Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Аз бях DJ

16.05.2017

Откъс от едноименната книга на Васко Громков

 

Васко Громков е  журналист, диджей (с 35 години стаж на сцената), изпълнител, поет, актьор, промоутър, пиар, радио и ТВ-водещ. Член на СБЖ. През последните 5 години води класацията за независими български изпълнители „НОВО 10+2” по БНТ 2. Има над 6 000 публикации в пресата за около 30 години, основно на музикална тематика. В момента пишe главно за сайта mysound.bg.

Първата му  книга е факт. Озаглавена е „Аз бях DJ“. Наполовина е автобиографична и наполовина документална, проследяваща зараждането и развитието на диджейството (дисководенето) в България. Тази първа част обхваща периода от 80-те години на 20-ти век, смятан за най-силния в развитието на професията, не само у нас, а и по целия свят. Засегнати са първите артисти в жанра, първите национални срещи, конкурси и регламенти. Всичко на базата на личните преживявания на автора (той има 11 награди от различни DJ-фестивали) в страната.

 

Откъс от книгата „Аз бях DJ“ 
Книга първа
През 80-те . . 
.

 

Все повече хора се увличаха по дискотечния живот и идея. Като Иван Иванов например. Същият оня Иван, с който учех онези 3 фалшиви месеца във вечерното училище, за да се измъкна от задръжките в казармата. Той с още дузина други, започна редовно да циркулира около мен в „Телеграфа” и по едно време реших да му позволявам да ме замества в почивния ми ден. Освен него се редуваха и брат ми, Ванчо Петров и Станислав. Джефи вече активно заместваше Краси Емилов в „Склада”, а пък Краси Емилов започна да се налага все повече като специалист по „сватбите”. Търсенето на дис- котечна форма на забавление стана толкова голямо, че за- почна да се усеща недостиг на изпълнители. В началото на октомври „Диско Експрес” в Младежкия Дом отбеляза своя брой 600. Батко Краси ме покани за специален гост с едночасов сет. Хит Номер 1 на Видин по това време беше „Dirty Diana” на Майкъл Джексън. В „Телеграфа” всичко вървеше перфектно.

Тотални любимци бяха Milli Vanilli, а аз отбелязах своята дискотека номер 100 в заведе- нието. Започнаха режимите на тока. През 2 часа. Наложи се да изместим партитата от 19 часа, за да имаме пълни 2 часа дискотека до 21 часа. Много гадна ситуация. Хората не си тръгваха, а пиеха на свещи в тъмното заведение и си говореха. Градският зевзек Батко Лъчи, срещу чаша водка рецитираше всичките 100 куплета на поемата на „Кънчо Путкодеров”. Първите десетина пъти беше много забавно, накрая писна категорично. Понякога пускаха тока по-рано от пред виденото и успявах да продължа и да довърша партито. Ця- лата безумна ситуация започна да се отразява на посещаемостта. Отделно от това контрола за ученици взе да се затяга. Зачестиха проверките и наказанията. Управителят Стефан в един момент изгони всички под 18 години и местата им бяха заети от закоравели градски пияници. И за капак Дирекция Музика, по настояване от София, стартира масови проверки за спазването на прословутите проценти българска и социалистическа музика.
 
Публиката вече се чувстваше „разглезена” от все по-свободния режим и започна тотално да игнорира българските песни на дансинга. Те пък от своя страна на 90% бяха крадени от световни хитове. Нещата ставаха все по-трудни. Появи се проблем и с парчето „Perestroika” на група Garbo. Класически юро-диско хит, започващ с реплики на Михаил Горбачов („Въй хатите мир, въй хатите Перестройка, въй хатите „Кока Колу”, въй хатите танцеват?”). Краси Емилов завъртял парчето няколко пъти във „Венециански склад” и то моментално станало хит. Започнаха да ми го искат. Не смеех да рискувам и отидох в Дирекция Музика за разрешение. От там се спекоха и категорично ми забраниха да го пускам. Ситуацията много се заплете, защото на Краси Емилов не му пукаше и си пускаше парчето в „Склада”.

Реших да действам доста крайно. Качих се на осмия етаж в блока на „Шогуните” и позвъних на вратите на тогавашния шеф на милицията Цеко Цеков, баща на Канна Рачева. Той ме изслуша намръщен и ми каза:

- Утре донеси песента преведена на български в кабинета ми в милицията! Помолих учителка по английски да ми преведе идеално песента и на другия ден, цъфнах в милицията. Цеков го нямаше. Оставих превода. И така ходих четири пъти. Накрая ме прие. И още от вратата с досада ми каза:
 - Абе, пускай каквото искаш и ми се махай от главата!

Получих благословията. „Perestroika” беше вкарана в бясна ротация в „Телеграфа” и се превърна в чудовищен хит.

През есента на 1988 година, Ники Русиновски, след като записва няколко касети с музика и ги продава на видинския пазар, решава, че е време да направи първото официално студио за звукозапис във Видин. За целта събира сериозната сума от 1500 лева и купува професионалната AIWA на Шошо, с която се работеше и в „Телеграфа” в средата на 80-те. Ники има и още една по-малка AIWA, плюс няколко „Финезии”. Русиновски подава документи и когато се надява да стартира работа, отнякъде се появява един местен съдия Пламен Иванов, който му поисква подкуп, за да му задейства документите. Ники отказва и започва съдебна битка със системата. Достига чак до Върховен съд и печели делото. За съжаление техническа причина го спира да стартира проекта си за звукозаписно студио.

Емо Костов му се моли един ден да му даде скъпата си AIWA за записи и той му я дава. След което Емо просто се изпарява за няколко дни. Накрая Ники намира изненадващо дека си при Батко Краси в Младежкия Дом, разглобен на чаркове. Оказва се, че Емо го е повредил и го занесъл на Краси Русинов да се опита да го поправи. От машината така и нищо не стана след това. Ники беше разбит и зачеркна Емо завинаги от живота си.

В края на декември 1988 година, влязох в бясна дискотечна серия, както винаги. Батко Краси ме покани през деня да обикаляме с „Диско Експрес” всички възможни предприятия на новогодишни балове. Дори разигравахме и няколко хумористични скеча с него, защото имаше изискване в диско програмите да има и артисти. В доста от участията, ползвахме и актьори от драматичния и кукления театър. Падаха големи пари и то в рамките на дни. Вечер в „Телеграфа” също имаше новогодишни балове. Заради режима на тока ни разрешиха да ги правим чак до 01 часа.

За реда се грижеха минимум по двама униформени милиционера в заведението.
Най-готиният и забавен момент в тези дни беше, че някой реши да вкара, като асортимент на бара в „Телеграфа” култовите шоколади „LZ”. Повечето от посетителите вече знаеха, че не употребявам алкохол и за часове към мен запристигаха купища шоколади за песен, поздрав или просто за почерпка. Според отбелязаното в дневника ми, на 21 декември, по време на един близо петчасов много силен новогодишен банкет, съм получил внушителните 39 шоколада „LZ”. Прибирах се с по една торба шоколади в къщи.

На 31 декември закръглих дискотеките ми в „Телеграфа” на цели 170, само за календарната 1988 година. 1989 Започваше преломната за целия свят 1989 година. По- следна в една пъстра декада, в която за около 8 години вре- ме успях да извървя пътя от обикновено хлапе до DJ Номер 1 на Северозападна България. Още на втория ден от новата година ме привикаха в Дирекция Музика Видин с нова оферта. Имах точно две седмици време да се подготвя с нова програма, за да представям Северозападна България на Конкурса за дисководещи на Северна България в град Силистра.

Дискотечният живот достигна върховото си ниво и конкурсите буквално никнеха като гъби из цялата страна. Натрупал огромно самочувствие и в топ-форма от ежедневните участия в „Телеграфа”, реших да ги смачкам в Силистра. Още повече, че големите асове от София нямаше да участват в този конкурс. Наумих си програмата ми да е своеобразен обзор на по-интересните събития през изминалата 1988-ма и я озаглавих „1988-ма и нейните по-така явления”.

От стремеж да е невиждано, накрая май попресолих манджата. Натъпках в 20 минути атракции като за двучасово шоу. Изпълнявах на живо 141 цели 3 мои авторски парчета, които щяха да намерят място в моя първи албум през 1992 година. В две рапирах, а в третото „Шатовалон” ми партнираше основната вокалистка на видинската Формация „Север” – Пени Микова. Освен това рисувах върху две песни, а новото беше, че реших да включа и танцуваща кукла-марионетка, копие на израелската певица Офра Хаза, която беше тотален хит в дискотеките през 1988 година с песните си „Im Nin’alu” и „Galbi”. Куклата на конци харесах на някакво участие на видинския куклен театър.

Имаше поразителна прилика с певицата, но беше изключително сложна за водене. Жоро Иванов се съгласи да ми я даде и да ме научи да боравя с нея до степен - триминутен танц. Започнах ежедневни репетиции. В началото се оказа немислимо тежко и почти се отказах след втория ден. Но на втората седмица марионетката оживя в ръцете ми и танцът се получи. Трябваше ми и специален прожектор-следач по време на шоуто. Нямаше как да влача такъв от Видин до Силистра. Чрез люти връзки от страна на майка ми, беше задействан тогавашни- ят директор на тамошния драматичен театър и той изпрати за програмата ми осветителя на театъра с огромен следач за триминутния ми номер. Подготвях програма „страхотия”. Толкова се чувствах разглезен „звездно”, че поисках от Дирекция Музика, освен мен и певицата Пени, да ми отпусне още една бройка за асистент-менажер. И те изпълниха прищявката ми. В ролята влезе Иван Петров (Ванчо Цайса), който изцяло се залепи за мен в онези месеци, възползвайки се от славата ми, за пореден път да ловува девойки. Задачата му беше да купува билети, да запазва места, да настанява в хотела, да се грижи за багажа и най-вече за куклата ... и всякакви други помощни глезотии.

На 18 януари заминахме за Силистра за Диско конкурса на Северна България. В ролята на основен водещ влезе легендата Миодраг Иванов, а като специален гост-изпълнител се представяше младият (тогава) естраден певец Веселин Маринов. Жури в състав: Нисим Ниньо, Георги Ганев и Стефан Димитров. Изтеглих отвратителен състезателен номер 2. Не стига това, ами първи номер не се изтегли, защото някои от участниците не се явиха. Трябваше да открия конкурса още в ранен следобед. За капак в амфитеатралния ресторант, където се провеждаше диско надпреварата, вечерната публика закъсняваше, а се беше застояла някаква обедна сбирка на пенсионери. Напълно отчайваща ситуация. Стегнах се обаче и представих шоуто си безкомпромисно.

На пенсионерите им паднаха ченетата. Може и да са се кръстили и да са викали „Анатема!”. Нямаше никаква реакция. Пълна тишина в залата. Никой не стана и да танцува. Журито също се пулеше в лек шок.

Веднага след мен, втори по ред се яви моя добър приятел от Шумен – Бианко Мартини. Притеснен от нелепата ситуация, той реши да заложи само на западни топ-хитове и това му изяде главата накрая за наградите. Мен пък журито директно ме дисквалифицира на следващия ден с мотива, че програмата ми е прекалено вариететна, различна и не може да се оценява наравно с останалите участници. Доста безумен мотив, като се има пред- вид какви успехи постигна същата програма в следващите месеци.

В края на първата вечер в Силистра обаче се случи нещо супер любопитно. След последния участник за вечер- та, дойде ред за рецитала на Веселин Маринов. Още на втората му песен към него полетяха капачки и пепелници от нелепата и неадекватна публика. Веско се разрева, хвърли микрофона и се изнесе обиден. След няколко минути до масата ни дойде управителят на ресторанта и се обърна към мен с думите:

- Сигурно видяхте, че гост-звездата ни се обиди и напусна конкурса. Вашата певица е много добра, възможно ли е тя да изпее няколко песни вместо Маринов? Ще й заплатя неговия хонорар за вечерта на стойност 30 лева!

- Ама, аз имам само три инструментала в мен на касета! – каза Пени. - Няма значение, изпейте ги! – примоли се управителят. Въпросните инструментали бяха „La Isla Bonita” на Мадона, „Учителко, целувам ти ръка” на Роси Кирилова и ако не се лъжа нещо на Modern Talking.

Пени излезе на сцената и стартира с „La Isla Bonita”. И стана чудо! Сред бурни овации, всичко живо скочи да танцува. След трите песни я принудиха да ги повтори, след като тя им обясни, че повече инструментали няма. Управителят беше супер щастлив и предложи на Пени Микова да пее във всички оставащи вечери на конкурса, на мястото на Веско Маринов. Такъв беше „трубадурът” в началото преди 30 години.

Сега обаче Веселин е институция с политически гръб, разбира се! 

Така безславно и доста несправедливо приключи за мен участието ми в далечна Силистра. Прибрах се във Видин и продължих с пълна пара неспирния ежедневен маратон в „Телеграфа”. Оставаха три седмици до Втория регионален преглед на дисководещите от Северозападна България - Ви- дин 89. Журито щеше да е почти същото с една промяна, на мястото на Стефан Димитров се включваше Владо Христозов. Надъхан за реванш на мой терен, реших да се представя с абсолютно същата програма както в Силистра. Едно към едно. Конкурсът съвпадаше с рождения ми ден и с моето парти Номер 200 в „Телеграфа”. От видинска страна участваха Ванчо Петров, брат ми Сашо, Серго Иванов, Емо Костов, Филип Филипов – Фико (за първи път) и моя титулярен заместник в „Телеграфа” – Станислав.

Аз бях предпоследен във втората вечер и буквално взривих Младежкия Дом. Програмата беше СИЛА още в Силистра, но там нелепата публика ме погреба. Във Видин обаче прошка нямаше. Спечелих за пореден път убедително Първото място.

Нисим Ниньо ми се извини от името на цялото жури в Силистра. Втората награда отиде при Серго Иванов, а третата връчиха на Емо Костов. Наградата на публиката пък присъдиха на дуото Ангел и Иво от Михайловград. Доминацията на видинската диджей-школа продължаваше да е смазваща на северозападно ниво. Съвсем рутинно получих поредния си „билет” за „Каваците- Смокините” през месец май. В „Телеграфа” налагах новите хитове на Стиви Уондър, Боби Браун, Сандра, Inner City, Fine Young Cannibals и Танита Тикарам. В този период заформихме постоянна четворка за бридж с брат ми, Сашо Фрица и сливенския баскетболист Станимир Комбалов. Заедно пътувахме и за мачовете на ЦСКА. Бяха хубави месеци.

В средата на месец март, най-изненадващо в „Телеграфа” ми заявиха, че се налага да затворят за ремонт и трябва да си изнеса апаратурата и осветлението. Уж ставаше въпрос за 4-5 дни. Помолих ги да не свалям поне паната с осветлението, но бяха категорични. Изобщо не предполагах, че в този момент е бил задействан първия DJ „преврат” в историята на Видин.

Със Станислав демонтирахме всичко и го изнесохме от заведението. Заминах за София малко да си почина, да се видя с колеги и приятели и да накупя нова музика. Никой не ми се обаждаше, ремонтът в „Телеграфа” продължаваше подозрително дълго. Имах доста заявени сватби в ресторантите „Ровно” и „Бонония” и с тях си осигурявах приходи. После леко се разболях и чак след 2 седмици, някой ми се обади да ми каже, че предната вечер бил на дискотека в „Телеграфа”, но без мен било много тъпо. Останах като гръмнат. Попитах кой е бил дисководещ. Отговориха ми, че е водил Краси Емилов, който напуснал „Венецианския Склад” и се преместил в „Телеграфа”.

Разбрах, че са ме изиграли супер подмолно и побеснях, разбира се. Още на следващата сутрин се изстрелях към Дирекция Музика и там виновно ми обясниха, че били безсилни, защото промяната била извършена по изричното настояване на „Балкантурист”, Видин. Единственото което може- ха да ми предложат в създалата се ситуация да заема мястото на Краси Емилов във „Венецианския Склад”, който се оказа сринат почти на дъното, смазан от доминацията на „Телеграфа”. Изпаднах в тотален шок и приех офертата. Още повече, че майка ми с всякакви разправии, не успя да се пребори в този момент за изясняване на нещата. След страшни скандали и разправии, аз все пак дебютирах в „Склада” с огромно нежелание на 3-ти април 1989 година.

Нивото там беше пълно дъно. Идваха основно деграданти и селски пияници. Стойностната публика до един беше в „Телеграфа”. В „Склада” имаше побоища, почти никой не танцуваше, настроението беше на нулево ниво. Издържах точно 3 дни и напуснах. Оказах се победен и изигран чрез тъпа измама. Идеше ми да зарежа всичко, но националният фестивал „Смокини” беше само след месец и това ме мобилизира да продължа. Върнах се за пореден път в Младежки Дом при Батко Краси. Там винаги имаше работа за мен. В средата на април участвах с едночасова програма в юбилейното издание номер 700 на „Диско Експрес”.

Румен Стоянов от ОД „Музика” беше много гузен и се мъчеше да ме компенсира частично. Измислиха някакви детски дискотеки във фоайето на Профсъюзния дом, само и само да имам участия преди „Смокините”. Две седмици преди конкурса, Батко Краси ми отстъпи всички дискотеки в Младежкия Дом, за да съм в топ-форма, а и той да си отдъхне. На Великден, по линия на ДКМС ни пращаха задължително в забутаните влашки села из Видинско, да правим дискотека до църквата.

Целта беше да не се до- пускат младежите в църква, а да се залъгват с диско-парти. Имаше си поставени яки комсомолци-бабанки, които дори с цената на някой шамар, вкарваха пубертетите в правия път, разбирай в дискотеката. С брат ми ни изпратиха в село Сланотрън. Аз с 38 градуса температура, но на Партия и Комсомол нямаше как да се откаже в онези години. Наш отговорник за провеждане на важното събитие беше един комсомолски ръководител, кой- то година по-късно стана лидер на СДС. Типично за хората в държавата. Този тип ни остави в един мизерен ОФ-клуб и каза, че след полунощ ще мине да ни прибере. В селото понятието дискотека беше почти на едно ниво с близка среща с марсианец. Гледаха ни страшно, на ръба на селския бой.

Младите хора бяха докарани под строй и натъпкани в помещението, като овце. От тавана светеше една крушка с лента за убиване на мухи. Атмосфера повече от покъртителна. Никой не си направи труда да потанцува. Малко преди полунощ дойде един пиян старец с каскет и каза, да се омитаме, че ще заключва клуба. И ни изхвърли с апаратурата на тротоара на селото. Нашият комсомолски гид, бъдещ СДС-бос, обаче го нямаше. Чак на другия ден разбрахме, че се запил в кръчмата, забравил за нас и ни изоставил.

Седяхме с брат ми на тротоара в непознато село и ча- кахме по всяко време да ни нападне стадо орки с брадви и сопи. Чувствах се доста зле от температурата и му казах да остане на пост, а аз заспах върху колоните. Три часа след полунощ, покрай нас профуча кола. Подмина ни, но наби спирачки и се върна назад. Слава богу бе Чарли, култов цесекар, с който ходехме по мачове. Той караше държавно такси по онова време. Возеше клиенти. Обяснихме му ситуацията, каза, че може да ни вземе, но без колоните. За тях нямаше място. Решихме да рискуваме и с брат ми ги скрихме в хра- стите на един двор на къща.

На другия ден, пак с колата на Чарли се върнахме в селото и си ги прибрахме непокътнати. Споделям тази малоумна случка, за да ви запозная поне малко с атмосферата през последната година от управлението на Бай Тошо. Ситуацията във Видин продължаваше да е супер изнервена. Пишех заплашителни жалби до ръководството на „Балкантурист”, заради нагласения „преврат” в „Телеграфа” от страна на Краси Емилов. Постепенно се разбра, че персоналът е бил принуден да направи подписка, че не ме желае и не може да работи с мен.

Главен организатор е един от сервитьорите – Джемата, станал доста популярна личност във Видин в последствие. Една вечер с двуметровия гигант Чарли минавахме покрай „Телеграфа” и отпред висеше Джемата.  Чарли го сграбчи за реверите на ризката и го вдигна, като солета във въздуха. Сервитьорчето риташе с крачета, а Чарли го гледаше в очите и нареждаше, без да съм го карал:

- Ти като си тръгнал да вършиш глупости, не знаеше ли, че Васко е наше момче? Сега к’во да те правя, а? Кажи ми?

Джемата взе да мрънка, че така го накарали шефовете от „Балкантурист”, което най-вероятно си беше самата истина. Но аз не се отказах цяло лято от търсенето на справедливост и най-накрая все пак я постигнах. Преди това обаче, поех по любимия си далечен път към морето, за моето четвърто участие на националния конкурс за дисководещи „Смокини 89”. На 10-ти май 1989 година стартира 11-тото издание на конкурс „Смокини” (бивши „Каваци”).

Основен водещ беше моя добър приятел Звезделин Минков, а гост-изпълнители дует „Каравел” и балет „Веда”. Цели 21 дисководещи от стра- ната се впуснаха в битката за наградите в петдневния фестивал. Моя милост пак изтегли сравнително куц състезателен номер 4. Още в първата вечер. Поне бях предпоследен, но в делничен ден. Този път направих темпова танцувална програма, с много информация и задължителното ми вече рапиране на живо. Вкарах всичките ми най-добри лафове от годината в „Телеграфа”, подбрани и поднесени на перфектните места върху песните. Колеги и жури бяха единодушни, че съм Шампиона на първата вечер, но фаворитите тепърва предстояха. За главен от тях се смяташе набиращия популярност софийски диджей Жоро Благоев. Същият Жоро, който е служил с Ники Русиновски в казармата.

Между другото и този път си имах придружител на „Смокините”. За фалшив тоноператор, взех с мен лицето Сашо Фрица. Сашо е интересен видински образ, с когото ставаме  близки в „Телеграфа” и започваме редовно да играем карти, като двойка за бридж. Той работеше в „Сомат”, сменяше гумите на ТИР-овете и понеже се даваха почти задължителни подкупи за ред, беше фрашкан с пари.

Фрица бе особен образ и бохем с ледено спокойствие. Сблъсках се със странностите му с пристигането на бившите „Каваци”. Изискваше да се спи на светната лампа и ходеше до тоалетна в храстите около плажа, защото обичал да гледа небето!?!? С него никога не беше скучно. Още на първия ден от престоя ни, направи брутално шоу в ресторанта. Отидохме за първи обяд там и чакахме много дълго време. След като поръчахме първо ни донесоха десерта, после второто, а накрая след дълго чакане и таратора. Сашо Фрица се вбеси, макар видимо да не го показваше и реши да се изгаври за га- дното обслужване. Поиска менюто на сервитьора и когато го получи, каза, че желае от всичко в него.

Сервитьорът първоначално помисли, че се шегува и обясни, че има само двама готвачи на смяна и няма как да сготвят цялото меню. Фрица обаче остана непреклонен и пожела да извикат управителя. Дойде и той. Започна да ни моли да не правим глупости, но Фрица извади една огромна пачка с пари и каза, че иска от всички ястия до едно в менюто. Накрая извикаха всички по- чиващи готвачи и се започна. Над 5 часа продължи обяда ни. Дойдоха колеги и разни други хора да гледат сеира. Събраха няколко маси и наредиха порциите. Когато всичко беше готово, Фрица мина покрай масите с една вилица. Опита по една хапка от всяка чиния, плати и си излезе тържествено от ресторанта. Четири дни след това за него там се говореха легенди.

На другия ден фиестите на Сашо Фрица продължиха. По негова идея, решихме да отидем да играем тенис на ба- ровските кортове в комплекс „Дюни”. Никой от нас, никога не беше хващал ракета за тенис до тогава. Трябваше да си намерим още двама души за тази леко безумна мисия.

Първите, който се съгласиха бяха DJ Емо от Габрово (стар мой познат) и един щур пич от София, който виждах за първи път тогава, бъдещата легенда DJ Тони Джи. Четиримата в комплект заминахме за „Дюни” и Сашо плати да окупираме най-централния корт за цели два часа. Адски скъпо удоволствие. Дузина бабички-германки с бели роклички за тенис ни гледаха възмутено. Нито един от нелепата ни банда не беше по спортен екип. Абсолютни клоуни с ракети в ръце. Бяхме напълно безумни на корта. Почти никой не можеше да нацели топката или ако случайно го стореше, тя отлиташе зад гърба му и зад загражденията. На 15-тата минута Фрица заяви:

- Пичове, така няма да стане! Това не е за нас. Дайте да играем джитбол!

И така довършихме платените два часа на корта. Немските бабички ни гледаха през мрежата с такава злоба, че тръпки ме побиваха. Фрица обаче ехидно има каза „Аувидерзен” накрая и нашата среща с големия тенис приключи. След втората състезателна вечер на „Смокините”, Фрица реши, че му се ходи на скъпарски бар и ме повлече в бара под ресторанта, където цените не бяха за простосмърт- ни. Никога при предишните ми ходения не бях слизал в него. Имаше славата на опасно място. С влизането Сашо ме инфор- мира тържествено: - Ха, я виж кой е барман тук! Ванчо Кучето от Видин! Лелеееее, ма, то и Бабонговите са тук! Е, ние сме си във Видин бе, човек! Оказа се, че опасния бар се държи от криминалната видинска „звезда” Пингала, който макар и в затвора, идваше в почивните дни с BMW-то си, да обиколи своите обекти по Черноморието. После нека ми говорят, че нямало мутри и мафия при Бай Тошо!

 Ванчо Кучето беше стар наш познат, дълги години бар- ман на корабчето във Видин. Записвах му музика редовно. Говореше се, че е дясната ръка на Пингала. Няколко години по-късно, Кучето се принуди да го застреля от упор с пушка, за да си спаси живота. После го излежа набързо. Та, Ванчо в този сезон, беше барман на „Смокините”. Като наш стар прия- тел, продаде малкото уиски на Фрица на половин цена, едва за 6 лева. Това си спомням, че малко уиски струваше там 12 лева. През 1989-та. Както споменах в бара имаше още две наши познати от „Телеграфа”. Сестрите-близначки от ромски произход, на които викаха Бабонговите. Определено играеха ролята на компаньонки. Винаги много са ме уважавали.

През 90-те се запиляха по Италия. Те имаха по-голяма сестра, също супер красавица, която всъщност влезе в историята, като втората жена-дисководещ на Видин, след като взе участие на Втория окръжен преглед на дисководещите през 1984 година, ко- гато аз спечелих първото си трето място, още като ученик. Йовита се казваше момичето и се представи наистина много добре. За съжаление не продължи да се занимава в бъдеще с това моментно увлечение по диджейството. Така в компанията на неуморимия Сашо Фрица, четвъртото ми участие на „Каваци-Смокини” се превърна в не- спирен купон. Конкуренцията на фестивала беше наистина смазваща този път. Цяло чудо е, че успях да спечеля Специалната награда на комплекс „Смокини” и добавих пореден приз към колекцията. Дори име, като изгряващата звезда Боби Ай (Боян Илчев) не успя да се пребори за награда през 1989-та. Различното в това издание на фестивала беше, че бяха при- съдени две първи места, на Наско от Кърджали и на моя голям приятел Бианко Мартини от Шумен. Същият Бианко, с когото ни дисквалифицираха в Силистра, няколко месеца преди това. Жоро Благоев остана втори, а Ивайло от София трети. 

Прибрах се доволен от „Смокините” и амбициран да продължа своите подвизи там. Нямаше как да допусна, че страната ще претърпи огромни промени половин година по- късно и че всъщност това е била моята лебедова песен на този епичен национален диско-фестивал. След завръщането във Видин, моментално ме поеха разни ангажименти: сватби, дискотеки в Профсъюзния дом и помощ на Батко Краси за абитуриентските балове. Не се от- казвах от битката ми за „Телеграфа” и настоятелно досаждах с писма до „Дирекция Музика” – София и „Балкантурист” – София. В началото на месец юни, майка ми ме информира, че в Софийския Университет са разкрили бройки за мъже към специалността „Начална педагогика” и е без приемен изпит, само по документи. За да направя кефа на роднините се на- вих да кандидатствам за пореден път. Със самолета пристигах в София за 25 минути, а цената беше едва 11 лева.

Ходех през седмица за музика, подадох и въпросните документи, с уверението, че следването ще е песен. Да, ама в средата на юли се оказа, че толкова много мъже са подали документи, че ще се наложат и приемни изпити все пак. Това го обявиха едва 4 дни преди въпросните изпити. Категорично заявих, че няма да прочета и една дума по литература, история и по- литика и ще се явя на пълна импровизация, каквото и да се падне. Спомените от училище и добрата ми писмена култура, бяха достатъчни да закова четворки и да вляза без проблем в СУ „Климент Охридски”.

И точно когато реших да загърбя видинската си диско кариера за неопределено време, чудото се случи и правда- та възтържествува. Писмата ми и оплакванията за подлия номер на „Балкантурист, Видин”, взеха че свършиха работа и от първи август, ОД „Музика” Видин официално ме възстанови на работа в „Телеграфа”. На практика стартирах третия си период в култовото заведение, като предварително знаех, че ще е за кратко, заради студентството, защото можех да се прехвърля задочно чак след втората година. Правех си сметка да замина през октомври, за началото на учебната година, но не бях предвидил една чутовна глупост, наречена студентска комсомолска бригада, която ми попари и съсипа двоен бизнес. За какво става дума? Ами, за поредната оферта от Дирекция Музика, да поема за втора година легендарния бар „Божурица” на видинския панаир в края на август.

Изключително щастлив подписах десетдневния договор и с много хъс отново се хвърлих в панаирните вечери. Радостта ми обаче беше кратка. Още на втория ден пристигна писмо от наказа- телните отряди на ДКМС, че след три дни трябва да се явя в забутания град Стамболийски, за да вакумирам кисели крас- тавици. Все едно, че ме взеха за втори път в казармата! Бях в тотален шок! А наказанията за дезертьорство бяха сурови. Изключване от Комсомола и съсипване на цял живот почти. Нямаше мърдане. Договорих се с Ванчо (Иван Петров) да довърши последните 5 дни от договора ми. Завещах му моя хонорар, като договорката беше да ми даде след това едни 100 лева, за куфара с касетите, който му оставих, за да може да работи. И заминах с огромно нежелание към омразния Стамболийски, губейки наведнъж „Телеграфа”, панаира, а и тригодишната връзка със Силвана малко по-късно. В Стамболийски попаднах в софт-казарма, където всъщност само аз се оказах ходил в истинската казарма. Всички останали бяха с 4 години по-малки от мен. Сутрин ни вдигаха в 5:30 часа да се влачим на майната си в някакви огромни халета, за да правим буркани с кисели краставици и домати.

Цяла нощ пък пубертетите, завършили училище 2-3 месеца, пищяха по коридорите и не те оставяха да мигнеш. Някакви „командири-келеши”, студенти в 3-ти курс, го раздаваха есесовци и цареше пълен ад. Никой не знаеше кой съм, а и гледах да не се набивам на очи. Мислите ми летяха съвсем на друго място. За втори път по насилствен начин ми се стопираше кариера, изградена с огромен труд.

Единствените ми познати на безумната комсомолска студентска бригада бяха четири момичета от Видин – Ралица (бивше гадже на брат ми), Евчето, Лози и Нора. С първите две се оказа, че ще учим в един курс в Университета. На шестия ден, девойките насила ме замъкнаха на открита дискотека в лагера на бригадата. До тогава само си лежах в стаята в свободното време и се сдухвах от начина, по който се бях преца- кал с нежеланото следване. Та, отивам аз на огромния плац в лагера, а там стотици бригадири танцуват върху „Like A Prayer” на Мадона.

Добрах се до пулта и видях познато лице. Боян Илчев (Боби Ай) се оказа изпратен да весели младата бригадирска смяна и да им разведри робството. Погледите ни се срещнаха, той се усмихна, включи микрофона и каза:

- Всичко съм очаквал да видя тук тази вечер, но да е сред вас в бригадирска униформа един от най-добрите диджеи на България в момента, това направо не мога да го по- вярвам! Специално за колегата от Видин е следващата песен! Sterling Silver & Mac Delight – „Hello Babe”!

Отидох при Боби, благодарих му за комплимента и ос- танах при него на пулта цялата вечер. Заредих се страхотно. Изглеждах нелепо в скапаните бригадирски дрехи, но най- после видях познато и сродно лице в забутания Стамболий- ски. Последната песен, която чух в неговия сет беше „Don’t Worry, Be Happy” на Боби Макферин.

В самото начало на 90-те се видяхме няколко пъти в студиото на Таня и Олег, той също си купуваше музика от тях. Но никога повече не присъствах на негово парти за съжаление. Така, че „Don’t Worry, Be Happy” ми остана последното нещо, което чух на живо от Боби Ай в кратката му, но забележителна кариера. Както знаете той за- гина 4 години по-късно, прекалено, прекалено млад, на 28 години. Срещата с изключително позитивния Боби Ай ме събуди и ме амбицира да измисля план, как да избягам от малоумната бригада.

Оставаха два дни до „светлата дата” 9-ти септември, когато на всички бригадири се полагаше домашен отпуск до родните места, за да отидат на манифестация, най-вероятно. От пощата в Стамболийски се свързах с майка ми и я помолих да задейства план „възпалени лимфни възли” (както в казармата), защото аз на бригада не смятах да се връщам повече. Метнах се на влака в компанията на атрактивната Нора Георгиева (бъдеща радио-звезда на Видин) и с нея пристигнахме на родна земя.

Болничният ме чакаше уреден перфектно, а десетина дни по-късно при една коман- дировка, майка ми мина през Стамболийски да ми прибере багажа и да обясни пред загрижените комсомолски коман- дири, в какво тежко положение съм в болницата. Във Видин обаче, имаше кофти изненада за мен. Ванчо Цайса довършил дискотеките на панаира, прибрал апаратурата и ми оставил куфарчето с касетите в нас. Но пропуснал да добави договорените 100 лева за мен. Обадих му се, да се видим да ми даде парите, на което той ми отговори, че не сме се договаряли за никакви пари. След няколко брутални разговора на висок тон, отношенията ми с това лице приключиха завинаги. Не съм му проговорил вече близо 30 години. Не стига това, ами в мое отсъствие само за една седмица, се пробвал да сваля безобразно Силвана, която едва успявах да опазя от видинските хиени, след като определено тя вече минаваше за най-красивото момиче във Видин. Проклетата студентска бригада само за няколко дни ме беше върнала в „първи клас”.

Имах цял месец до началото на учебната година в София, а бях останал без работни ангажименти. В „Телеграфа” Краси Емилов отново се пласира на секундата. Търсеха го от всички възможни заведения. Голямото му предимство се състоеше в това, че се появи с голям запас от апаратура. Няколко комплекта. Събирани от бракувани компоненти, докато е работел в някакво барче на Химическия Комбинат. Дори раздаваше под наем на малки кръчми около града и в самия Видин. Всъщност Краси Емилов остана най-големи- ят ми конкурент във Видин чак до края на 90-те години. За капак на целия хаос, Батко Краси реши да напусне Видин и да се премести в София. След над 700 официални издания легендарния „Диско Експрес” приключи.

Дискотеката в Младежкия Дом затвори за неопределено време. До времената на моята „Нова Диско Одисея” и голямото възраждане, има- ше почти две години време.

Но тези диско-приключения ще са в следващата книга „Аз бях DJ (през 90-те)”.


Заминах за първата си студентска година в началото на октомври. Имах хубава квартира близо до затвора. Взех с мен и Силвана за първите две седмици, защото тя ходеше на серия уроци за кандидатстудентски изпити. Ученето се оказа абсолютен майтап. Самата специалност „Начална педагогика” беше прекалено ниска топка за мен. Разбрах го още в първи- те дни. И си нагласих програмата така, че да пътувам посто- янно със самолета до Видин. Всяка седмица. Имах лекции по програма до четвъртък, но тези в четвъртъка просто ги пропусках и още в сряда вечер се прибирах със самолета във Видин. Там висях до понеделник сутрин, когато пак хващах самолета и след 25 минути бях в София, отивайки директно на лекции. Подкарах доста безгрижен студентски живот. Единственият недостатък беше, че не диджействах никъде. Цялата тази идилия продължи до уж преломната дата 10-ти ноември, когато падна от власт Бай Тошо Живков. Научих новината на другия ден рано сутринта, когато чаках на близкия РЕП, за да си купя списание „Pif”. Докарваха едва 5 бройки и ставах още в 5 часа, за да се наредя на опашка и да докопам безценната книжка. Та там научих, че са сменили Тодор Живков, ама новината ми дойде безразлична. Изобщо не ме трогна. После започнаха онези митинги и барикади по улиците, които тотално игнорирах, потопен си в моя свят на музикални класации и програми. Ходехме задължително и два пъти седмично на плуване от Университета, а по време на скучните лекции играех тенис на маса и баскетбол във факултета.

Големия първи шок преживях, когато седмица по-къс- но реших да се прибера към Видин. Самолетните билети бяха скочили от 11 на 298 лева. Пълен апокалипсис! Реших, че е временна истерия и нещата ще се нормализират. Цял месец не се прибрах във Видин, а когато го направих в средата на декември, пътувах с влак. Със Силвана се чувахме само по телефона и то от пощата, нещата започнаха да се разпадат постепенно. Страната пък постепенно изпадаше в някакъв дебилен измамен транс, че иде светло бъдеще. Всъщност ставаше все по-тегаво и мизерно. Зачестиха режимите на тока и в тъмните вечери на свещ, започнах да пиша все по-черна и тежка поезия. Тогава се родиха и почти всички текстове от моя дебютен албум, появил се съвсем случайно през 1992 година от името на компанията „Лазаров Рекърдс”.

Към самия край на годината, помолих Сашо Фрица и световния шампион по самбо Васил Соколов, да ми докарат апаратурата от Видин с кола до София, решавайки, че повече връщане за мен на Северозапад няма, особено в променена- та политическа обстановка в България. Спестените пари от дисководенето свършиха и нещата взеха да стават критични. Пребоядисаните комсомолски и партийни „демократи” мо- ментално съкратиха майка ми и баща ми и започна най-глад- ната и мизерна декада за цялото ни семейство. Тази на 90-те. В един момент отричаното ми „дисководене” буквално спаси фамилията от глад. Но това са пак разкази за следващата част на книгата.

 

Прибрах се с колата на Сашо Фрица за преднового- дишния концерт на „Формация Север” в Младежкия Дом. Това на практика беше и последния път, когато се събрахме повечето членове от легендарния екип на Батко Краси към „Диско Експрес”. Получи се прекрасен концерт. С него фи- нализирахме един исторически първи етап на дискотечно- то движение във Видин. Краси Русинов напускаше града, аз смятах, че съм го напуснал вече, Ники Русиновски също се стягаше да се маха, но все още диджействаше в бар „Кристал”. По това време той уреди дебютиращите професионално Иван Иванов и DJ Сими да започнат работа в „Нощния бар”. На брат ми му предстоеше влизане в казармата. Слави (на Ники брат му) вече бе там. Видинската диджей-сцена се обновяваше с нови лица. Несигурната ситуация в страната доведе до отмяна на всички планирани диско-конкурси. Започваше нова декада, тази на 90-те. Новата Година посрещнах вкъщи, гледайки югославска телевизия. Най-цветните, весели и безгрижни години от моето диджейство отиваха в историята. Започваха безкрайните години на борба за оцеляване.

КРАЙ НА ЧАСТ ПЪРВА

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.