Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Два разказа от Алберт Бенбасат

06.05.2017

 

  МЪЖДЕНЕ

 

Мъжът на съседното легло се оказа художник, но това щях да разбера по-късно.

В настоящия момент бях омотан с кабели и прикачен към монитор, който ми мереше пулса и кръвното налягане. Сестрата, снажна и поддържаща строго изражение, минаваше през половин час, гледаше екрана, а аз гледах лицето й, за да позная дали дават екшън-трилър или романтична драма.

Не успявах.

Преди да угаси лампите (в Интензивното съществуваше стриктен порядък), се осмелих да попитам, как ще пикая.

– Ще ти донесат уринатор. – бе лаконичният отговор.

Страхотна думичка, медицинска. И успокоителна, не е като думата „катетър”, която знаех и която извикваше у мен пристъп на паника.

Няма да ви описвам уринатора, само отбелязвам, че е симпатично приспособление. Едно заоблено, женствено, можеш да усетиш скритата му еротика, каквато впрочем излъчваше и сестрата, стига да оцениш вталения й прилепнал тъмнозелен униформен костюм, очертаващ здравото й тяло като източник на известни щения.

Трябваше да вляза в ритъм. Сърцето ми, по-точно, то било излязло от ритъм (така каза кардиоложката), та затова бие на пресекулки, опасно бързо и в неравноделен такт. Последното аз си го съчиних, понеже още от края на 60-те харесвах джаз изпълненията в неравноделен такт на Милчо Левиев, преди да замине за Америка. Сега моето сърце реши да си припомни тая бодра музика. Без да ме пита. 

Колко ще трае закопчаването ми за монитора? Не ми казваха нито дежурната лекарка, нито снажната сестра, която гледаше картинката. Час по час тя вкарваше във вените ми прозрачна течност, или ми биеше инжекции в корема.  

Наложи се да употребя уринатора. Останалата част от нощта мина при полубудно вслушване в похъркването на мъжа до мен, който щеше да се окаже художник, и в брътвежите на старицата от дъното на просторното болнично хале. Бабата все искаше да знае къде е Мария, а другото не й се разбираше.

Отвързаха ме на сутринта. Идваше ми да разцелувам дежурната лекарка, докато сваляше жиците. Рече: „Можете да станете и да си направите тоалета.” През живота си не бях чувал по-мили думи. Обичам я тая жена.

Бях влязъл в ритъм. Равноделен. Племенникът ми Изи, който свири на барабани, го познава най-добре. Като малък аз също барабанях я по-масата, я по други предмети, притежаващи свойството да отразяват звука. Послужи ми в студентските изпълнения заедно с Галчето, актриса по призвание, но неуспяла, Бог да я прости, поради липса на визия. С нея пеехме цигански пародии, веселейки се по селскостопанските бригади. Кръстихме дуото ни „Манго Джери и Айше Джексън”, а хитът ни беше „Циганката сбира лев по лев…” – в съпровод на дървена или куха картонена плоскост.

Брат ми Йосиф свиреше на цигулка, развиваше се в тая посока, но през пубертета заяви, че се отказва. Единствен Изи отсрамва иначе музикалната ни фамилия – пердаши ритъма като бог.

Имал съм мъждене. Така пишеше в епикризата, която щях да получа при изписването ми. По-точно: „Пристъпно предсърдно мъждене”. Думата ми се стори любопитна. Като човек, препитаващ се чрез езика, веднага си я трансформирах в нещо близко по звучене. Излезе – мъждукане. Мъждял съм известно време, което ще рече мъждукал съм.

Мъждукат светлините, лампите, свещите, а в по-широк смисъл животът. Преди да си отиде. Ала вече нито мъждя, нито мъждукам. На медицински език се казва, че сърдечният ми ритъм се беше възстановил. Чувствам се мъж в разцвета на силите си.    

Не ме пускаха да си ходя обаче. Вместо това ми предстоеше да се разговоря с човека до мене, който се оказа художник.

– Извинявайте, ако не съм Ви оставил да спите снощи. – започна той, използвайки времето след закуска.

– Няма нищо. – казах аз от любезност, а и защото старицата, която търсеше Мария, носеше далеч по-голяма вина.

Поинтересува се какви хапчета са ми дали, разгледа ги и установи, че и той ги вземал. Прибави израза „Аз съм го измислил това лекарство”, тъй като го пиел от десетилетие, случвало му се да излиза от ритъм поне веднъж годишно и да го прибират в болница, да го приковават към монитора, докато се оправи, а сетне да чака, кога пак ще го друсне неравноделният такт. Така преживявал – ту в ритъм, ту извън ритъм, свикнал бил, иначе от Академията са колеги с Андрей Даниел и Вежди, сега работел като учител по рисуване, налагало се, понеже години за пенсия имал (имаше си ги), но стаж не (коса също нямаше).

– Казвам се Алберт – успях да вметна посред неравноделните му приказки.

– Знам – не ми даде той да довърша. – И фамилията Ви знам също.

Беше ме проверил в интернет.

Бабата, която издирваше някоя си Мария, се бе вдигнала от кревата и щъкаше из бялото хале, без да знае къде отива.

 – Аз казах ли ти да не ставаш! – пресрещна я санитарката, която в това време въртеше парцала из пода. – Лягай веднага!

Старицата – дребна, сива и проскубана, досущ дворната ни котка Дида – се остави в ръцете на санитарката. Тя продължи да я хока, че не била яла нищо, щяла да я обади на дъщеря й, тя да се оправя с нея.

Можел скоро да умре, знае ли се, продължи събеседникът ми. А баща му живял сто години, художник известен бил, от Шумен, нарисувал цялата история на града, еврейската махала също, той щял да ми покаже – „Вие разбирате от изкуство”, – в телефона имал негови картини. Сега обаче родната му къща се рушала, паднал бил покривът, а общината нехаела, въпреки че била паметник на културата. Той и сестра му са наследници, но пари за ремонт нямало, а в Шумен художниците, кое от завист, кое от мания за величие, знаете ги тия работи, не брояли родителя му за голям, макар в Националната галерия да имат негови картини, по аукционите също се продавали.

Заболя ме отляво. Дали нещата отиваха към мъждене? Или беше от лекарствата?

– Отвън те чака един мъж. – спаси ме гласът на дневната сестра. – Можеш да излезеш. Ама за малко.

Името на мъжа е Виктор – синът ми, голямото ми момче. Носеше разни неща, от които нямах нужда. Дойдоха и още хора, най-близките ми, все натоварени с по нещо, все мило криещи притеснението си.

– Имате хубаво сърце. 

Докторката, изрекла това, наподобяваше подмладен вариант на старицата от отделението, която не намираше своята Мария. Щеше ми се да избягам от болницата, но вместо това ми разглеждаха сърцето отвътре с един апарат, чието име не мога да запомня. 

– Живея сам. – подхвана художникът – след като изядохме обяда си.

Не можех да се отърва от метафората за хубавото ми сърце, а човекът ме занимаваше със семейните си проблеми: как жена му отдавна го била напуснала, как имал дъщеря, 35-годишна и преуспяла, която не искала да го погледне. Видели се по-миналата година, а тя му казала: „Освен бащиното име и кръвната група с тебе нищо не ме свързва.” Оттогава не му вдигала телефона.

 – Няма даже кой да ме погребе. – каза в заключение той, защото дойде дежурната лекарка и поиска да го включи към монитора. За кратко, колкото да провери готов ли е за изписване.

Мен ме пропусна, утре щели да ме пуснат.

Как утре, ядосвах се, днес имам часове, днес следобед. Не съм предупредил студентите, че ще отсъствам, а вънка е слънчево, пуши ми се, в ритъм съм, мъждене нямам. Даже бабата я пуснаха, дойде дъщеря й Мария и си я прибра с един стол на колелца. Художникът пък, без да е готов и без да му се иска, също го изписват. Само мен – не, въпреки хубавото ми сърце, което не е метафора, а диагноза.

Ами ако избягам!

Тук ще стоиш, разпореди Виктор. Когато му дойде времето, ще те вземем. Останалите най-скъпи ми хора го подкрепиха.

 

Угаснаха лампите в десет часа, мъждукат само мониторите – дискотека за сърдечноболни. Беше ми разправил брат ми Йосиф, че докато бандата на Изи свирела миналата седмица в един клуб, бил спрял токът. Уредбата онемяла, китарите увиснали, светели само аварийките на изхода. Изведнъж племенникът ми ударил барабаните, блъснал яко чинелите и изпраскал ама такова соло в тъмното, че събрал ушите на цялото човечество. Тап-тап-тапата-тап-тап-тап, биел той здравата, тап-тап-тап, бие сега хубавото ми сърце равноделно. Утре си отивам. Да изпеем нещо, Галче, по тоя случай.       

 

 КУКУВИЦА

 

Колко пъти се заричаше да не минава покрай тая сергия на „Солунска”. Щеше пак да я заобиколи и да свие към кафенето на „Ангел Кънчев”, но зоркото око на антикваря го беше фиксирало:

- Професоре, ела да видиш нещо?

Не беше професор, стигна до доцент, преди да го пенсионират.

- Какво да гледам? – приближи той и пое протегнатата ръка. – Знаеш, че не купувам вече.

 Антикварите го познаваха. Събираше стари книги и по-рядко някоя пощенска картичка, фотография, ножче за разрязване на хартия и други ненужни неща.

Приключи. Нямаше къде да ги държи.  По-миналата година продаде апартамента, а парите раздели между сина и дъщерята. Остави си само колкото да плати първите вноски за старческия дом. Така нямаше да се карат след смъртта му.

Библиотеката и архивите подари на Академията, написаха му благодарствено писмо, но кашоните си останаха непипнати в едно мазе. Запази си само два куфара с книги, за да има с какво да се залисва. Задели и три папки с недовършени ръкописи, въпреки че едва ли щеше да ги погледне някога.

- Професоре, тая книга е уникат, разгледай я.

Търговецът му подаде томче в кожена подвързия, от пръв поглед личеше, че е поне на 150 години. Искаше за нея 150 лева, по лев на година, но щеше да падне до 100 – сигурен беше.

С жена си се разведе. После я погреба. Ти си женен за книгите си, казваше, тя. Книгите са твоето семейство. Права беше. Вие, колега, повече четете, отколкото пишете. Тази крилата фраза произнесе шефът на катедрата. Така никога няма да се хабилитирате за професор. И той беше прав.

- Професоре, ще я купиш ли? – антикварят, който на облекло беше беден, а на пари не, го гледаше хитро.

- Няма. – натърти той. – Спрял съм да купувам, знаеш. Живея в старчески дом.

Тогава видя закачения на уличното дърво часовник. Висеше точно над сергията. Съветски социалистически стенен модел от началото на 60-те години. С кукувичка.

- Работи – каза антикварят, който следеше погледа му.  – Само му  няма топузчетата.

Знаеше как работят тия часовници. Навиват се не с ключе, а със синдижирчета, на които се окачват метални топузчета. Дърпаш синджира, топузчето се качва нагоре, от тежестта му се задвижва механизмът. Топузчето полека слиза, след което дръпваш пак и то се издига. И така – до края на времето.

Тежестите са две, втората е за кукувичката, която живее зад вратичка. Разпява се на всеки половин час, а кръглия отмерва с толкова кукания, колкото сочат стрелките.

- Защо казваш, че работи, като не работи. – каза почти ядосано.

Антикварят взе да разсъждава, че на часовника всичко си му е в ред. Изтъкна, че понеже е антика, ако ги имаше топузчетата, щял да му вземе 130 лева. Сега му иска само 13. Свали часовника от дървото, отвори капака отзад и му показа машината; тя наистина изглеждаше цяла, даже лъскава. Но пък кукувичката бе болна, направо клюмаше из вратичката.

 

Помнеше как в шести клас си намираше поводи да посещава дома на съученичката си Зарница. Най-често й искаше учебника по география, защото неговият изчезнал; бил на чина, но след часа по физическо не си го намерил.

Зарница си стоеше сама вкъщи, но не го канеше вътре. Подаваше му учебника през вратата, разменяха две-три изречения, време, през което и двамата гледаха надолу, после си отиваше.

Докато веднъж Зарница не му каза:

- Влез да чуеш кукувичката.

 Намери се в полутъмно подобие на антре, затрупано с разни връхни дрехи и дузина чифта обувки по пода. Часовникът висеше вдясно от входната врата.

- Седни тука. – момичето му посочи едно шкафче, което трябваше да служи за прибиране на разпилените обувки, но в случая изпълняваше друга функция. Отгоре му имаше място и за двамата.

- Сега слушай. – тайнствено изрече Зарница.

В тъмнината той чу механично шумолене. Почти не видя как излезе кукувичката, но пък прозвучаха точно дванайсет странни изкуквания, също механични. Вратичката щракна, затвори се.

- Всеки ден, в дванайсет без пет сядам тука. – прошепна Зарница. – И чакам кукувичката.

Беше хванала ръката му, но бързо я пусна.

 

Познаваше една часовникарка, на години около неговите, винаги свежо усмихната. Ателието й в близост до предишния му дом приличаше на птича клетка, но поправяше всякакви часовници.

Жената моментално разпозна модела, даже определи годината на производство и докато обясняваше, от извивката на устните й лъхаше на детство.

- Ще ми трябва време – каза му, – за да намеря такива топузчета, но ще стане. Ще излекувам и кукувичката. – смееше се часовникарката.

- Няма за къде да бързам. – позасмя се той на свой ред, след което се заинтересува колко ще струва.

Цената беше прилична, можеше да задели от пенсията.  

 

Съквартирантът му в старческия дом, болен от диабет и трудно подвижен, отлепи очи от сериала по телевизията и проследи как си търси чука, изработен още в седми клас по трудово обучение. Инструментът не се получи по стандарта, писаха му четворка, но и досега вършеше работа.

Отне му половин час, докато закове пирона, размотае верижките, окачи махалото и топузчетата. Нагласи машината високо над леглото си, за да могат синджирчетата да висят свободно, спазвайки указанията на часовникарката.

Междувременно наближи дванайсет, той оправи стрелките, седна на нощното шкафче и чу познатото механично шумолене.

Кукувичката изскочи и се разпя.

- Тая няма да я бъде!

Гласът бе на съквартиранта му. Друг в стаята нямаше, макар че силно му се искаше.

– Веднага да махаш тая дивотия оттук! – продължи онзи. – Луд ли си? Цяла нощ да не спя заради твоята кукувица! 

Опита се да възрази, каза, че той също не спи заради неговия телевизор; че кукувичката може да кука, но може и да не кука. Откачи едното топузче, за да демонстрира как става това.

- Ще извикам управителя! – заплаши диабетикът.

Не му се ядоса, разбираше го. Човекът и без друго будуваше до зори пред телевизора. Предстоеше му ампутация на десния крак, който гангренясваше.

Свали часовника от стената и го прибра в кутия за обувки.

 

Домакинът на старческия дом го уважаваше и му даде стълба. Нарами я, с другата ръка прегърна кутията за обувки и излезе в градината отпред.

Дървото си го бе набелязал предварително, виждаше се от прозореца на стаята му. Възрастно дърво, широката му корона пазеше от дъжд и сняг.

Качи се на стълбата, закова пирона и извърши познатите действия, спазвайки указанията на часовникарката. По едно време се улови, че говори на кукувичката: „Тук, в природна среда, ще се чувстваш добре.”

Приключи точно в дванайсет без пет и слезе. Седна на отсрещната почупена пейка и зачака.

Заедно с познатото механично шумолене дойде човешки глас.

Не беше гласът, който той искаше.

- Пълна кукувица! – каза гласът.

От прозореца на неговата стая се беше провесил и се смееше съквартирантът му.

 

 

  

 

 

 

 

  

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.