Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Антон Ашкерц на български

01.06.2017 | автор:   проф. дфн Любка Липчева-Пранджева

– наваксване на перспективи на четенето

 

       Наваксване не е красива констатация, не и когато става дума за културни феномени като превод, рецепция, четене. Нищо не може да изтрие от семантичното ѝ ядро негативизма, да заличи неизговорената, но предпоставена диагноза за липси и пропуски. Още повече, че наваксването, дори при най-добронамереното му формулиране като ускорено развитие на литературата[1], на свой ред също страда от недостатъчност (чисто теоретична), защото предполага извеждане на някакъв образцов модел на едно замръзнало, извънвремево измерение, който трябва да бъде „настигнат” във високо ценената му пълнота. И все пак, докато разлиствам книгата „Антон Ашкерц. Рапсодии на българския гуслар”, дело на преводаческия и литературоведски тандем Людмил Димитров и Иван Димитров[2], думата наваксване не ме оставя на мира.  Звучи в главата ми успоредно с ритъма на стихотворението „Шуми Марица…”; звучи и докато пресмятам, че с този текст словенският епически поет Антон Ашкерц изпреварва с цели две десетилетия поемата на италианския футурист Маринети „Дзанг Тумб Тумб” и всъщност през външната/ чуждата езиковост двата текста описват идеологическата парабола от „Свърши се с игото! Няма да бъде// българин никога повече роб!”(104) до „pet-na-noje, pet-na-noje”[3]. Преследва ме неприятната дума наваксване, докато следя с нарастваща наслада диалога Ашкерц – Вазов в епопейните измерения на двата цикъла („Рапсодии на българския гуслар” и „Епопея на забравените”), но и в епистоларните му вариации (Вашето име, многоуважаеми господине, е познато и на словенските литератори Вашите прекрасни рапсодии…); докато се опитвам през включения в книгата пътепис „Пътешествие в Цариград” да си представя удоволствието на човек от 19-ти век, прекосяващ Балканите, в чийто паспорт за пръв път се натрупват един след друг печати все на кирилица: „видян”, „виђен”… С една дума – докато се запознавам с Антон Ашкерц, наваксване е настойчиво преследващото ме понятие.

Няма съмнение, че първото ценностно поле на наваксването, което осъществява тази книга, е самият превод. Пренасянето на „Рапсодии на българския гуслар” от словенски на български език (бихме могли да кажем „завръщането” им в българския език) е твърде дълго отлагана задача. Първият план за подобен културен трансфер датира от 1902 г., т. е. от синхронията на творческия процес. От предговора на Иван Димитров, който всъщност е самостоятелна студия за словенския поет, разбираме, че А. Безеншек и Д. Страшимиров планират да преведат текстовете от словенски на български в най-скоро време, при това „възможно най-точно” (16), и че се интересуват дали поетът не смята да публикува още рапсодии. Планът е сериозен и е изготвен с размах – Вазов и Кирил Христов са предвидени за поетическата редакция на превода, а обещаните „красиви илюстрации от наши художници” (16) предполагат едно несъмнено луксозно издание. От този план остава реализирано единствено едно стихотворение (превод от същия А. Безеншек), публикувано в „Наш живот” през 1902 г. През 1937 ще бъде публикуван още един превод (от Змей Горянин), а през доста късната, но пък юбилейна, 1976 г. Иван Коларов ще включи в антологията „Епопея славна” цели пет превода на отделни рапсодии на Ашкерц. Прескоците през десетилетията (над 35 години от превод до превод) никак не са случайни, но дори и да приемем (набързо и без специални доказателства), че бележат синкопите на националния митопоезис, явно неговата доминанта никога не е толкова устойчива, тъй дълготрайна, че да позволи цялостно превеждане на Ашкерц. До осъществяване на първоначалния план за културен трансфер така и не се стига. Затова и коментаторският глас в бележките към преводите от днешната книга (гласът на Людмил Димитров) най-често отбелязва: „По-рано не е превеждано” и едва след това с академична взискателност отброява всички варианти на български предтекстове (Хр. Ботев, Петко Славейков, З. Стоянов, Ив. Вазов и др.), озвучени експлицитно в епиграфи и преки цитати или имплицитно включени в рапсодиите на Ашкерц. Българска реакция на словенските текстове най-често няма и коментаторският глас просто спира дотук. Разбира се, преводът от 2016-та не е хипотетична конструкция на неслучил се поетически диалог на прехода между 19-ти и 20-ти век (и не бива да бъде). Няма как той да навакса (не се и опитва) зейналата рецептивна празнина в българското. Разклоненията на пропуснатото обаче проблясват чрез него далеч назад, пропукват стилистични пластове и стигат чак до основите на всички онези накамарени коментари за Вазовата епопея, за домашното ѝ четене и разбиране (за разлика от толкова шумното чужбинско пребиваване на романа „Под игото”), за диалога „Записките” – „Епопеята” и дискурсивните форми на памет, които той създава и др.

Изкушавам се да демонстрирам ефектите на „закъснялото” превеждане от 2016 г. чрез може би най-странния факт, с който ни запознава предговорът на книгата.  Вазовото щедро уверение в писмо до Ашкерц от 27. 09. 1902 г.: „Вашите прекрасни рапсодии бяха преведени у нас в списание „Мисъл”, при това доста сполучливо” (157) не отговаря на истината (33). Поне що се отнася до публикуваните в списанието преводи. Откъде Вазов е знаел не само че има преводи, но и че са „доста сполучливи”? Дали не са го подвели и просто предава непроверена информация? Или чуждият поетически текст, поразително отговарящ на претенцията за нашенска, българска стилистика на памет (текстът, попълващ толкова натрапваните „пропуски” на Вазов) е изглеждал твърде „враждебен” и съответно: в „Мисъл” ще да му е място? Не са ли просторечивите рапсодии на Ашкерц твърде „неблагодарни” в българския си прощъпалник? Във „видяното и чутото” от априлската епопея, в замисъла и композицията си та чак до издателската си участ те някак повтарят Вазовите оди, но все пак неспирно „спорят” с тях... Пропукването назад в конструктите на контексти и на тяхната диалогичност знае със сигурност поне едно нещо – търсенето на тези преводи в списание „Мисъл” ще е безрезултатно[4], обречено на провал, най-вече защото естетската нагласа на кръга „Мисъл” не би им осигурила място. Да ги предадеш на редакторите му, от друга страна, е равносилно на това да ги погребеш за десетилетия напред, защото: „Редакцията на „Мисъл” не е бюро „отзиви” за ръкописи и не взема никакво задължение да обяснява защо „няма да бъде печатано”, нито пък въобще да дава мнение”[5].

Странно погрешното твърдение на Вазов не е коментирано никъде в книгата. Хипотезите не са нейна задача. Но пък предговорът ѝ (ту пределно плътно влизащ в контекста на Ашкерц, ту забързан в перспективите на наваксващото четене) успява да свърши нещо доста по-ценно – да предложи възможен цялостен модел за вписване на българските рапсодиите на Ашкерц в културната история на нашия си контекст. Словенският поет според предговора „прави алтернативен на Вазовия цикъл” (34) в българската литература и „…в този смисъл Ашкерц е третият епик, попълващ с нови герои и събития българския национален пантеон, започнат от Ботев и Вазов” (43). Можем да поспорим и за отброяването, и за позициите на имената в него. Един съпоставителен анализ на текстовите сегменти вероятно ще постигне по-усложнена перспектива; вероятно ще види самия Ашкерц не като следващия епик, а като „превеждащия” мемоариста Захари Стоянов в чуждата му езиковост на лироепоса. Вероятно. Засега предложението на предговора за разширено прочитане на българския митопезис е несъмнено достатъчно атрактивно и откроява (според моето си броене) второто ценностно поле на наваксване, постигнато в книгата. А в това поле има много още да се свърши. Да се огледа например как текстът Левски преминава граници – какво в митичната му тъкан на разказ за Героя оцелява в този пренос; какво от забравеното тука, настойчиво иска да се помни там; какво в словенската културна памет прави синтагмата „хайдутинът Левски” възможна, а в българската тревожно сгрешена; защо темата за страха измества темата за предателя[6] и т. н. Разширеното четене, предложено от предговора, ще трябва наново да поговори за Батак и неговото  (не)българско списване; да помисли за женските фигури в рапсодиите (Райна, Теофана Чистеменска, баба Тонка), за наивистичния стил като избор на епичност (и тук ще трябва да избере не Вазов, а Пенчо Славейков за инструмент на съпоставителното) и т. н.

Една значителна част от посоките на това бъдещо четене на Ашкерц като вписан в българския митичен словник се заявява/осъществява в самите преводи на рапсодиите му на български. Те най-убедително демонстрират например специфичната метапозиция на словенския поет, който пренася българската тема, като сговаря в единен компендиум мотиви, образи и стилистики; топоси, паметници, картини и дори фотографии… звена на митичната тъкан, които българите помнят през отделното на множество авторски имена:

Горда Софийо, срам не изпитваш ли ти

от зловещата гледка пред твойте врати? (57)

 

На тихия Дунав бял лебед блести,

Не лебед, бял кораб се носи, лети –

„Радецки” вълните разпенени пори. (85)

 

Но гръмва куршум и войводата Ботев

безмълвно лежи на скалите убит. (89)

 

И разперва криле гордо моят орел

Литва той над просторния тъмен Балкан,

Над свободния, стръмен славянски Балкан… (92)

 

Съвсем преднамерено оставих последен цитатът, съдържащ синтагмата „славянски Балкан”. Тя, разбира се, указва, че компендиумът на словенските български рапсодии не е синтезно накамаряване на вече изписан митопоезис и че само една нова, различна (външна?) концепция може да сговори и да спои разноезичието му в българския. Но тя насочва и към онова, което отброява третото поле на наваксване, разтворено от книгата на Людмил Димитров и Иван Димитров. Шансът българската литература да се чете като славянска, подхванат откъм 19-ти век и затлачен в неговите пристрастия, все така си остава задача несвоя, задача за „външните” славяни и неславяни. Не че за пръв път е провидян като липса на нашето си четене. Ако на националния Фонд за научни изследвания[7] му хрумне да обяви конкурс за неосъществените, провалените, забравените научни проекти на миналото, двамата автори непременно ще трябва да опитат с възраждане на проекта на Борис Йоцов от 1935[8]. Този проект си има име: „Българската тема в славянските литератури”, притежава всички обичайно изисквани компоненти от експозе на предходните изследвания през избор на методология до етапи на работния процес: справяне с „библиографската установка на материала”; „открояване на мястото и значението на всеки автор в общия ход на развитието на страната”; открояване на мястото на българската тема в творчеството на всеки конкретен автор; „обгръщане на всички подобни творения в общ поглед”[9]. В частта за конкретен пример проектът на Б. Йоцов разгръща присъствието на темата за априлската епопея  в творчеството на трима автори: А. П. Полонски (Русия), Е. Краснохорска (Чехия), А. Ашкерц (Словения), които определя като представителни за „начина на мислене на славянския свят за време от половин век”[10]. Изключително любопитна ми се струва „научно-приложната” част на проекта на Йоцов. Тя съдържа хрумването, че ако всички тези поетически текстове се преведат и се съберат в една антология, те ще звучат „като текстове на един автор” и този автор ще притежава български глас.

Ще добавя само още едно поле на наваксващо четене, което конструира книгата на/за Антон Ашкерц. То е свързано с необходимостта да върнем в критическия си говор понятието политическа поезия. И не заради шанса идеологическото скандиране да се провиди като поезия (желаещите ще се справят и без това понятие), а заради чисто методологическата потребност от него. То осветлява например проекта на Б. Йоцов в може би в най-щекотливата му част – „българските” текстове на коментираните от него поети не заемат съществено място в каноничното редене на съответната национална литературна история, а и четенето на нито един от тях не надхвърля контекста на собственото си създаване. В предговора на И. Димитров този феномен на затваряне в контекстното е подсказан през факта, че българските рапсодии на Ашкерц или не се забелязват в Словения, или провокират някакъв „оправдателен” разказ на литературно-историческото им включване – през периода на написването им поетът е отчаян от политическата реалност на родната си Словения; поетът не е познавал Вазовата „Епопея на забравените” и както съвпаденията, така и резките различия не бива да се търсят през някакво Вазово влияние; поетът има несъмнено високи лирически постижения и тъкмо тях литературната критика предпочита да помни и коментира. Политическата поезия много рядко е ценностен ред на националния канон, а още по-рядко ред на световната литература. Когато все пак това се случи (Брехт, Маринети, Маяковски, Вапцаров и др.), четенето на критиката непременно открива причините и обяснява феномена. А на мен ми се иска някой да намери достатъчно време и сили за проект, който ще разбере и опише как митопоезисът на България ражда политическа поезия в Словения, в Русия, в Полша…

Колкото до тягостната дума наваксване, в края на четенето на книгата тя вече е престанала да горчи на небцето ми. Веднъж открити, хронометрите неизбежно и винаги ще продуцират изоставащи; инстинктът за преклонение неуморно ще проектира замръзнали в надвремевото образци. Дори и да е имало нещо общо с тях, наваксването не е просто тяхна производна; наваксването преди всичко е провокирана воля за работа – воля за прочити. Тъкмо това свършва книгата „Антон Ашкерц. Рапсодии на българския гуслар”.

 

 

 



[1] Предназначена почти магически да „спаси” българската литература от някакво позорно табло на изоставащите, тази формулировка от началото на 60-те продължи да е валидна и да предизвиква радостно споделяне чак до края на 80-те години. И нямаше да е странно, ако това бяха Вазовите 80-те с повика им „и ний сме дали нещо на светът”, всъщност обаче става дума за емоциите на 80-те години на ХХ век.

[2] Антон Ашкерц. Рапсодии на българския гуслар. Поезия, проза, публицистика, писма”. Съставител и авторски коментар проф. Л. Димитров. Предговор Иван Димитров. Превод от словенски език Людмил Димитров, Иван Димитров. Факел, София, 2016 г. Тук и по-нататък в текста при позоваване на това издание точните страници на цитата са посочени в скобите след него.

[3]За бойния вик „Пет на нож” в поемата на Маринети виж по-подробно: Джузепе Дел Агата, Маринети, българският „футуризъм”и поемата „Септември” на Гео Милев в „Литературен вестник”,14.-20.04.2010 г.

[4] Все едно кой и кога ще се заеме с тази задача, пък бил той и самият Ашкерц.

[5] Сп. „Мисъл”, Година XII (1902), брой 4., Съдържание  = http://bgmodernism.com/Misul_g_12_1902_kn_4.

[6]Посгрей се, пък бягай оттук… Спасявай се, Левски, върви… Колко верни другари на Левски са тук// но не дръзват ни стон да изтръгнат, ни звук… (54-58).

Признавам, че самото споменаване на името Му винаги провокира у мен някакво яростно мечтаене.

[8] Проектът всъщност е подробно изложен в статията „Български страдание и борби за свобода в славянската поезия”. Виж: Павлов, И. и Б. Пенчев, Борис Йоцов. Славянството и Европа. УИ „Св. Климент Охридски”. 1992, 45-58.

[9] Б. Йоцов, цит. съч. , с. 49.

[10] Пак там, с. 51.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: