Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ЗА ЧЕСТТА НА ИМПЕРИЯТА

30.05.2017 | автор:  Неда Антонова9

Откъс от "Първият след Бога", книга за любовта и смъртта на Васил Левски

  

 На 6 януари късно следобед Саиб паша изнeнадващо  свика разследващата комисия в нейния „имперски състав” – мене и Шакир бей – и разтревожен ни съобщи, че имало ново запитване от страна на великия везир как върви процесът срещу Васил Дякон Левски и колко скоро ние сме щели да зарадваме правителството със щастливия завършек на случая.

Саиб се яви цивилен и  стиснал под мишница книга. Оказа се  Имперския наказателен Закон.

 –  За тебе го нося, хаджи Иванчо. Чети и казвай правилно ли сме водили делото досега и ако разследването не върви в правия път, какво трябва да се направи, че работите да се оправят.

–  Ефендилер, колкото и да чета, колкото и да мисля, ще река, че обстоятелствата, които показват престъпно нарушаване на закона от страна на разпитания Васил Иванов Кунчев, наречен още Дякон Левски, поне засега не изискват прилагане на най-тежката осъдителна присъда – смърт, каквато, доколкото  си позволих да преценя, е волята на Негово Величество. Изхождайки от събраните данни, Левски може да бъде подведен под съдебна отговорност по няколко члена от Отдел Втори на Имперския наказателен закон, именуем „За злодеяния и престъпления против вътрешната безопасност на Османската държава”, а също и в престъпление към личността – по член 174, – ако се докаже  убийството в Ловеч…

–  Трябва да го докажем, хаджи!

–  Да, пашам. Знам, че ние затова сме тук.

–  Ти затова си тук, Иванчо ефенди! Ти ! Ние сме само за парлама![1]

–  Приемам го за най-висока чест, пашам! Но нека първо разгледаме упоменатото от закона. Член 55 гласи: ”Който подбужда посредствено или непосредствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се наказва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение”.

Трудно можем да се позовем на този член, ефендилер, защото не можем да докажем избухването на въстание, а и не разполагаме с доказателства дори за начало на такова.

–  А обира на хазната в Арабаконак? – скочи Шакир.

–  Беим, обирът не е нищо повече от тежко криминално престъпление, извършено от разбойници, едно от многото, които безпокоят обширната ни империя, но като имаме предвид, че почти цялата ограбена сума е възстановена на държавата, а и участниците са направили пълни самопризнания, с което са улеснили работата на комисията, по никакъв начин не бихме могли да препоръчаме най-тежкото наказание, без да влезем в остро противоречие със закона. Нататък. В текста на член 56 е казано: „Който подбужда поданиците на Османската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива са последвали и е имало начало на изпълнение.”

Като изхождаме от направените  признания, вина може да бъде намерена само у онези от разследваните, които тайно са си закупили  оръжие, но тъй като никой от тях не е употребил оръжието си в опустошителни акции, кланета и грабежи, препоръчването от наша страна на смъртна присъда отново би ни поставило в противоречие със закона. Най-тежкото законосъобразно наказание за подобно деяние е  каторга до 15 години.

А третият член – 66-ти – постановява: ” Който по площади, тържища и други публични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражданите и жителите на империята да извършват престъпленията по настоящата глава, ще се наказва като извършителите на тези деяния.”

Истина е, че Дякон Левски е събирал свои съмишленици, в тяхно присъствие е чел и разяснявал Устава на Централния им комитет, раздавал е печатни листове, но това деяние не е извършвано по площади, тържища и други публични места, както упоменава законът.

–  А училището… то не е ли публично място?  Събирали се по петнайсетина души в Тетевенското училище и разисквали устава, с което са се подготвяли за бъдещи военни действия против държавата и Н.В. Султана…

–  За съжаление, беим, законодателят не е сметнал за необходимо да обозначи училищата, кръчмите или други закрити помещения като публични места. А на мене не ми е дадено правото произволно да  тълкувам записаното в закона и макар аз също да мисля като вас, не бих си позволил чрез лично мнение да влизам в конфликт с основния правов акт на Империята. За наше общо съжаление по този член от закона Левски също не би могъл да получи желаната присъда.

–  Хаджи ефенди, надявам се, разбирате, че ние тримата сме изпратени тук, за да изпълним височайшата заповед, независимо от факти и обстоятелства… Присъдата над Дякона вече е произнесена т а м. От нас се очаква час по-скоро да открием, а ако няма, да измислим деяния, които да я направят заслужена. Не е важно убил ли е Левски оня мъж в Ловеч или не. Достатъчно е, че има съмнение… и очевидец, който е особено ценен, защото е и съучастник…

– Сиреч, пашам, овластени сме, ако не можем да докажем нашата теза със силата на правото, да приложим за същата цел правото на силата…

– Ти си юристът в комисията, хаджи, ти ги знаеш тези работи… ние сме само едни прости аскерлии от Анадола…

Саиб нямаше търпение още веднъж да ми внуши, че от мене зависи  смъртната присъда на Левски да бъде така формулирана, че да не породи ни най-малко недоверие у наблюдаващата събитията Европа.

В този момент, мила ми Сия, нещо у мене извика. Така извика, както крещи за помощ човек, попаднал в крайна беда. И това не беше българската ми кръв. Не. Това беше викът на човешкото ми достойнство, на уважението ми към себе си и към онези трудове, които съм полагал години наред, за да отгледам в ума и сърцето си чувството за истина, правда и справедливост, каквито са принципите на Великата френска революция, пред чието знаме съм се прекланял… Аз съм гражданин на света, а те искат да ме превърнат в инструмент за убийство, в нещо като крив ятаган на пиян черкезин… И още там и тогава си казах, мила ми Сия, казах си, че ще направя малкото, което мога, за да разбере Европа, че и край смрадливия Босфор живеят просветени умове…

 Започнахме разпитите.

Първо доведоха Вутьо. Очаквах да видя измъчен от глад и терзания мъж, а видях спокоен селянин, намерил време преди разпита да наплюнчи перчема си и да го приглади с пръсти.

Доведоха и Дякона, този път без вериги на краката.  Изглежда се е усещал отпаднал, че щом му дадоха знак, веднага седна. Гледах ги двамата и като имам предвид, че всеки от нас, ако иска да намери успех в работата, с която се е захванал, трябва да  избере за помощник някой себеподобен, опитах се да си отговоря, защо този остър, точен и тъй предвидлив ум, както Саиб описва Левски в телеграмата си до великия везир, защо той би поверил една толкова рискована акция на някакъв си полуграмотен, наплашен и  умствено недоразвит човек, какъвто ми се беше определил Вутьо!

И в този миг на размисъл се усетих прободен от нещо като светкавица! В някаква дълбока моя вътрешна тъмнина просветна  небесно зарево и си казах: ”Убиецът е друг!” Изплаших се и си заповядах да забравя тази мисъл! Истината вече няма значение.

Саиб започна разпита, а аз забодох нос в протоколната тетрадка със записките от предишните разговори с Вутьо.

– Ти, Вутьо Ветьов, познаваш ли човека, който седи насреща ти?[2]

– Да, познавам го, Дякон Левски е.

– Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловчанско нападение!

– Както казах преди, Дяконът три пъти писал писма и искал от Видраре един човек да обикаля с него по селата. Аз отивах по своя работа в един близък до Ловеч манастир. От комитета ми казаха: ”Иди в Ловеч, намери Дякона и му кажи:”Искал си човек, ние нямаме!” И си върви по работата. Аз отидох в Ловеч, намерих Дякона извън града и му казах. Той ме хвана и ми каза: ”С тебе имаме една малка работа. Иди в хана, аз ще те повикам.” Аз отидох в хана, сетне дойде Лукан, взе ме и ме заведе в къщата си. Когато отивахме вкъщи, той ми каза, че Левски не е тук, а е в отсрещната къща. Аз отидох в отсрещната къща, но коя е тази къща – не зная. Стопанинът на къщата ми каза: ”Левски е в плевнята!” Аз влязох и видях там Левски в червени дрехи. Той ме накара и аз да облека едни червени дрехи. Тръгвайки оттам заедно двамата, ние отидохме в къщата, която нападнахме. На дъсчената ограда имаше два отвора, дигнахме ги и влязохме вътре. Аз останах в двора и стоях до вратника. Дяконът се качи горе, взе парите, слезе долу и каза:”Тия пари са малко, да почакаме стопанина на къщата.” Чакахме от шест до девет, стопанинът на къщата не дойде. Дойде слугата му. Щом ни видя, той започна да вика. Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках при вратата да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре и видях, че Левски хванал момчето и забил камата в корема му. После той ми каза:” Вземи пушката ми и да бягаме!” В това време пред вратнята се беше събрала навалица. После ние се изплъзнахме из навалицата и избягахме в лозята. Дяконът съблече намиращите се върху него червени дрехи, остави ги на мене и влезе вътре[в града]. На другия ден аз си отидох на село.

– Ела да подпишеш казаното. Дяконе, ти чу и разбра казаното от Вутьо Ветьов, какво ще речеш за това?.

– Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човек в Ловеч.

–  Защо да те клевети този човек и да изкаже тебе, а не друг?

–  Вижда се, че всеки хвърля вината на мене, и тоя казва за мене: ”така направи, иначе направи”, но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветьов ми донесе и предаде в Правецкия хан писмото със съобщението за това произшествие.

–  Вутьо, той казва: „Съобщението за тази случка ми донесе Вутьо Ветьов, аз нямам сведение за тази работа”, какво ще кажеш ти?

–  Защо да имам полза да лъжа? Писмото ми дадоха десет-петнадесет деня след тази работа, аз го занесох и го предадох на Дякона.Той дори улови момчето за яката с лявата си ръка, опря го о стената и го удари с дясната си ръка. Сутринта аз попитах: ”Дяконе, умря ли момчето?” Той ми каза, че е умряло още преди да направят огледа. И ръката му [на Дякона] беше кървава.

–  Дяконе, ти чу какво каза Вутьо Ветьов. Той каза, че ти си ходил в Ловеч, и че след десет-петнайсет деня той ти донесъл това писмо, какво ще кажеш ти?

–  Аз въобще не го познавам. В Ловеч аз не съм виждал този човек!

– Намирам положението за напълно изяснено, ефендилер. Има убийство, има убиец, има свидетел на престъпното деяние…

- Защо свидетел, пашам?! Вутьо е съучастник.

- Тези дреболии ще ги  кажеш на  Монтлонг, Дурандо или Далиел, ако решат отново да напуснат консулския си рахатлък в Русчук и пак да се домъкнат тук… Но да не се бавим! Член 174, алинея 2. Казано е:

„Който извърши убийство без предумисъл се наказва с принудителна работа за 15 години. Престъплението се наказва със смърт, когато е било предшествано, придружено или последвано от друго престъпление или когато е било средство, за да се извърши друго престъпление.”  Казано е точно за нашия случай!.

- Пашам, като изхождам от вече изреченото от вас, че моята скромна персона е упълномощена да предаде на нашето общо решение приемлив за европейското ухо изказ, позволявам си да забележа, че нашето османско право, едно от най-справедливите в Европа, съвсем предвидливо е приело за своя основа римското правило, че един свидетел не е свидетел… Ако не от чувство за справедливост, то поне от приличие, което да бъде отразено и в протокола, ние сме длъжни да потърсим и призовем поне още един човек, който да потвърди като очевидец казаното от съучастника-свидетел…

- Янлъш си, Иванчо  ефенди! Свидетелят не е един! Този  Общи също издаде, че на някакво събрание в Тетевен, свикано след убийството, Левски сам съобщил за нападението… Общи го каза!

- Пашам, ако разгърнем протоколите от разпитите на тетевенци, ще стане ясно, че на това събрание, на което Левски уж бил казал за случилото се, самият Общи не е присъствал – сърдит бил на Дякона и затова не отишъл, – а и там не е ставало дума за Ловешкото произшествие, нито пък Левски е изричал нещо за него. Туй иде да рече, че  свидетелстването на Димитър по този случай е фалшиво… Пък и то съвсем не съвпада с казаното от Вутьо, нито се потвърждава от поне един тетевенски съзаклятник.  На Общи не може да му се вярва! Даже, – да ме прости Бог! – аз лично намирам, че този човек има някакво лично участие в това престъпление, но като не разполагам с факти в потвърждение на мисълта си, не мога да я изложа. Затова  ще напомня, че в Ловеч живеят няколко души, които са посрещали и изпращали Дякона в деня на убийството… Позволете ми да прочета имената им, споменати в признанията на Вутьо: Тошко Поплуканов, Лукан Цочев, стопанинът на плевнята, където Левски и Вутьо са се преоблекли в червени дрехи, ханджията, а също и поне един човек от тълпата, струпана пред вратнята…

– Нямаме време, Иванчо ефенди, да поемаме излишен риск. Къде е гаранцията, че новият свидетел ще каже онова, – и само него! – което ни е нужно да чуем… Пък и пътуването от Ловеч до тук трае пет дни. Докато докараме свидетеля, от Стамбул поне три пъти ще ни питат… И питат мене, а не тебе, хаджи. Никакво протакане! Утре ще чуем от убиеца още някоя и друга усукана фраза за правата на християните в Османската империя и на десети трябва да сме завършили благополучно работата си… За същата дата е определено и обесването на оня чапкънин Общи… макар че е сряда. Да го махат оттук! На какво ли се е надявал и кой ли го е лъгал… Държеше се, като че ни прави услуга и ние сме длъжни да му се отплатим… Забелязахте ли, ефендилер?

      Пред очите ми отведоха Левски… Видях го  – отслабнал, измъчен, бинтът се смъкнал и раната зее оголена над ухото му, тръгна си приведен, наметнат с вехт войнишки шинел, много блед… и очите му… само очите му бяха наистина живи… такива, каквито ги помня… И сам… Всички ние – висшите аскерлии, чорбаджиите, съзаклятниците – всички седим от едната страна на масата, а срещу нас - той… Отведоха го, заключиха го в килията му в казармата и макар датата на екзекуцията още да не е определена, Апостолът вече пътува към отвъдните светове…

Не можах да направя нищо за Дякона по време на разследването. То не ме и питаха за мнението ми, освен когато имаше нужда законът да бъде изкривен в полза на  височайшата заповед. Но на последното заседание, когато трябваше с нашите подписи да се узакони протоколът от разпитите на Левски, аз направих нещо, което ме помири със съвестта ми – изправих се и казах с разтреперан от вълнение глас:

„Ефендилер, заявявам на всеослушание своето решение! Аз, хаджи Иван Хаджипенчович, няма да подпиша протокол № 15!! Той влиза в остро противоречие с основополагащото правило на правораздаването, завещано ни още от древните римляни и  доброволно включено в модерното османско законодателство. Един свидетел не е свидетел!! Testis unus, testis nullus!! Съжалявам, ефендилер! Аз съм юрист, за това съм учил и няма да плюя на честта и съвестта си! Затова и не ще подпиша! А вие – както решите!”

И излязох.

Нито един член от имперската комисия не подписа протокол № 15, съдържащ не само записа от разпитите на Васил Левски, но и предложената от комисията смъртна присъда. Дори председателят  дивизионен генерал Али Саиб паша не се осмели с подписа си да я одобри. Оставихме всичко на волята на султана.

 Не подписах, но до края на живота си ще тая в душата си грях към паметта на Апостола. Като нямахме никакви други доказателства за участието му в криминалното деяние, освен признанията на Вутьо, от мене поискаха да измисля някаква макар приблизителна, но що-годе валидна формула, оправдаваща  предложението ни за смъртна присъда. Така обстоятелствата ме принудиха да  прибягна до мъглявото предположение, че „…един такъв ум, който от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без последният да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши и убийството на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението…”

По всичко личи, че вината му е предполагаема, но присъдата, за съжаление, ще бъде истинска.

Но, мила ми Сия, кълна се в най-святото, което имам – твоята кристална памет, – че нито вчера вярвах, нито някога ще повярвам, че Васил Левски е убиец.

 



[1] Парлама – (тур. ) – външен вид, показ.

[2]  По материали от сборника „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, изд. 1952 г.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  31.05.2017 18:15 | #9

Вече ми е късно‚но щом казвате - утре пак слизам до града да я търся.Поздрави.

Анонимен  31.05.2017 17:32 | #8

Има я вече в Хеликон‚ в книжарниците на Хермес и на Сиела‚ на Славейков‚ в Български книжици‚ струва 15 лв.

Анонимен  31.05.2017 17:21 | #7

В. ”Плевен днес” пише ”Книгата на Неда Антонова за Левски е в Плевен”. Книжарница Хеликон в Шумен готви премиера за втори юни.За други градове не знам.

Анонимен  31.05.2017 17:00 | #6

Първо пишете-на 26-ти(и в интервюто с г-жа Антонова го каза по bTV в ”Тази Неделя” на 21-ви)‚после-края на месеца...сега пък била на пазара от два дни...:-/..Трети ден я търся в три различни книжарници-”Предсоти”!

Анонимен  31.05.2017 16:55 | #5

В On-Line книжарниците пише ”Предстои”.А сега де...?!

Анонимен  31.05.2017 16:54 | #4

Вчера и днес я търсих в провинцията-няма я!И в Хеликон я търсих-нищо!

Анонимен  31.05.2017 16:50 | #3

Книгата излезе преди два дни. Има я вече и в провинцията в книжарниците на Хеликон.Н.А.

Анонимен  31.05.2017 16:40 | #2

А кога излиза?

Анонимен  31.05.2017 00:31 | #1

Великолепно! Браво на Неда Антонова! На добър час на книгата!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15