Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Светослав Николов извади роман от чекмеджето

06.05.2017

Премиерата ще бъде на 10.05 от 18,30 ч. в книжарница "Хеликон"

Представянето на "Достигане на езерото" ще бъде на 10.05 от 18,30 ч. в книжарница "Хеликон" на "Патриарх Евтимий" и "Витошка". За книгата ще говори Митко Новков, а майсторът на сценичното слово Здравко Димитров ще прочете кратки откъси от романа. 

Сюжетът: "ХХ век, средата на осемдесетте години. Фантастичен апарат, обаятелен учен, седем негови възпитаници в смъртно опасна ситуация, граничеща с абсурда. И само предчувствие за онова, което съвсем скоро ще се случи…" Тази микроскопична анотация ни въвежда в романа на Светослав Николов, един от най-качествените ни фантасти, около чието име не се шуми, но трябва да бъде четен. 

Той е роден на 10 август 1952 г. в София. През 1969 г.  печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“ за фантастичния разказ "Ало, Земя!". Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дълги години работи като журналист и редактор. След 1989 г. участва в създаването на първите специализирани издателства за фантастика у нас. Главен редактор на „Орфия“, един от основателите на издателство „Аргус“, с което печели наградата „Гравитон“ през 1996 година. По-късно работи и в сферите на рекламата, туризма и животозастраховането. Има публикувани десетки разкази и новели, повечето в областта на фантастиката. Превеждан е на английски и руски език. Автор на книгите „Планетата на призраците“ (2002) и „Сексът и светът“ (2012). „Достигане на езерото“ е роман, писан през 1979 – 1983 г.

                              

Откъс

Почти не се оглеждах наоколо. Нямаше нищо ново за отбелязване, пък и по тялото ми не спираха да пробягват неприятните студени тръпчици. Над езерото се издигаше мъгла. Високата влажна трева едва чуто свистеше.

Бяхме изминали повече от половината разстояние. Изведнъж той се обърна и само с очи посочи нагоре, зад гърба ми. Тогава за пръв път се обърнах и аз. И го видях. Оттук съоръжението приличаше на огромен сиво-сребрист паяк, замрял в утринна дрямка върху покрива на вилата...

Трето денонощие. Край на всички усилия да се измъкнем. А отсега нататък? Какво ще правим утре? Другиден? По-другиден?

Павел седеше вляво от мен, на дългата страна на бюрото. Пушехме. Наближаваше полунощ.

Мислех за подземния етаж, който бяхме открили вчера. Четири доста обширни помещения. Две, които приличаха на лаборатории, изрядно обзаведени с най-съвременна електронна техника. Другите две – складове. Пълни, може да се каже дори претъпкани с всевъзможни хранителни продукти. С консерви. С кондензирани супи. Със сухарен хляб. С безалкохолни и алкохолни напитки.

Видът на толкова много храна в пърия момент ме зарадва почти до полуда. Стори ми се, че ще минат години преди тя да свърши. Но скоро радостта отстъпи на недоумението. Защо му беше на сам човек такъв огромен запас от продукти? Та нали една голяма част от тях щеше да се окаже негодна преди още да бъде използвана? Или... или професорът ги бе предвидил специално за нас?!

Серафимов беше изчезнал по необясним засега начин същата онази нощ.

Интересно все пак какъв ли срок ни е предоставен? Месец? Два? Пет? И защо ни е отпуснат този срок? С каква цел, да го вземат дяволите! Питал ли ни е някой дали изобщо сме съгласни да участваме в такъв... експеримент? Не, нас просто ни подлъгаха да дойдем тук, да приседнем край масата, да докоснем с пръсти зеленото сукно на великолепието, на хазарта, пред който, разправят, всички са с равни права, а сетне раздадоха картите – белязани, подредени, без никакъв шанс за успех срещу скритите у друг силни козове, но с достатъчно, о, дори с предостатъчно надежди, за да не се откажем предварително, за да започнем, все пак, играта...

Помолих Павел да се успокои. И да говори по-тихо!

Та какво, ако не хазарт са били онези възбуждащи тръпки на плахо домогване за дружба със Серафимов, до уж дълбоко и дори някак сантиментално прятелство, до... представи си, духовно общение! Защо ни беше то, защо – запита ли се някой? Или ние го искахме просто тъй, за всеки случай? Наистина, той не ни прогони. Той като че ли също го желаеше, допускаше ни все по-близо и все по-бавно до себе си, колкото по-навътре, толкоз по-бавно...  Но къде остана тогава нашата способност да бъдем личности? Нима приятелството винаги е веществен разпад, всмукване, сублимация? Или пък служене на идола, докато го постигнеш? А сетне – ново раздаване на картите? Хазарт... Тогава по-бързо, кой ще е следващият? Кой пипна колодата? Жетоните? Банката? Къде сте? Заложихте ли... или изведнъж размислихте, решихте – защо ни е? И ако спечелим, какво? Тоест съвсем не ние, картите ни ако спечелят, какво? Нали има и следваща игра...

Да, но има и последна игра!

Ето я последната игра...

...която именно трябва да спечелим.

Уви, изглежда, че това вече не е възможно...

...и ще я спечелим!

Как?!

Павел видимо трепна и за миг остана неподвижен, с полуотворена уста, с очи, бързо подскачащи в орбитите си, блед. Въпросът ми, по-точно полугласният ми вик го бе изненадал. Той не каза нищо почти цяла минута, а после направи нещо съвсем неподходящо, дори направо глупаво за момента – засмя се, шумно и широко се ухили.

Значи още не съм се отказал? Иска ми се, значи, още едно раздаване, па макар и с белязани карти? Ей богу, има ли го това някъде, дори у Достоевски – игра на живот и смърт с белязани карти? И – последно раздаване, господа, съвсем последно раздаване! Държа да ви предупредя най-почтено, че картите са белязани. Участвате ли? Сан воар, господа... Но картите са белязани – протестира някой – няма равноправие. Напротив, пълно равноправие! Другият сигурно ще знае какви карти държиш в ръцете си, но нали, щом те са белязани, ти също може да знаеш неговите? Той разбира се ще те предизвика, но нали ти можеш да знаеш защо те предизвиква? Той сигурно ще се опита да блъфира. Но нали ти също можеш да знаеш, че блъфира и дори – защо блъфира? Той, уж царствено, ще заложи всичко. Но ти разбира се вече знаеш, че ще е така, или поне – можеш да го знаеш... Той печели, но – оказва се – ти и това си знаел отдавна... Какво му остава? Да прибере своите жалки жетони и да си иде. Напълно сразен. Можеш да го съжалиш или да му се присмееш – и той ще го заслужава! Защото те е обрал, но не е успял да те изненада, да те удиви, да покаже за миг и пак да съхрани тайната – затуй няма да получи почит... А какво е победа без почит?

Но да оставим сега това! Нека помислим съществува ли начин, някаква възможност за играчът с белязани карти въпреки всичко да спечели? Не, това не са излишни и абстрактни разсъждения, сам ще се убедя, че е тъй, нека само слушам внимателно! Още малко търпение...

И тъй, те сядат. Господа, картите са белязани и подредени, вие нямате никакъв шанс. Играте ли? Съгласяват се, дори тайно потриват длани – знаем вече защо. Последно раздаване, господа! И ето, точно тук започва странното. Той не предизвиква. Не блъфира! Допуска една грешка, втора... Като че ли е полудял, хвърля точно онези карти, които не трябва... И – губи! Но това е невъзможно! Най-силните бяха у него – и да загуби! Това е просто невероятно. Това е...чудо!

Точно тъй, господа. Отмества към тях омазнените от пот жетони. Става, поглежда ги в очите, кимва лекичко и си отива. А те вече са напълно поразени, победени, осмяни... Ху-ху-ху, хубав край, нали? И какво излиза? Че един и същ играч, с едни и същи карти, може както да спечели, тъй и да загуби! Ами че то е толкова близо до ума! Зависи как ще хвърля картончетата, нали? Впрочем, ето го и моят въпрос. Помня ли го още? Как? Е, той му отговори. Това беше неговият отговор!

Недоумявах. Струваше ми се, че всичко е дълъг, кошмарен сън...

... Но още малко разяснения, разбира се, би дал веднага. И тъй, да предположим, че в дъното на нещата стои професорът. Или не, нека допуснем, че той изобщо е вън от играта... В края на краищата, няма особено значение кой точно е белязал картите, нали? Важното е, че те са раздадени и тайната им вече не съществува. Е, близко до ума е в такъв случай да си зададем един особено прост въпрос: какво цели, какво очава от нас онзи, който е започнал тази нечиста игра? Естествено, той се надява, че ние ще хвърлим всичките си сили, ще опитаме дори невъзможното, ще пълзим, ще се блъскаме, ще вием като зверове... само и само да се измъкнем от клопката! Впрочем ние точно това и правехме досега. Ами ако откажем?

Как тъй?!

Как тъй ли? Много просто. Като скръстим ръце и спокойно отвърнем с „не”, когато е било абсолютно сигурно, че веднага ще изревем „да”! Не е ли това чудо? Какво му остава тогава на... на оня, който е задействал металическия паяк на покрива? Целта му очевидно е провалена. Плановете – разкрити. Тайната – разголена. Какво му остава, какво?

Сам да прекрати действието на изкуствения колапсар! Безуспешен експеримент. Жалко провален. И толкова!

Павел изведнъж спря бързия си шепот и остана тъй, както бе изрекъл последните думи: с привдигнати нагоре рамене, с ръце наглед безпомощно разперени; спря колкото да си поеме дъх и провери навярно ефекта от речта си. Не искам да крия, че бях поразен до дъно. В този миг можех да се закълна, че всичко, което той каза, за мен бе странно познато, такова чувство вече живееше и в моите гърди, но не бях намерил нито начина, нито смелостта да го облека с думи! Павел изведнъж ми се стори безкрайно близък и от това ме обхвана усещане за необясним, почти панически страх – беше поразително някой друг да говори като че ли със самата ти душа и тъй добре да те познава...

Трето денонощие в зоната на гравитационна аномалия. Блъскахме се в невидимата преграда тъй, както муха се стрелка към затворен прозорец, отначало вкупом, а сетне всеки поотделно – дано открием нейде пролука, дупчица в обръча. Паниката постепенно изместваше всякакви разумни доводи за търпение. Бързо, в продължение на няколко часа само, обходихме от всички страни непознатата местност. Но за да не пропуснем случайно нито метър бе нужен някакъв порядък и ето, той се появи: застанахме плътно един до друг и тръгнахме напред, а когато вече не бяхме в състояние да продължим без да разкъсваме редицата, този, който бе най-отдясно (Захари) с ужасен труд направи още няколко крачки, после се върна и пак с усилие измина разстоянието до левия фланг, следващият (Христина) повтори същото, до нея беше, мисля, Павел, а до него аз – и тъй нататък... Последен тръгна Сергей, приклекнал, нанасящ по някакъв невидим противник удари с ръце и крака, придружавани от смразяващи кръвта викове – но цялото му изкуство все повече и повече запрличваше на бавен, ужасно мъчителен танц. Сергей проникна най-далеч от всички нас, ала в края на краищата и той бе принуден да се върне обратно. Трудно, ако не и невъзможно изглеждаше да се стои дълго в тая странна област, където една глътка въздух сякаш тежеше стотици килограми, но ние не се отказахме, не се върнахме назад. Защото пред очите на всички бе онова, което ни привличаше тъй, както може би само пустинният мираж тегли към себе си прежаднелия пътник.

Езерото! То лежеше съвсем малко по-надолу, на не повече от стотина метра разстояние, напълно истинско (за разлика от миража), бистро и голямо. Съседните склонове се оглеждаха в него, а ветрецът и рибешките плясъци от време на време леко го оживяваха. Тъкмо това ни изпълваше с надежда. Езерото не бе загубило способността да се вълнува, значи водите му трябваше да се намират вън от зоната на гравитационна аномалия!

(Тогава този факт ме порази с абсурдността си. Съществуваше езеро, до което не може да се стигне; защо тогава то съществуваше? Как се осмеляваше да съществува! Безразсъдно рязко аз се втурнах напред. Но успях да измина само няколко крачки, преди болката да процепи като гръм гърдите ми и да ме повали на земята. От редицата зад мен някой извика, стори ми се – Яна).

Убедили се в непробиваемостта на зоната, ние прехвърлихме всичките си усилия към странното сребристо приспособление на покрива на вилата. Шест дълги металически пипала с множество отворчета върху всяко от тях излизаха от силно сплеснатата пирамидка, която им служеше за опора и начало. Самите отвори бяха кухи и насочени като че ли безразборно в различни посоки. В онези от тях, които гледаха към земята, успяхме с помощта на бинокъл да забележим масивни полуокръжности от някакъв бляскав метал, обърнати с вдлъбнатата си част навън. Пак с помощта на бинокъла успяхме да разчетем и два странни надписа върху самата пирамидоподобна основа. Първият от тях бе просто формула, кратка и напълно неизвестна ни формула за зависимост между гравитация и маса, която няма да приведа тук по редица причини, но най-вече за да не бъда осмян от недоверчиво-саркастичния свят на физиците. Вторият надпис представляваше по всяка вероятност обикновена абревиатура, образувана от три букви и едно римско число: „ИК – І І Р”. За смисъла на този надпис ние и досега нямаме категорично заключение.

Беше съвсем ясно, че изкуственият колапсар е започнал да действа след нашето пристигане във вилата. Оттук нататък обаче започваха догадките. Ние имахме съвсем еднакви основания да смятаме, че някой го е „включил”, или че той се е задействал самопроизволно. Бихме могли с еднакво право да свържем неговото твърде натрапчиво присъствие в създалата се ситуация с не по-малко натрапващото се отсъствие на Серафимов, както и да приемем, че това са събития без пряка логическа връзка помежду им. Но дори да допуснехме, че такава връзка съществува, то ние не знаехме дали трябва да гледаме на професора като на виновник или като на жертва. Бе еднакво възможно той да е напуснал сам и предварително зоната, както и да е отвлечен насилствено, а колапсарът да е доставен и включен по-късно с едничката цел да ни задържи. Ето защо поне засега изглеждаше безмислен спорът за ролята и евентуалната вина на професор Серафимов в създалата се ситуация, на който спор ние посветихме почти цялото второ денонощие. За сметка на ценното и позитивното, което произтичаше от горните разсъждения. А то бе просто – колапсарът сигурно можеше да бъде изключен по някакъв начин!

След двадесет часа борба бяхме принудени да понесем второто си сериозно поражение. Не, колапсарът не можеше да бъде изключен. Освен здравата метална основа, която го държеше приблизително на метър и половина над покрива, той нямаше никаква друга видима връзка с къщата. До самата нея – основата – също бе абсолютно невъзможно да се достигне. Около сплесната пирамида съществуваше някакво полюсно завихряне, „буря на пространството”, която явно беше го превърнала в абсолютно непригоден за живот слой...

Разделихме се мълчаливо след вечерята. Смешно и нелепо прозвуча в тишината нечие пожелание за лека нощ. Тази нощ едва ли някой щеше да заспи. Бяхме почувствали края на всичките си усилия. Не ни оставаше май вече нищо друго, освен да чакаме докато отчаянието или гладът свършат своето.

И тъкмо в този момент влезе Павел...

... Да кажем „не”? Но как ще приемат това „не” другите, ако аз, да речем, се съглася? Доброволният отказ от съпротива, дори когато тази съпротива е напълно безмислена, нещо повече – дори когато е осъзната като безмислена, съвсем не е в природата на човека. Как ще им обясни, че ако изобщо съществува изход, то изходът е единствено този?

Добре, а кара ли ни някой да обясняваме? Заповядва ли ни някой, налага ли ни?

Тоест... как? Без обяснение не може!

Разбира се, че не може! И ние ще дадем това обяснение. Такова, каквото всички го искат... А какво искат всички? Да правят нещо, да действат, да работят за спасението си – нищо друго! Е, добре, ние ще пратим по дяволите цялата паника, анархията. Ние ще създадем организация, система, някакъв съвет... Ние ще въведем строга диференциация на задълженията и постоянна отчетност. Ние ще разработим Вътрешен Правилник и още множество разпоредби. Ние ще регламентираме, но не прекалено стриктно, нито пък прекалено свободно всичко онова, което може да бъде регламентирано... А за нас ще оставим върховния дълг. И върховното усилие: опазването на пътя към чудото. Чист и неведом! Никава работа, никакво случайно откритие не бива да направи чудото невъзможно! Но това вече е твърде сложно за обяснение, то някак не е „човешко” според общоприетите морални норми, които обаче тук не струват и стотинка... Затуй ще оставим надеждата, нека живее! Достатъчно е ние двамата да знаем колко опасна, дори вредна може да бъде тя сега.

Но... нали това обяснение ще бъде от начало до край измислица, лъжа?!

Това ще бъде обяснението, което те искат. Нима се наемам тъкмо сега да предложа нещо друго, нещо, което е възможно да не бъде прието по една или друга причина? Което те ще отхвърлят с дюдюкане? И... защо не – с ярост?

Дори и така да е, кой ни е дал право...

Кой ние позволил? Това ли ме тревожи? Впрочем вярно, съвсем вярно, въпросът е напълно резонен. Само че досега той не е и предполагал, че още не съм стигнал до отговора му. Защото този отговор е, както се казва в шахмата, естествен: позволил ни е този, който е белязал картите! А белязани ли са те, подредени ли са – или може би не са? По свое желание ли попаднахме в зоната? Не ни ли подмамиха? Не ни ли излъгаха? Как смея да твърдя, че не всичко е позволено, щом картите са белязани!

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: