Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ГРАДИНАТА, В КОЯТО ДЕЦАТА ПОТЪРСИХА СЕБЕ СИ

01.06.2017 | автор:  Георги Цанков

За великолепния роман "Петата лодка" от Моника Компаникова, получил голямата награда за литература на Словакия

          

Всяка литературна среща в Словашкото посолство в София неизменно се превръща в празник, тъй като преводачи като Димитър Стефанов, като Атанас Звездинов или като Асен Милчев неизменно напипват онези творби, които ще развълнуват всеки европеец и ще покажат по достойнство съвременното лице на поезия и проза, които се ни близки както по тематика, така и по естетически критерии. Днес сме се събрали, за да осмислим поредното прекрасно дело на Асен Милчев и затова, преди да говоря за неговите любими автори, ще отделят на стореното от него необходимото внимание, още повече, че през това лято той празнува чудесен юбилей – седемдесетгодишнина!
Спомням си, че за първи път срещнах името на авторката Моника Компаникова в съставения от Милчев великолепен брой 1 от 2014 г. на списание „Панорама“, който беше посветен на словашката изящна словесност. Това беше една чудесна възможност да се запознаем с търсенията на писателите от тази толкова обичана в България страна и да почувстваме колко близки са те до нашето светоусещане. И ние, българите, и словаците продължаваме да разсъждаваме над това, което се случи с всички нас през втората половина на миналия век – тръпки ни побиват, когато разтворим преведения от Милчев роман „Майки“ от Павол Ранков – творба, която се родее с прозата на Варлам Шаламов и на Александър Солженицин, но разглежда лагерната тема по съвсем своеобразен начин. Още по-голяма историческа фреска е епичния роман на същия писател „Случи се на първи септември“, преведен от Николай Фенерски. Асен Милчев ни запозна с блестящия роман „Кафене „Хиена“ от Яна Беньова, получил Европейската награда за литература – произведение, в което той съвсем аргументирано намира общи настроения с „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. На него и на издателството на Кирил Кадийски „Нов Златорог“ дължим и срещите си с прозата на Михаил Хворецки – „Компаньонът“ и „Дунав в Америка“, преведени вещо от Милчев са сериозни постижения на модерната европейска литература. Ако се върнем малко назад, ще си спомним и представения от преводача знаменит сюрреалист Алберт Маренчин, за когото в авторитетната френска „Енциклопедия на сюрреализма“ са отделени немалко редове. Маренчин е един от онези, които не приеха нахлуването през 1968 г. и това му коства тежки години, в които не може да печата. Представянето му на български от Милчев е сериозен принос в докосването ни до най-съществените явления в славянските литератури през втората половина на миналия век.

         И така, благодарение на Милчев ние имаме добра представа за търсенията на писатели, които са ни близки и като духовност, и като осмисляне на близката история. В този смисъл поредният празник несъмнено е срещата с „Петата лодка“ от Моника Компаникова, роман, който през 2011 г. получава най-голямата словашка литературна награда „Анасофт литера“ и е преведен на немски, унгарски, дори на арабски, а в Хърватия е включен в поредица от трийсет най-добри съвременни европейски романи. Критиците и читателите не пестят хвалбите си за това произведение, едни го сравняват с ранния Труман Капоти от „други гласове, други стаи“ и „Музика за хамелеони“, но по-смислено ми се струва наблюдението, че Компаникова дълбае в онази посока, в която насочва вниманието ни и нобелистът Уйлям Голдуин в знаменития си „Повелител на мухите“. Мога да направя сравнение и с български образци – например с прозата на рано напусналия ми невероятно талантлив Николай Вълчинов, който в романите „Сезонът на канарчетата“, „Послушни момчета“ и „Сам“ постига сходно въздействие.

         Да започнем с това, че „Петата лодка“ има отлични шансове и у нас, тъй като е представена от престижно издателство като „Нов Златорог“ и е преведена така, сякаш е написана на български. Дълбоко съм уверен, че посланието на романа ще стигне до сърцата на нашите читатели. Помним дехуманизирания жилищен комплекс от „Кафене „Хиена“ на Беньова, в подобна атмосфера се движат и героите на Компаникова, а те са хора от три поколения. „Петата лодка“ наистина може да се възприеме като драматична история за отношението между родители и деца, но за мене това е едно забележително обобщение на съвременния живот и на всичко, което се случи с хората от изтока, когато ги връхлетя прехода. От старата комунистка Ирена, която панически ще се опита да унищожи всички свързани с миналото й документи, през съвсем рано станалата майка нейна дъщеря Луция до внучката Ярка – това са не просто три, трагично свързани образи на необикновени жени. Действието на романа, който в само 200 страници, протича в период от повече от трийсет години, а това вече не може да се нарече камерна творба или психологически етюд – това е безмилостна дисекция на епохата. Разкъсаните връзки между поколенията се дължат не само на личните особености на героините, а на обкръжаващата ги атмосфера на несигурност, на алиенация. Да, „Физиката на самотата“ се проявява с пълна сила и тук, за да ни покаже, че всеки трябва да гребе в своята лодка, а петата ще е тази, която може би ще намери някакъв изход.

         В основата на романа, както разбираме от интервютата на Компаникова, лежи документална история, развила се в Чехия. Едно дванайсетгодишно момиченце открадва две близначета и заедно с избягалия от къщи осемгодишен Кристиян се опитват да създадат „святото семейство“.  Библейските отпратки са уж далечни, но аз силно усещам християнския дух в тази необикновена книга, в която „крехко перо разказва за груби неща“, както твърдят критиците. Да не забравяме, че Компаникова е от поколението, което няма лични спомени от годините на тоталитаризма, тя е с година по-малко от моята най-голяма дъщеря. Видяла е гримасите на посттоталитаризма, но е имала щастието да живее в малко градче, заобиколено от лозя. При това тя е завършила Висшия институт за изобразително изкуство с две специалности – цветна графика и живопис. Още първите страници на романа ни доказват, че е писан от талантлива художничка, тъй като тя умее да сменя багрите, да рисува невероятни картини. Да, дворът на къщата сред лозята, която героинята Ярка наследява от дядо си – беглеца от прелестите на „червения рай“ напомня острова на хлапаците от „Повелителят на мухите“. В реалистичното повествование дръзко изникват сюрреалистични сцени, като например историята на премазаното котенце, което Ярка ще погребе. Дали всъщност тя не погребва собственото си неслучило се детство? Дали майка й с поведението си също не е жертва на бруталната действителност? Няма силни връзки между поколенията, няма и разбиране между тях, макар разликите в годините да не са особено големи. Приятелят на Ярка пък е задушаващо обичан от своята майка, затова все намира отнякъде карфици и ги забива под ноктите си. Той и Ярка ще се опитат да сторят с близнаците онова, което им е било отнето. Всъщност, може би те ще ни разкажат индиректно историята на самата Моника Компаникова, която за разлика от майката на Ярка Луция има чудесно семейство, нещо повече – тя е започнала този роман, когато се ражда големия й син и го е завършила, когато на света идва по-малкия.  Разбираме, че са я вълнували проблемите на семейството, че не й е било лесно да става сутрин в шест и половина, да пътува един час до Братислава, вечер да се връща капнала от умора, да пере и да готви и да си оставя нощта за творчество. Навярно затова героите на романа могат да бъдат наречени „нощни“, макар панически да дирят повече светлина и добрина.

         Романът започва с погребване на котка и завършва по същия начин, но междувременно младите герои са минали през чистилището на своята градина, на илюзията си за „свято семейство“, през хуманизирането, въпреки разкъсаните връзки с родителите им. „Петата лодка“ всъщност е разказ за много неща – за криволиците на епохата, за колизиите между поколенията, за философското възприемане на живота и на смъртта, за откриването на изход. Ярка ще натрупа житейски опит и ще се опита да го реализира в почти невъзможната любов с бащата на приятелката си Петер – истината за нея ще ни стане съвсем ясна едва към самия край, когато диша с пълни гърди ароматния и свеж септемврийски въздух“, тя вече е трийсетгодишна и всички са я отхвърляли, бълнува за взаимност, за докосване. И прегръдката идва, неизказаното се изрича, неопростеното е опростено. Художничката и белетристката се сливат в едно, за да ни предложат отворен финал в картина, която носи нещо от заредения с оптимизъм въздух на Пезинок, лозарското градче край Братислава, в което Компаникова живее.

         Прозата й е живописна, кинематографична, не случайно екранизацията по романа, направена от режисьорката Ивета Графова вече жъне успехи по световните фестивали и навярно догодина ще дойде у нас. Във филма обаче Ярка няма да порасне, ще си остане единайсетгодишна, тъй като, каквото и да си говорим, на екранът се разказва една история, а в романа „Петата лодка“ има много повече.  Ние, съвременните българи, също гребем срещу течението и живеем с проблемите на Ирена, на Луция, на Ярка, на Кристиян, на Петер – затова жадно попиваме техните истини и продължаваме да се опитваме да открием собствените си лодки, а насладата от общуването с умната и проницателна събеседничка Моника Компаникова ни кара да очакваме от нея нови и нови открития, които неизменно да ни разтърсват и да ни помагат да се чувстваме по-добри.

                                               Георги Цанков

Откъс от книгата можете да прочетете тук

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: