Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Отново сме поети": проф. Михаил Неделчев и Владислав Христов

29.04.2017

Стиховете на Богдан Тетовски ще бъдат представени на 5 май от 19 ч. „Перото“

 

 

Стихосбирката "Отново сме поети" на Богдан Тетовски (Издателство за поезия ДА) ще бъде представена от проф. Михаил Неделчев и Владислав Христов на 5 май от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“, НДК.

„Сега вече можем по-обективно да оценим поезията на Богдан Тетовски. Почти двадесет години след смъртта му, след като сме преодолели и сме се освободили от тоталитарните предразсъдъци и стереотипи, с всеки прочит на негово стихотворение откриваме пропуснати до сега смисли и нюанси. И когато сравним написаното от него с онова, което допускаме, че ще остане в литературната памет като представително за времето, през което той живее и пише, става очевидно, че поетическото му творчество трябва да стане част от тази памет.“ Иван Карадочев

 

Богдан Тетовски (19.07.1936 – 13.12.1998) завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е от поетите студенти с изявен талант от втората половина на 50-те години, от поколението на Константин Павлов, Любомир Левчев, Владимир Башев, Стефан Цанев. Негови стихотворения са публикувани в сп. „Септември“, сп. „Пламък“, в. „Литературен фронт“ и др. След дипломиранетоси работи в Шумен и в Преслав като адвокат и няколко години е юрисконсулт в завод „Мадара“. Подобно на Иван Пейчев, Богдан Тетовски е душата на шуменската творческа бохема. Хапливият му език ражда остроумни сентенции и епиграми, които стават популярни и се помнят дълго време. Известен е и като много добър познавач и ценител на модерната френска поезия, особено Жак Превер. Любими са му Гогол и Чехов.
Два дни преди смъртта си Богдан Тетовски вижда първата си стихосбирка „Човекът зад вестника“ (изд. къща „Славчо Николов и сие“, 1998), а през 2001 г. излиза от печат и книгата „Къде отива птицата“ (изд. „Антос“). През 2005 г. Богдан Тетовски посмъртно става първият носител на Националната награда за лирика „Иван Пейчев“, като със средствата от нея е издадена стихосбирката „Един такъв, неясен, неедин“ (изд. „Български писател“, 2005).

 

***

 

Тези хора, дето са ми казвали,

че съм искал аз да ги излъжа,

нека да ми казват,

нека да ми казват,

че ги лъжа.

Цял живот ще ходя по света

и ще търся хора, гдето вярват.

И когато ми се скъса ризата

от насрещни ветрове и сняг,

и подметките ми заприличат

на разлистени тетрадки,

и когато легна да нощувам

във земята със самата смърт.

 

 

***

 

Не украсяваме ли постоянно истината?

Необходими ли са толкова сравнения?

Когато нощем с мене няма никой,

от тишината се срамуват думите,

които се оказват чужди думи.

За пръв път чувам себе си и виждам

без украшения света.

Часовникът предупреждава,

че за да съм здрав,

навреме трябва да си лягам винаги.

И тъй като земята се върти,

не мога да избегна повторенията.

 

 

НА РАЗСЪМВАНЕ С ЛЮБОВТА

 

Най-после свобода.

Така съм радостен, че даже много,

много издръжливите

напълно сигурно почиват вече.

Не помня или не желая да си спомня

къде, кога, какво съм бил до този миг.

Така навярно ще изглежда

от философите отдавна обещаваното бъдеще –

с ритмичната и чиста вертикала на капчуците

от миналия дъжд

направо в центъра на тишината –

ос на света,

освободен от телефоните, магнетофоните,

от крясъка на стадионите,

от много нещо и дори от всичко.

Добре би било, ако не започваше денят,

защото,

минавайки, една бронирана кола

разби капчуците,

разбуди склеротиците

и тъй обединеният преди минута свят

на своите съставни части се разпадна.

Тогава

ръцете ни и устните се разделиха

и като всички будни хора бавно

поехме своя дълъг път в живота.

 

***

 

Добрият ми приятел си отиде.

Той взе със себе си

небето и звездите,

луната, думите ми,

цветовете от ябълковите дървета,

които светеха в нощта.

И аз се върнах там, където

звездите, думите ми,

цветовете и луната

отново можеха

красиво да изгреят.

При хората, които уморени,

привечер пиеха спокойното си вино.

Не питаха защо пристигам късно.

 

 

ПО ПОВОД ЕДИН НЕКРОЛОГ

 

Така ако умра,

пътувайки за някъде,

забравяйки защо и откъде съм тръгнал,

(защото бях поискал да се върна),

така ако умра,

когато слънцето се свършва

като хляб в края на деня,

на работата на останалите хора

в края,

които знаят, че се връщат вкъщи

или да поговорят в някой ресторант

пред чаша вино,

така ако умра,

ще разбера,

че няма нищо по-различно от това

да се разделяш с незначителното и

незабелязваното,

със всеки ден, наричан само днес,

със слънцето, което като хляб и работа

се свършва вечер,

но също като тях се връща в утрото

и представлява заедно със тях живота –

необходим и все един,

незабелязван и обичан...

Така ако умра,

пишете в некролога ми,

че никога не съм желаел да умирам.

***

 

Нощ, сезонът – есенен. Мъгла обикновено.

Ала освен мъглата, есента, нощта,

конкретни, много ясни поотделно,

е нереално аз да съм един и ясен.

Приятелите ми вървят по стълбището

на стиха,

страхувайки се да не ме загубят,

такъв един неясен, неедин...

Човешките неща се връщат уморено

към най-високия етаж,

където чака старата мечта

за миналото, книгите и виното.

И дъжд вали – ноември, нощ е.

Тъмнината

не може никога да има геометрия.

Сега и недействителното оживява,

то няма точни граници и ето:

човешките неща по стълбите се връщат,

приятелите ми вървят по стълбището на стиха

и с бъдещата зима в своите джобове

изкачват се до ниското небе,

допират го с ръце като жреци и някой казва:

„Нощ, улица, фенер, аптека...“

 

 

РАЗДЯЛА

 

Затварят се около мене като елипси

мълчания, слова, очи и устни,

и ако има чувства оцелели,

това е чувството, че себе си напускам.

И мислите ми стават осезаеми

като предметите, с които съм живял,

отлитат от плътта ми като пламъци,

за да престанат да тежат като метал.

Не мога нищо да спасявам. Аз умирам

в покоя на постигнатата цел.

Обичах ли? Не зная. Не разбирам.

Не помня имах ли преди това сърце.

 

ОТНОВО СМЕ ПОЕТИ

 

Отново.

След като имаме какво да преживеем

от стъпките на много други хора.

Отново.

След като трябва вече да починем

от чувствата си.

Отново

целуваме в ръцете си душите на жените.

Винаги отново.

Започваме живота си за другите.

 

 Още за книгата тук

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Самота