Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Румботавър

16.05.2017

Стари неща, писани между 1976 и 1996



 
Не може празникът без мене да започне

и аз дойдох – с две змии на кълба в очите, 
с две зъбчета зелени във зениците, 
с две камшичета, разцепени от бяс... 
Едното от челото ми кръвта ще лиже, 
а другото в устните ще ме целува, 
когато празникът започне да бесува, да думка с тъпани, с гайди да пищи...

Не може празникът да ни отмине – 
не става дума за проблясъка
на чашата,
запратена в тавана на душата...
Не става дума за безсилието, извикано
да ни спаси!
Ще видите пиянството на трезвите, ще видите
огромните тела на бъчвите.
с ребра, разхвърляни на двора...
Небето пак ще бъде смъкнато,
изпрано на реката, бито,
и на тревата хвърлено да слуша
как крачат мравките безсмъртни
към леговището на смъртта!

Ще дойде празникът. И той ме праща
да съобщя, където трябва и на всички други,
за които празникът не съществува!
Пригответе си наздравици - последните наздравици,
макар да сме привикнали със тостове за бъдещия
по-добър и по-добър, и по-добър, и по-добър, и по-добър, и  по-добър живот.

Дойдох. Видях. Предупредих.

Спомнете си забравените тържества на тайните!
Спомнете си забравените песни за победата!
Спомнете си забравената кръв!
Спомнете си, защото
празникът ще ви разпита всички!

 1977

 
Мизерия

 

Понеже усмирителната ризница ми беше къса,
обуха ме в чепиците на рицар,
нахлупиха ми шлема до очите,
а ръцете ми отсякоха – за всеки случай.

И понеже оттогава срещам само рицари,
тичам да ги ръкостискам, тичам да ги ръкостискам,
тичам да ги ръкостискам.

И понякога оставам жив.

 

 Пред очите

Аз вярвам в нещата, които не виждам.
Предпочитам да не виждам.
Предпочитам да ненавиждам.
Предпочитам да се съмнявам.
Предпочитам да съм съмнителен.
Предпочитам да не съмва.
Защото
не искам да виждам нещата,
в които не вярвам.

 

Аз съм свидетелят

на есенното тържество,
на паниката между дървесата.
Аз съм
обвинителят,
и подсъдимият,
и още:
аз съм палача!

Край... С многоточие – врабци.

Най-после
зелените ми сънища окапаха,
окапаха
и почна черно - 
бялото бълнуване.

Край!

Безкрайните воали на мъглата
падат...
И шепота на локвите приижда.
Младежки побелялата глава на вятъра
заканително ми се покланя вече...
Край!

Сезон - архив,
абсурден филиал
на още по-абсурдна филмотека.
киносалон с балтон.
с хобот от пара.
И влага, и висулки лед...
Изчезнала стена отляво
и стъклена луна лукава
от млечен мрак
и хладен мрамор...

Край.

Отново ще си спомним думите,
изречени във грохота
на пролетта.
Отново ще си грабнем шапките
забравени,
когато се забравяхме от крясъци,
когато ругаехме възторжено небето
и когато
потъвахме в зелените вълни на любовта.

Събличахме
натрупания гняв
и го захвърляхме на пясъка
и се прегръщахме и падахме,
и падахме,
и падахме,
и падахме...

Край.

Къде сте, братя охлюви,
къде са слюнките,
с които ви заплюхме - 
плюйте ни!
Къде сте, костенурки мили - 
дайте ни подслон
под вашата несигурна черупка!
Обвийте ни с коприната,
с която сте обвити,
какавиди!
Жени презрени – отмъстете ни – 
снесете ни
като кукувици
в часовниците на стените,
където
цъкат мъртвите яйца на времето!

Дърво замислено,
птицегадателю,
глупако,
пусни ни в порите на твоята
гниеща кора!
...Край.

Има ли врабци все още?
О, подли отпечатъци
в жестокия сън на лъжата – 
санскритски надпис на смъртта - 
подпис
в архиви на големите предателства!
Край!
Край!
Край!
Край – без многоточие. 
Без -
        мълвие! 
Без -
        смъртие! 
Без - 
        подобие!
Без-
        съмнение!
Без - 
        церемонно!
Край.

Но идват други птици...
И в процепа на хоризонта
аз виждам нови хоризонти,
и още по-нататък виждам
клюнът на щъркела червен,
който ме е донесъл,
и нарекъл,
и обрекъл
да бъда стон в утробата на мрака.


Братя...

1977

 

Губя чувства

Губя чувство за ориентация.
Губя се, все по-често губя,
губя сe
и се намирам,
и се намирам все като изгубен,
и се намирам все по-загубен.

Губя чувството за равновесие.
Губя чувството за равновесие,
стъпвам все по равно, а се спъвам,
стъпвам все по-равно, а се спъвам,
сякаш някой е издърпал силно
мойто средно вътрешно ухо.

Губя чувството за чувства.

Чувствам с разума си чувствам,
че чувствително безчувствен ставам,
че чувствително безчувствен лягам
в гънките на паметта.

Нищо чудно чудото да стане
и да чуя някой да извика:

Чудо вижте! Чудо вижте!
Чудовище!

 

 

С върха на езика

Всяка сутрин аз си откъсвам върха на езика.

За да мога да лижа.
За да мога да лижа
и лижа,
и лижа спокойно,
рибения скелет на спокойствието.

Кой ще ми забрани да лижа?
Имам заповед да се облизвам.
Имам заповед да се облизвам,
както котката която е родила,
котката която е родила себе си.

Аз съм се самоизродил.
Аз съм си баща и майка.
И новороденото съм аз,
сляпо коте, малко кофти коте,
колкото се може коте,
наполовина мишка,
и все пак коте,
с островръх език.

 

 

 Още за книгата тук и тук и тук и тук

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: