Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Бяла светлина

01.05.2017 1

Разказ от Виолета Станиславова

 

 

БЯЛАТА СВЕТЛИНА

 

Нещо силно изпука и падна. В тъмнината  на нощта някакво зарево внезапно просветна и в същия миг избухна в огнено кълбо. Някъде в дълбините на съзнанието й избуяха пламъци. Затанцуваха понесени от невидима сила. Просъскващите им стонове все повече се доближаваха и обхващаха леглото, върху което спеше. Оранжевочервени езици подскачаха бясно и ту се устремяваха към завивките, ту се отдръпваха, сякаш искаха да й дадат последен шанс за спасение. Корнизът на горящите пердета се пречупи...

Мислите й се носеха бързо и в безреда. Спуснатите й клепачи помръдваха наляво-надясно и на повърхността на просъницата тя все още не можеше да осъзнае дали сънува или действително къщата гори. Когато горещината стана непоносима, стреснато отвори очи и ужасена скочи върху горящия мокет. Остра, нетърпима болка я прониза. Изпищя. Паниката я подтикна да затича натам, където смяташе, че е изходът. Дробовете й се изпълваха с дим. Превиваше се кашляйки и с тялото промуши огнения обръч. Усещаше непоносимо горещите целувки на пламтящите езици. Правеше усилия да ги отблъсне,  докато не започнаха постепенно да избледняват и чезнат, заедно с чезнещото й съзнание...

Старицата се опита да повдигне глава ала мускулите на изтънялото й вратле не издържаха. Отпусна се върху възглавницата. Едва имаше сили да отвори натежалите клепачи, да раздвижи отмалелите ръце. Всичко се бе сляло в една безкрайна бавност, в безвремие, надвиснало в душата й. То я притискаше, причиняваше й болка. Дори не осъзнаваше дълбочината и острота й. Смътно улавяше душевната тревога, която я разяждаше, после се унасяше...

Лятото разсъбличаше хората. Високата температура бе изпотила чакащите на спирка „Руски паметник“. Автобусът за Перник закъсняваше. Ема купи билет, намери местенце под сянката на дървото и пусна пътната чанта в прахта. Беше уморена и нервна. Понякога в живота обстоятелствата са така измамни, че човек измисля невероятни начини за оцеляване. Тя сама беше усложнила всичко. Изглежда не преценяваше добре реалността. Идеализираше я. Мислеше едно ­ ставаше друго.

Коста нарочно не си отиде и я преби от бой заради молбата за развод. Заканваше се, че ще я убие. Насила я заведе при адвоката да изтегли документа. Тя дълго носи срама от синините под очите, но бе решила. И понеже положението стана нетърпимо, помоли майка си да гледа детето, взе отпуск и замина. Два месеца вече се скита из провинцията по приятелки и роднини. „Вуйчо ми е особен. Може и да не се съгласи да остана у тях... Все пак... Само за седмица... Ами ако Коста се досети къде съм?“...

Вдигна поглед. Мъжът, срещу нея сякаш това чакаше: „Много си готина, маце. Как се казваш?“ ­ подкачи я той. „Махай се, досадник такъв!...“ Ядоса се и смени мястото си до будката за вестници. „Не мога да понасям мъже. Всички са гадове!...“. Обърна се и го изгледа унищожително. Онзи й намигна...

Автобусът най-после пристигна. Ема се качи първа и седна до шофьора. Не можеше да гледа гърбове. Имаше нужда от простор. „Ще ме бие. Ще ме унижава пред детето, пред приятели и непознати... Едва оживях от пожара... Да не би да нямам достойнство?... Мисли, че като преспим, нещата ще се оправят... Вече няма да се оправят... Сега наистина край! Всичко е свършено! Виновна съм само аз! Любов!? Заради нея обърках живота си. Какво като бях всеотдайна, вярна, искрена? Получих в замяна разочарования, страдания и тревоги... Аз съм нищожество. Не мога да надмогвам себе си, да обуздавам страстите си. Сега разбирам ­ майка ми е била права. Толкова истини ми е казвала ала кой да я слуша? Любов ако не се доказва, не е любов!... Какво стана с онзи мъж, когото някога обикнах...“

Спряха на автогара Перник. Не знаеше дали да продължи или да се върне. „Защо да безпокоя хората? Не е ли по-добре да се прибера при детето?... Не, не!... Чак когато взема бракоразводното... Иначе с мен е свършено... Страх ме е и от себе си. Не зная как ще реагирам като го видя... Може пак да остана с него... И кошмарът да почне отначало...“

Взе чантата и тръгна. До дома на роднините й беше толкова далече, колкото и до собствения й дом. Мисълта, че автобусът все още е на спирката я накара да спре... Миг-два се поколеба. Затича обратно и успя да се качи, дори седна на същото място. С разтупкано сърце и разбъркани мисли се загледа в пътя, който я водеше към несигурното й бъдеще...

Дните идваха, отиваха си... Стените на жилището й я отделяха от реалния живот, ала той за нея вече нямаше никакво значение. Бе загубила представа за времето. Не помнеше откога не бе говорила. Желанието за човешко присъствие довеждаше старата жена до халюцинации. Напрягаше слух и възбуденото й въображение долавяше шум от превъртане на ключ в ключалката... После се отпускаше, защото никой не идваше. В непоносимата тишина на стаята чуваше името си, опитваше се да погледне към вратата през пердето на очите, но не успяваше. Тънкият й гласец шепнеше името на дъщеря си, която ден и нощ очакваше, а после, уморена, плачеше без сълзи, защото всичките сълзи бе вече изплакала. Напразно се мъчеше да заспи. Тъпа болка непрестанно свиваше сърцето й, необяснимо тежко чувство я смазваше... Губеше паметта си, но осъзнаеше ли се, изпитваше неудържимо желание да разкаже някому мъката си. Душата й се блъскаше уплашена в празнотата наоколо. Самотата инстинктивно я караше да притиска под завивката малките си костеливи длани до съсухрените си гърди, както някога прегръщаше детето си, докато го приспиваше...

В края на работния ден Ема излезе от института заедно с други служители и тръгна към трамвайната спирка. С периферията на очите си забеляза приближаваща кола, която я подмина и спря. От нея излезе Коста. Препречи пътя й и я сграбчи за лакътя. Тя се вцепени. Направи опит да се изскубне, но разбра че е безсмислено да се противи на силата му. Все пак успя с треперещи пръсти да извади от чантата съдебното решение за развода и му го показа. Той се вбеси още повече и я бутна към колата.

­ Не се дърпай, кучко! ­изсъска злобно, замахна и я удари с все сила по лицето.

Ема залитна.  Последното, което усети преди да припадне, беше соленият топъл вкус на кръвта. Свести се на задната седалка от истеричния глас на Коста, който повтаряше как ще я изведе извън града и в някой крайпътен трап ще й пререже гърлото.

Сякаш се намираше в кошмарен сън – молеше го да я пусне, давеше се в кръвта, която не спираше да тече от носа и устата й, кашляше, лицето й беше мокро…

Бяха стигнали моста на Захарна фабрика. Може би Коста се уплаши от гледката, защото по едно време викна на приятеля си да кара към Трета градска. И просъска през зъби:

– Ще те закарам, ама си затваряй устата, че ще ти я затворя завинаги! Чу ли ме? Питам дали чу какво ти казах?!

Ема поклати глава.

Когато пристигнаха, не можа да слезе. Кръвта от носа и устата не спираше да тече, попиваше в дрехите. Главата й сякаш бе стегната със железен обръч. Виеше й се свят. Залитна. Коста я взе на ръце и тръгна към кабинета. Докторът я погледна и без да им каже нещо, извика шофьора на линейката. Трябваше да я откара веднага в спешното отделение на ИСУЛ. Коста настоя да го вземат. Представи се за съпругът.  Пренесоха я в линейката и той седна до нея. Шофьорът пусна сирената. През цялото време я молеше да се върне при него, заклеваше се, че ще се грижи за нея и детето, че я обича... Дори започна да плаче... Опита се да я целуне... Ема с отвращение го избута. Не искаше да я докосва. Не искаше да го слуша. Страдаше ужасно от болките, а когато линейката спря, опита да се изправи. Пак й се зави свят, почувства кръвта й да изстива, олюля се и отново припадна...

Свести се в ръцете на Коста, който я носеше запъхтян, почти тичешком, през някакъв двор на болницата, през някакъв полуосветен коридор, до някакъв кабинет... Мъждееше й се, че я преоблича, а след това отвори очи  в голяма болнична зала. Над главата й светеха лампи с нетърпима светлина. В просъница чу гласове... почувства остра болка, която сякаш разцепи мозъка й...  Последното което видя, бе пръсти в бели ръкавици, които докоснаха устата й... После падна мрак...


Животът я бе стъпкал въпреки съпротивата й. Отдавна бе станал за нея безцелен, без всякакъв смисъл. Лежеше и чакаше. Забравила всичко, устреми широко отворени очи към стената и се загледа в нея. Изведнъж повяхналото й лице засия радостно. Сухите Ј устни се раздвижиха. Протегна изтъняла ръка напред. Стената се разтвори. Бяла ярка светлина обгърна леглото, повдигна слабото телце на престарата Ема и невидими криле я понесоха в Отвъдното...

 

 

 -----------

Виолета Станиславова е родена  в София през 1951 г. Има  четири стихосбирки - “Убежища”, “Бездни“, “Ти”  „Воалите на любовта”, книга с философски фрагменти “Денонощник”; сборник с разкази “Преди съня”, автор е на монопиесата „Любовите на Ван Гог“. Отделни стихове и разкази са преведени на руски, френски, турски и английски. През 2012 г. получава Националната литературна награда на СБП за белетристика. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти, на Международната творческа организация Клуб “Московский Парнас” и на Mediterania poetry club. Творбите й се публикуват във френския поетичен сайт http://www.poeme-france.com? Председател е на журналистическо дружество „Писател” при Съюза на българските журналисти от 2015 г.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.05.2017 08:01 | #1

Скука...

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: