Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В шахматната вселена на Всевишния

05.05.2017 1

Стихотворения от Людмила Калоянова

 

Людмила Калоянова е автор и доктор на науките. Родена е в Созопол, България.  През 1989 емигрира в САЩ, където започва работа в University of Pittsburgh и защитава докторска дисертация на тема женска идентичност и креативно писане.
През 1998 излиза от печат книгата й „Създания на прехода“ (Übergangsgeschöpfe, Peter Lang New York) , която третира творчеството на известни жени писателки през призмата на собствените им възприятия за себе си като творчески индивиди и повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век.
Людмила Калоянова живее и работи в Питсбърг, щата Пенсилвания.

 

 

Емигрантски стих

 

В този живот на абсурда 

и нелепите грешки

докато спасявахме едни,

(може би най-вече себе си)

убивахме други

(може би най-вече себе си).

 

Каква бе нашата вина и 

кой ще ни я дефинира –

или и ние бяхме просто пешки

в шахматната вселена на Всевишния,

където съдбата уринира

на ъгъла между Десето авеню и 14ста.

 

Каква бе тази участ –

отломъци от вчера

да ни наричат „невъзвращенци“,

а после ловко да притварят

непроветрените си тягостни кепенци.

 

Каква бе тази орис –

докато отглеждаме децата си

в любов и свобода

да жертваме бащите си и майките,

които ни изпращаха към неизвестното

с печал и безутешна горест.

 

На таз земя за емигрантската ни болка

няма изцерение.

 

Вината си я носим и без плеядата джуджета,

готови да ни я напомнят всеки миг.

Затова спестете си ако обичате

моралните каскади и присъдите

на глухото домашно лицемерие!

 

Щом дойде време ще приготвим от въжето

на емигрантските си спомени бесилка.

И пак ще стигнем свойто изкупление.

 

 

American fusion

 

Там, където хората се

усмихват когато боли,

щедростта е правило,

а добротата – закон;

където те поздравяват

независимо дали те познават,

и колите се изчакват

в сутрешната суматоха;

където те изслушват

без да вдигат вежди,

защото усмивката убива

всяко самосъжаление,

дребнавостта е грях,

а непристореното чувство –

добродетел;

там, където тромпетът и пианото –

чернокожа и бял – се любят

в импровизирано безумство,

Голямата депресия все още

наднича в чашата с уиски и

утрото осъмва в бездомни палатки;

където есента е огнено-червена,

а джазът – метафора за възкресение;

където суингът не е просто танц,

а философия на душата

и свободата – единствен благодетел –

там се уча, макар и трудно,

да отстъпвам с предимство...

 

Събота вечер е – Америка пристига

в стаята ми точно в шест

и усмихната сяда в креслото:

Защо не пуснеш Бени Гудман!

 

Ничия земя

 

От Ничия земя съм –

разпятие от

полусенки,

полуспомени,

полуезици –

кръстопът от

два различни свята,

които ми принадлежат,

без да са мои.

Обречена да съм мост

между двата, заспивам в един,

а умирам в някакъв друг.

Светове-отломъци, прорязани

от водопадите на паметта,

които търсят спасение –

къде да се прекръстя

и поема от комката на

очакваното възкресение?

Душата ми е лодка на дете,

загубила кормило и

разпъната на две.

Прекосявам сърца, океани,

браздя небеса – търся се –

летящ метеор между

небитието на вчера и

нежната бездна на утре,

разпятие от отражения

и уморени чудеса

в лилавата прозрачност

на Ничия земя....

 

 

Итака

 

Защо се връщаш във Итака?

Итака е разруха и печал...

Изстинал бряг, море без цвят,

сърце, останало без думи,

клоака, в която се рушат

безсмислени скрижали и

дни, лишени от живот.

Между душата ми и теб

догаря сетен мост, потънал

в сляпото безвремие на

овехтял от чакане кивот.

Сега на острова живее само

сянката на твойта антилопа.

Какво очакваш от Итака?

Тя не е онзи славен мит,

а жалък анекдот, разказан

от безрадостен смешник.

 

Прости любов, 

как мога да съм Пенелопа

щом вече няма Одисей.

 

 

Цветове на съмнението

 

Вие сте моята нова истина,

покълнала на брега на сърцето ми.

Как ви обичам и колко ви мразя!

Как искам да ви отсека във

отмъстителен екстаз, и как е силна

слабостта ми, която ви храни.

Кръвта на вълните приижда

и ви пои непрестанно със

своята солена надежда.

Любовта ми – пиян сомнамбул –

вечер танцува в морето, захвърлила

и последната си скромна одежда.

Цветове на съмнението, от днес

ви повишавам в ранг капитани!

Мои паднали ангели на срама и

себесъхранението,

благодаря ви.

 

 

Откраднато време

 

Ръката ми  – Клепсидра –

пресява песъчинки

от кехлибареното дефиле

на спомени и зарастнали

рани.

Времето се стича

по реките на пръстите

и притихва върху дланта ми –

риба, останала без хриле.

 

Някой ден, когато вените

пресъхнат, а морният водопад

на Клепсидра замре,

откраднатото ще се върне

с един живот назад.

 

Тогава аз и моята звезда ще

се отправим към небесните

меридиани...

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  06.05.2017 22:37 | #1

Твърде напрегнато и безискрено.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.