят под очите ти.

Воюваш със площад цивилни зрители,

от тях самите, за да ги предпазиш.

И пада върху лявото предсърдие

гневът на неуверени човеци -

крушения от пълни с грешки речници

и погледи, усукани под ъгъл.

Процес между език и геометрия –

мъгла отвътре, плъзнала наоколо,

отпадъци от вътрешни протести,

населени със самоделна болка.

И в южната читалня на душите ни

нахлуват влажни северни течения,

замръзват всички нежни изречения

в синтаксиса на чуждата значителност.

Война за важност водим, а телата ни

събират нажежен свръхзвуков писък.

А после над смъртта прелитат ниско

с простреляно в крилото бивше лято.

 

  

Световете са крехки, Архангеле!

И очите са слепи, а думите гладни.

Всеки в своята болка дълбае.

И чертае окръжности за пропадане.

От различни ракурси гледаме във душите си,

а крилете им като кръстове пронизват небето.

Тъмнините понякога са за предпочитане,

пред това да сме насилствено светли.

Но ти знаеш тайната на душите ни,

Стражнико,

прогонил черния на земята грешна!

В нас воюват и дяволи, и небесни армии,

и на ябълка разстояние от смъртта живеем.

Всички мътим яйца от тежка материя.

За някого те ще изглеждат змийски.

Сърцето е тънък подводен шепот –

за да го чуеш, се спускаш в ниското.

 

 

 

***

Слънцето понякога.

Понякога мъглата.

И двете те извайват.

Едната част от нас изгрява,

а друга се потапя.

Зареждаме живота със движение.

Зареждаме смъртта със постоянство.

Създаваме се.

Вик и изумление.

И яснота.

Предателството също е любов.

От Друго място.

 

 

 Въртене

 

Нашите общи места за пречистване –

стаите, с пристъпи пъстри –

пристъп на ярост и пристъп на близост.

Пристъпи на отсъствие.

Глухи руини – разбити църкви.

Бързи и смели нашествия.

Някой луд вятър се е отвързал

в очите на ближен грешник.

Тъмен завистник танцува себе си –

с обувки над тишината.

Камъни имало непотребни –

купища вързан вятър!

Неразпознати въртят душите ни

в кръгла любовна къща.

А върху прага седи замислена

нашата чужда същност.

Тъпан в ушите. Близо до смисъла –

валс върху гладна бездна.

Долу сумтене и скърцане хищно,

вътре – кървят съзвездия!

Огън от триене на представи –

камъни с остри ръбове.

Ще ги застигне и тази лава!

Вият, да се събудим!

 

 Нощ на карикатурата

Всеки чака някой друг
вместо него
да се раздвижи, 
да му оседлае коня, 
да му нахрани добитъка, 
да му размеси възглавницата, 
да му направи слънце, 
да му отсее вятър, 
да му целуне жаба,
да му повярва в Господ.

Толкова насилствен живот
с имитатори на живеене! 

S.O.S., Господи! 
Измъкни ме! 
Има ли жива планета отвъд? 
Страхувам се да не се заразя 
с презрение.

Но кой презира мъртвите, Боже мой!
Кой презира мъртвите?

 

 Animus

 

Дойде на върха на планината.

Влезе с мен в колибата дървена.

До стените стояха като войници:

градинските инструменти на дядо ми,

рамки на слепи прозорци,

ръждясали кофи

и сух талашит върху пода.

Но аз те целунах.

И ти ме целуна.

И толкова тихо прошепна

обичам те,

че тази част, с която сънувам,

повярва на устните ти

и на очите си.

После разбрах –

аз съм била този

отсреща, потънал в прегръдката ми…

Своите устни целувах

и се обличах в ласките си.

Да си повярвам отвътре.

 

Покрай нас

стоеше животът,

готов за прекопаване.

 

 Преминаване

 

Бог мина толкова близо
в първия ден на пролетта,
в световния ден на Земята,
в средата на равноденствието
между страх ме е и всичко ще бъде наред.
Удряше вятърът в ламаринени тъпани,
брулеше тънките нерви на къщите.
После се спусна спокойно небе
и отнесе баща ми.

 

Бог мина толкова вътре.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: