Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Човекът, който бяга

24.04.2017

Стихотворения от хърватския поет Драго Гламузина

 Драго Гламузина е роден във Въргорац, Хърватия, през 1967 г. Завършил е сравнително литературознание и философия във Философския факултет в Загреб. Работил е като журналист и редактор в едни от най-реномираните хърватски вестници и списания. От 2003 до 2011 г. е главен редактор в издателство Профил, а от 2011-а е главен редактор в издателство VBZ. Публикувал е стихосбирката Месари (MD, 2001), романа Три (Profil, Загреб 2008), стихосбирката Това ли е всичко (VBZ, Загреб 2009), стихосбирката Сами в тази гора (Bibliofil, Загреб, 2011) и стихосбирката Еверест (Fraktura, 2016). Поезията му е преведена на немски и словенски. За стихосбирката Месари е лауреат на наградата Владимир Назор за Книга на годината. Романът му Три получава престижната награда на tportal за Роман на годината.

 

 Сами в тази гора

 

Седя пред прозореца и пуша,

а дъждът тропа по покрива. И по прозореца.

Виждам четирима конници как яздят

по брега на Сава. Под дъжда.

Какво ги е подтикнало към това, питам се,

и си представям как са яздили по същия начин, на същото място

и преди 300, 400 години.

Само че никой не ги е гледал от прозореца на блока.

Следобед съм на Слйеме.

Сам в гората се изкачвам нагоре,

разгръщайки мокрите листа с крака,

и си представям този тип, който преди 4, 5 века

също така е бързал през гората.

Сам. Под дъжда, който плющи по дъждобрана.

Няма никой, нито град в долината. Нито излетници.

Бърза да стигне до заслона преди мрака.

Виждам същото, което е виждал и той.

Дървета, гора, стръмна пътечка.

Скривам се от дъжда, както и той.

Студено е и духаме в шепите си.

После мислим за онази жена,

която ни сгрява отвътре.

Вървим с нея, докато в гората

полека се стъмва.

Сами сме на света,

сами в тази гора.

И ни е страх,

въпреки че тази жена, отвътре,

ни дава смелост

 

 

 

Sub specie aeternitatis

 

В чужд дом съм

под чужди чаршафи и одеяла,

наоколо остатъци от нечий живот,

който не е мой.

Чета какво пише на листчето, залепено на хладилника,

гледам снимката на стената

малък японец,

остатъци от чужда храна в боклука

чужда баня

кутийка за лещи, стара четка за зъби

шал, преметнат през сгъваемата стълба...

Утре моите приятели ще се приберат

и аз, след като дни наред съм гледал

наносите от техния живот,

ще се преместя в дома на други приятели,

които не са заминали никъде,

но имат свободна стая

и ме наричат свое дете,

докато ми приготвят вечеря.

После лежа в леглото

и гледам към стената

към портрета на бащата на моя приятел,

който е починал точно в това легло,

в което безуспешно се опитвам да заспя.

Отварям книгата до възглавницата

и гледам снимките на стария Загреб и хора,

които вече отдавна са мъртви,

но ето, оказват се в тази стая

с мен

и бащата на моя приятел.

Мисля си, че сигурно

и на тях са им се случвали такива неща в живота

и как това вече не е важно за никого.

След това се опитвам да намеря

нещо успокояващо в този факт.

 

 

 

Бягане със ски

 

Един мой приятел бяга със ски

когато не му е добре

и когато нито тревата, нито бонбонките

вече не помагат.

Това ми минава през ума

докато газим към Слйеме

през снега до колене

и се опитваме да разберем

какво не е наред с нас.

За момент всичко сякаш има смисъл

докато прескачаме дърветата,

паднали под тежестта на снега,

докато гази в стъпките ми

за да не влезе снегът в ботушите й,

докато с урина изписвам нейното име в снега,

за да я разсмея.

 

Не искаме да спрем

Не се осмеляваме дори да го изговорим

Но нещо марширува в нас

и ще промени

не само бъдещите ни

но и бившите ни животи.

 

  

Сън

 

не сънувам много

а ако сънувам

тогава помня само няколко прости картини

но тази сутрин се събудих

гол и опръскан със свинска кръв

влетях такъв в стаята й

да й кажа, че съм изгубил детето на сестра й

и докато я молех да отидем да го търсим

тя настояваше първо да й обясня

някакъв текст във вестника

който беше написала бившата ми жена

не можех да се сетя как съм изгубил детето

може би някой го е отвлякъл, казах

нито защо бях гол

но се сетих, че целият бях кървав защото

търсейки го

влетях в кланицата

всичко това й казах докато я молех

да тръгнем да го търсим

но тя продължаваше да чете онзи вестник

напълно заета със своята мъка

 

Дъщеря ми

 

Лятна нощ в Омиш,

лежим на леглото

под отворените прозорци

и се държим за ръце,

това малко тяло

и аз.

Вече мина много време

откакто за последно сме спали така

и аз

я слушам как диша

чувствам топлината на тази малка шепа

която внася зрънце смисъл

и много страх

в моя живот.

После тя започва да пее

насън

а мен ме нападат

всички онези моменти

в които съм я обиждал,

нощ е

и нищо не противостои на ужаса.

 

Джон Ъпдайк: Омъжи се за мен

 

съществува един роман

който четох преди десетина години

в който мъжът и жената

оставят брачните си партньори

и започват съвместен живот,

за да се върнат след известно време

отново към старите си семейства

и пак ги оставят

и отново се връщат

и пак ги оставят...

беше ми напълно непонятно,

подобно поведение

и романът не ми харесва

 

ето как животът си играе с нас

 

 

 

Човекът, който бяга

 

Гледахме заедно онзи документален филм

за един човек, който напуснал семейството си

и с любовницата си избягал в Америка.

Там, в Атланта, създал ново,

а после и от него избягал.

Върнал се в Лондон,

сигурно, за да опита още веднъж

с първата си жена и децата.

На семейството от Атланта изпратил телеграма, че се е удавил.

Но не издържал дълго, отишъл си отново,

този път в Ню Йорк.

Там живял сам, в хотел,

и пишел книга за градинарството.

Когато починал, нямал никого до себе си

и го погребали на гробището за бедняци.

Представям си го в този хотел,

сам, докато децата му растат

с някакви други хора,

представям си как пише тази книга за растенията,

ходи на разходки

и чака смъртта,,

докато купчината негови деца

на два континента

влиза в схватка с живота.

Никой не знае защо е направил това

но на мен, в един момент,

ми се струва, че го разбирам.

И й го казвам.

Но не срещам разбиране.

 

 

 

Сякаш никога не ги е обичала

 

през 1933-та Анаис Нин мамела мъжа си

с Хенри Милър,

с Антонен Арто, с роднината Едуард,

и с баща си. Обичала ги всичките.

И мъжа си.

Поне така пише в Дневника

в който, ето, не се съмнявам.

Както не се съмнявам в нея

когато казва, че ги е обичала,

и мъжа си,

но че сега всички са мъртви.

Когато казва, че дори няма да ги поздрави на улицата,

ако така искам аз.

 

Не искам, казвам,

но все пак –

докато й говоря, че същото някога,

после, на някого

ще каже и за мен –

опипвам онова, което тя каза,

тайно галя това изречение

като кучето си

след обяда.

 

 

Превод от хърватски: Димана МИТЕВА

 

Димана Митева е родена в Русе през 1987 г. Завършва Славянска филология, Сръбски и хърватски език, в Софийския университет „Св.Климент Охридски“, подготвя докторат по съвременна хърватска литература. Живее и работи в София. Превежда поезия и проза, в неин превод са издадени „Триптих от националната библиотека“ на черногорския поет и белетрист Милан Лопмар, „Киви“ на Борис Гергорич, „Пробудени камбани“ на Соня Зубович, най-новия роман на известния съвременен хърватски белетрист Зоран Ферич „Календарът на маите“. Превежда стихове на Дария Жилич, Дражен Катунарич, Иван Шамия и други.  

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: