Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Искам да го водя

10.05.2017 1

Разказ от Здравка Евтимова

          

 

На хълма, над квартал Тева в Перник, се пъчи езеро, отдавна са го кръстили Тевното. Наоколо намериха въглища и макар че мината е закрита, мъже и жени пъплят край брега, крачат бавно, забили погледи в жълтата, омачкана трева. Всеки носи търнокоп. През крачка-две хората спират, блъскат земята с крак, катерят още по-нагоре по хълма. Там, говори се, въглищната жила била гъска като мед, твърда и тлъста, безплатна, щедър черен цвят, най-търсеният по тези места.

Тук идва едно момче, с лопата – такава, каквито децата носят на плажа и рият пясъка. То рови в тревата и търси въглища. Не намира, взима черен камък – тук камъните са сиви и кафяви, и като открие някой по-тъмен, се радва и подскача, дори ми пее. Пее много зле.

Никое място не остава непреровено. Ако някой отмине, идват десет, размахали кирки, лопати. Изваждат черно злато от белия гол баир. Ровенето е дълбоко, бавно, земята е плътна и тежка, не отстъпва. Идват мъже, жени, деца. Всички са навлечени в тъмни якета – вярват, че така притеглят черния цвят на скритите под тръните въглища.

Въглищата. Зимата. Студът. Чувалите са винаги по-големи от сърцата на хората. Аз гледам.

Иво, онова малко момче, носи черно палто, черни обувки, черна шапка. Панталоните му са изтъркани, сини. Зная, че често сънува за черни, но няма. Някаква журналистка писа за мен, чудовището Теви от езерото, и сега й се подиграват, но не и аз. Когато вечер притъмнее, а през ноември притъмнява рано, търсачите улавяли особен шум. Не е истина, аз не издавам звуци. Онова, което чуват, е очакването – така диша човек, който чака нещо хубаво. Хората ровят, не намират въглени, но то, очакването винаги отива при тях. Онова хлапе, Иво, го носи в тъмното си палто, в сините панталони, които нощем почерняват заедно с небето. Аз съм невидим, но всичко виждам, лек като прах по пътя, влизам в мислите на търсачите, копая там. Зная. Злото е по-гъсто от въглищната жила, тънко и леко, влиза през порите, докато хората копаят - сто хиляди годишни въглища. Изравят, носят ги у дома и в печката изгарят сто хиляди години. След един час няма и следа от тях, но колко е топло в измръзналите къщи до Струма, и навсякъде е пълно с онзи търпелив шум, който умее да чака.

Иво чака най-дълго, най-мъчно. Аз съм чудовището Теви, но всъщност съм очакване – никой не може да ме срещне. Аз съм далеч.

Обичам да вървя с Иво - когато момче очаква някого, не му е студено, но отдавна е ноември, а палтото на хлапето е тънко, вятърът край Тевното езеро е остър, гнездо на оси е вятърът над Тевното.

Когато е сряда, Иво не идва при мене, не облича черното си яке, а едно друго яке, синьо и тясно, не дреха, а кутия за обувки. С него върви един голям мъж, бащата, и той в синьо яке и сини панталони. Двамата са почти еднакви, макар че единият е два пъти по-висок. Бащата не рови за въглища около Тевното, той ги купува от хората, измерва чувалите им и понякога вечер отива в една барака до Струма – там продават евтина ракия - и пие. В мислите му заедно със студа и тънките сметки идва Иво. Тогава мъжът си поръча още една чаша; Струма не иска да продължи напред към Гърция, ще й се да изсъхне, за да остане тук по-дълго, под моста, до бараката с ракия, за да прави компания на този човек. Но това става само през лятото, сега е студено и реката продължава на юг. Онзи особен шум на очакването напълва бараката. Това съм аз, лека локва на улицата, светлина от фар на велосипед.

- Тате, знаеш ли - пита момчето, което е високо колкото облегалка на пейка. - Тате, ей тая ръка ми е по-добра.

Мъжът не го поглежда. Той е сериозен, има дълга опашка и дълга брада. Знаеш ли защо? Мъжът не иска да знае, но детето го дърпа за ръкава, после за крачола. Тъмно е. Добре де, защо е по-добра тая ръка, пита бащата.

- Защото ти ме държиш за нея, когато се разхождаме.

Аз много искам мъжът да се усмихне, но не мога да го накарам. Очакването не може да стори нищо, дори да е силно и упорито като мен, чудовището Теви. Добре, че момчето не знае това. Майка му е в Италия, вчера му прати три фланелки – бяла, светлосиня и зелена. Дребният облече трите едновременно - повярва, че така майка му ще дойде още утре сутринта. Аз прескачам в нейните мисли и намирам момчето в тях. Дори не е нужно да прескачам – момчето не отива на друго място. Там си стои - в мислите й. Аз не мога да отида при нея, защото тази жена не очаква нищо, а аз съм леко и нямо чудовище. Стъпките ми са падащите листа на ореха в началото на ноември.

- Тате, ако чакаш някого на гара „Метал“, ама го чакаш всеки ден, нали този човек ще дойде?

Понякога стоя и в мислите на бащата. Където и да се обърна, в главата на този човек има пари. Малко пари и той се чуди как да ги задържи – няма дори краища, които може да хване и да завърже. Така е то, парите нямат нито край, нито бряг, нито мост, по който да ги прескочиш или заобиколиш.

Мъжът някога е писал стихове, сега търгува, тъгува, веднъж показа на хлапето една буква от азбуката. Брадата му тази вечер изглеждаше толкова одърпана и уморена, че заваля. Този човек не чака нищо и затова аз не мога да му кажа къде да отиде. Но Иво в синьото си яке, не дреха, а стара кутия за обувки, може.

- Тате, бъбри хлапето, защо ме излъга?

- Какво съм те излъгал?

- Ами каза, че българската азбука знаела всички приказки на света.

Да, знае ги.

Нищо не знае, възразява Иво. Десет часа я гледах в буквара и не ми разказа нито една приказка. Дребният мълчи около минута, наоколо няма нито един орех, но се чува как падат листа, защото хлапето чака, а силата на очакването е най-голямата от всичко на света. Изведнъж дребният прошепва:

- Искам българската азбука да има сто букви.

Бащата го поглежда, очите му изглеждат по-черни от брадата, но не са тука, оплели са се на някое друго място.

- Знаеш, че не искам да виждам баба ти - напомня той.

Всичко зная за тази баба, аз съм самотно чудовище Теви. Храня се с облаци, а когато ми е студено, отивам при Иво.

- И баба не иска да те вижда - признава детето. - Защото си опропастил живота на мама. Какво значи „опропастил”, тате?

Бащата не отговаря. Вървят и прозорците им хвърлят по малко светлина. Детето ме носи в синьото си палто, в сините си панталони, така е то - очакването непрекъснато върви с децата.

- Ако азбуката има сто букви, ти ще идваш по-често да ме учиш. Букварът ще е много по-дебел. Ще се разхождаме, докато огладнеем за меденки. Аз ще те държа да ръка да не се изгубиш, не бой се. Тука, между блоковете, е тъмно и човек се обърква. Ръката ми ще стане още по-добра – детето бъбри толкова много, като всички бъбриви хлапета, аз преставам да го слушам, въпреки че гласът му е търпелив.

Мъжът поглежда някъде встрани и когато двамата минават край нон-стопа, купува на сина си меденка.

- Аз ходя всеки ден за въглища – казва детето. – Оставям ги пред една къща. Ти я знаеш, тя е малка – там живее Дая. Дая е по-голяма от мене….Нищо. Ще е топло у тях, на баба й и на нея. Нейната майка е в Мадрид. Дая не ми каза къде е Мадрид - хлапето мълчи, лицето му е улица, където всички лампи са угаснали. - Дая не иска да играе с мене, защото е по-голяма с една година и половина.

Мъжът не го е чул.

Стигат блок 36, мъжът оставя Иво пред заключения вход и позвънява на звънеца.

Тате!

Как не искам дребният да се натъжава. Започвам да пея в мислите му, Ти ще станеш голям и храбър мъж, Иво, така каза веднъж майка му. – Който ходи да събира въглища за Дая, става много голям и силен мъж. Детето се усмихва. Зная, че бащата стои в сянката пред вход В.

И момчето знае това, втурва се към тъмнината, защото тъмнината е човек с голяма брада. На мене отдавна ми е известно – само бащите на момчетата могат да направят ръцете им щедри и добри. Бащите оставят сто свои букви във всеки пръст - не бързат да си отидат, изчакат сто букви време в дъжда с момчетата си. Не искам меденка, искам да го водя в тъмното, иначе той ще се изгуби, нищо че съм по-нисък от него. Вятърът е остър, завалява дъжд, но в мислите на дребния идва юли.

Когато езерото е тихо, виждам Иво. Какви маратонки е обул – най-италианските. Зная, че майка му нямаше достатъчно евра и се пазари с човека, който ги продаваше. Изми прозорците на къщата му, измете навсякъде. Сега мършавите крака на Иво са толкова бързи в тези маратонки. Момчето ходи край Тевното езеро и търси големи буци, черни буци. Аз зная, че вече друг ги е извадил. Какво да направя – скачам в мислите му. Искам да го заведа до оная пътека между шипките, там има голяма жила - искам да напълни найлоновата торба с най-топлите въглища и да я остави пред къщата на Дая. Бабата на хлапака е намерила богат улов, пали печката и така топло става в мислите на тая жена. Забравя да пресмята как ще раздели пилето, а се усмихва. Ръката й е суха, толкова набръчкана, че ако зърно ечемик попадне в нея, сигурно ще поникне голям ечемичен стрък.

- Хайде - казва бабата и тогава, макар че не говори никак гладко, тя разказва на малкия приказка. За езерото, за доброто чудовище, което живее под сивата вода, и си мисля, че тя е жената, която ме е повикала и ме е довела в Тевното езеро – иначе как ще се роди самотно добро чудовище, ако не го измисли някоя добра жена, притеснена на колко части да нареже пилето?

Отивам понякога в мислите на онзи човек с голямата брада и конската опашка. Когато е тъмно, той мисли за българската азбука -толкова рядко, но толкова силно, че луната се показва, дори да е ден, бял като сланата на ноември. Мъжът набира един номер и звъни. Хлапето тича към черния телефон, той е най-големият му приятел след бабата, която ме измисли в Тевното. Дребният казва: 

- Тате, време ли е за нашата буква?

Тогава парите в мислите на човека се сгъват като фиш от лотарията, в който няма съвсем никаква печалба.

- Да ходим до гарата – предлага хлапето в мислите на баща си. Бащата не казва нищо. Пътеката дотам е прекрасна – листата са окапали, но така плътно и меко, че не нужно да си купуваш обувки. Дърветата са още силни, готвят се за пролетта, знаят, че трябва да чакат цяла зима, но какво от това? Гарваните, черни свещи по клоните, ще им светят в студа през цялото време. Гъстият цвят на крилата им ще издърпва нагоре въглищната жила, заровена преди сто хиляди години отдолу под Тевното.

- Ако отиваме често до гарата и чакаме влака от Италия, мама ще си дойде - бъбри хлапето в мислите на брадата, но аз виждам как тези мисли сами не вярват на себе си. В тях за тази жена няма дори окапали листа. Има нещо друго, но аз съм чудовище, измислено от стара уморена жена. Не съм човек и не зная с каква дума да го нарека.

Въпреки всичко двамата, Иво, моят приятел, който вчера събра половин торба въглища за Дая, и мъжът с брадата, поемат към гарата. Там лавката не работи, толкова е късно, дори лампата е изгоряла, но момчето води бащата в мрака. Дребната ръка е толкова упорита, че дори ръката на мъжа става добра. Купчинката пари в мислите му съвсем изчезва. Направо не мога да повярвам.

Вечерта двамата, мъжът с голямата опашка и моят приятел Иво стигнаха до гарата. Един топъл влак от Италия спря точно през затворената лавка и от вагона слезе жена – с изтъркани дънки и зелено яке. Същото, с което беше тръгнала от тази същата гара, но сега носеше една прекрасна чанта, пълна с подаръци. Сигурно меденки, сигурно Батман, сигурно количка Ферари! Но аз зная, че в торбата й имаше черно истинско детско яке, толкова силно, че не беше необходимо някой да привлича жилата – тя сама щеше да се изрови и да излезе до чувалите на момчето. Понякога чувалите са по-малки от сърцата. Даже много често.

Мъжът с голямата опашка не повярва на очите си – аз видях мислите му. И мислите му не вярваха, че жената е слязла от този влак, който идеше направо от Италия.

- Мамо - извика момчето. - Ние с татко те чакахме тук. Аз вече научих буквите от българската азбука. Тя наистина знае всички приказки на света.

Аз съм чудовището Теви от Тевното езерото над квартал „Тева” в Перник.

Така искам да съм малко момче и да се казвам Иво. Искам да съм малкото момче Иво, за да мечтая за онзи мъж с голямата опашка, за жената със старите дънки и за онази чанта, пълна с подаръци – сто меденки, Батман и прекрасно яке, което ще му покаже всички въглища за Дая от малката къща недалеч от гара „Метал“.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  10.05.2017 23:27 | #1

Този разказ е от високата мярка на ”Ситното”‚ ”Кръв от къртица”‚ ”Шоколад” - това не са случайни попадения Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: