Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Тронът

24.04.2017

Разказ от Горан Атанасов

              Тронът


            От двете страни на входа на жълтата църквата като стражи стоят два високи бора, а в купола на кръста има щъркелово гнездо. На прага е изписано „Св. Николай Чудотворец“. В двора на храма има още една църква – старата черква – бяла като сняг. Край нея лежат накривени големи каменни кръстове, върху които на старобългарски са изсечени имената на монаси. Няма как да подминеш църквите. Влезеш ли в село, покрай тях ще минеш. Друг път няма.

 

            Тонко носеше с гордост фамилията Попов. Зла орисница беше отредила да остане сирак от бебе. Баща му напусна този свят, когато той беше едва на 40 дни. Отгледа го дядо му Цветан. Той беше свещеник и често го взимаше със себе си в храма. Хлапето се сгушваше в ъгъла под големия прозорец, където сноп светлина озаряваше иконостаса така, сякаш самият Господ слизаше да слуша утринята. Някакво чисто и искрено вълшебство се откриваше пред детето, някакъв тайнствен свят, изтъкан от загадъчни лица и непознати думи. В детските му очички оживяваше свят на символи и тайнства, където само посветените можеха да надникнат. Затова малкият Тонко гледаше в захлас дядо си и слушаше с широко отворено сърце проповедите му.

 

            Жълтата църква още я нямаше. Дядо му служеше в схлупената бяла черквичка. Всяка неделя храмът се пълнеше с хора, които отчето благославяше. На малкия Тонко най му харесваше как млади и стари целуваха ръката на дядо му - „Благослови, отче!“ - думаха, а той отвръщаше: „Бог да те благословни, чадо мое.“ На път за вкъщи момчето не пускаше ръката на дядо си поп и все разпитваше за този и онзи светец. Как е живял, какви чудеса е правил, що е сторил приживе. Веднъж дядо Цветан му разказа за стареца Николай, чието име носи и черквата. Разказа му как в бурното море спирал вълните и пускал рибарите при семействата си.

            Така се нижеха недели след недели от Рождество до Възкресение. Тонко възмъжа и порасна и дойде онзи ден, когато Господ повика верния си слуга в Царството си небесно. Тонко прие това като знак. Сърцето му в него ден беше изпълнено с печал. Добрият старец с бяла брада и ококорени  кафqви очи беше негов баща, учител и най-добър приятел. Човекът, който го посвети в тайнството на Христа, който го научи на четмо и писмо, на любов към словото отлетя на небето. Господ прибра своя верен слуга на Великден.

 

            Когато порасна, Тонко започна работа в пощите. Работеше като телеграфист и пощальон. Помагаше на неуките да напишат и изпратят писмо до близките си, сортираше и подреждаше колетите, записите и писмата. Когато се налагаше, носеше телеграми на старците и им ги четеше. Веднъж отиде при дядо Сотир. Човекът беше в заника на своя живот, сляп като къртица и тежко болен. Трябваше да му прочете вест, че синът му е загинал във влакова катастрофа нейде на запад. Наместо това той прочел, че синът му е спечелил висок пост, оженил се и чакал дете... Сотир щели да го нарекът. Дядото се засмял и от очите ме текнали две малки вадички. След седмица дядо Сотир си отишъл. Казват, че през тази неделя усмивката не слизала от лицето му.

 

Така минавал животът на Тонко -  между колетите и писмата. Дните му ухаели на мастило и амбалажна хартия, пръстите му били вечно изцапани. В един слънчев следобед на април в станцията пристигнло писмо. През май щяло да започне изграждането на нова черква. Сълзи от щастие бликнали от очите му. Представил си храма - голям и просторен, с истински олтар, с икони на Богородичка, Христос и свети Николай Чудотворец. С високи железни свещници, със стъклописи по прозорците...  С  камбаната, която да възвестява Рождество чак в съседното село.         Сълза капнла и размазла мастилото върху подписа на околийския началник. Не било съдено да стане свещеник, но ще да бъде добрия вестеносец, глашатая, който да занесе благата вест. На село ще има храм на името на свети Николай!

 

            Дошъл зеленият май, строителите започнали градежа на черквата. Тонко всеки ден се отбивал, сядал в двора и наблюдавал как пред очите му се ражда великолепен храм. Пред очите му се нижели спомени от онези години, когато с дядо си поп ходил в малката черквичка всяка неделя. Спомнял си проповедите, литургиите и как хората целували ръката на дядо му.

            Тонко се издигнал в професията и станал началник на пощенската станция в Берковица. Заплата му позволявала да заделя по някоя пара на страна. Бил спестил немалка сума, която решил да дари на черквата в родното си село. Храмът бил почти готов, оставало да го изографисат и осветят. В един тих следобед на септември Тонко седнал и написал на видинския владика, в чиято епархия попада храмът на село.

 

 

„Дядо Владика,

 

Като потомъкъ на свещеник, който ме отгледа и възпита в името на Христа. Показа ми тайството на олтара и отвори сърцето ми за божията любов, позволи ми да направя скромно дарение за Неговия храм - „Св. Николай Чудотворецъ“ в Лютъ, Фердинандска околия“

 

 

Твой раб: Тонко Т. Поповъ

 

 

            С жена ми стоим смълчани в жълтата черква минути преди полунощ. Държим в ръцете си запалени свещи и чакаме свещеника да обяви Възкресение. Баща ми е притворил очи в тиха молитва. Седи в трона на пра дядо ми Тонко.

 

Христот Воскресе!

Воистина Воскресе!

 

После тъмната нощ засвети от стотиците малки пламъчета с благодатен огън, който хората понесоха към домовете си. Неделя по-късно чух, че ще ставам баща.

 

  

Горан Атанасов

------------------

Родом съм от Берковица, живея в Бургас. Завършил съм славянска филология с чешки език в ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград и следдипломна квалификация „учител“ по БЕЛ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил съм като учител и екскурзовод. От 2009 г. съм в медиите. Бил съм репортер, редактор и водещ в Bg Info Channel, БНР – Радио Бургас, понастоящем работя в GOtv – телевизия за пътешествия и приключения. Текстовете ми са публикувани във водещи медии за туризъм. Няколко пъти редакцията на National Geographic България е отличавала мои пътеписи. Разказите ми са отпечатвани във вестниците „Литературен Бургас“ и списание „Море“.
„Ще се върна в седем“ e дебютната ми книга, която излезе през декември 2016 г. в бургаското издателство „Либра Скорп“. Книгата е сборник с разкази и пътеписи и беше отличена на тазгодипното издание на Национален конкурс за дебютна литература  „Южна пролет“ със съпътстваща награда в категория проза. На 35 год. съм, член на Бургаска писателска общност.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: