Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ЗА ПРОМЕНЯЩИТЕ СЕ ГРАНИЦИ НА НЕСВОБОДАТА

23.04.2017 | автор:  Петър Стайков, доктор по философия

Послеслов към романа "Достигане на езерото"

Беше лятото на 1983 г. Със съпругата ми получихме малко по-просторна квартира, кипеше бурен ремонт. Ремонтите ги правехме по приятелски начин, само за най-тънките работи се обръщахме към специалисти. Та точно в тая творческа и жизнерадостна обстановка Светослав донесе две дебели папки с изписани на машина страници и ни ги представи като окончателния вариант на РОМАНА.
Момичето, което по това време работеше при мен като технически сътрудник, ги взе, умълча се и когато я запитах какво прави ми отговори, че се е зачела в края, за да види „как свършва”. Беше разочарована – изобщо не се разбирало какво се е случило… Тогава стана ясно, че няма лесен начин, ами трябва да се сяда и да се чете!
„Достигане на езерото” не позволяваше към него да се отнасят повърхностно и небрежно. И започнахме да си предаваме папките и да четем. Четяхме и обсъждахме. Говорихме докато правехме остъклената тераса, докато сменяхме ел-инсталацията, говорехме и привечер край масата в мазето, със или без чашка, но винаги със страст и ангажираност. Казано честно и сега, както и тогава, мога да заявя, че романът не е лек за четене.
Това не е трилър, който се поглъща на един дъх или за една нощ. Той е интересен, в него има и събития, и сблъсъци, има и любов, и безразличие, има и амбиция, и всеотдайност, има казани и недоизказани неща. И все пак това е книга, при това с една цяла фантастична сюжетна линия, която се съпреживява, а не забавлява.
Някъде във втората половина на осемдесетте голяма популярност придоби термина „двойно мислене”. Смисълът му се изразяваше в това, че хората всъщност мислят нещата не точно така, както ги афишират в изказаните на глас или пред публика съждения. А двойното мислене беше естествен резултат от факта, че самите ние живеехме в една двукомпонентна реалност. Индивидът се оглеждаше в кривото огледало на властта и беше трудно да повярва че това, което вижда там, е самият той. От друга страна образът, в който се представяше властта във възприятията и представите на индивида, беше твърде различен от онова, което тя би искала да бъде. За да оцелява, човек трябваше да живее двойствен живот, животът на самия себе си и животът на своя двойник в кривото огледало. По своеобразен начин това състояние е пресъздадено от Светослав Николов. Участниците в действията и събитията са едни и същи, но се намират едновременно в два свята. Единият е светът на техните обикновени човешки преживявания и действия. Тук те са индивиди. Те имат собствени имена, с които се обръщат един към друг. Същите тези индивиди, попаднали не по своя воля в една могъща, натрапена им със сила непозната реалност, трябва да влязат в други роли. И така Александър вече е и Имаретски и е… президент. Павел е и Коспартов – вицепрезидент. Сергей е Сергей Димитров – завеждащ сектор „Автоматика, кибернетика и роботика”. Христина е Добриянова, по-късно и Константинова, и е завеждащ сектор „Медико-санитарен контрол”… И така нататък, докато метаморфозата премине през всички. Героите стават част от нея, защото не могат да не го направят, но самото нейно функциониране е пародийно, фалшиво патетично, надуто и превзето. Както и все по-лицемерно, с нарастваща склонност към потисничество и жестокост. Втората реалност може и да не ни харесва, но тя се появява със силата на природна необходимост, тя съществува вън и независимо от нашето съзнание и в нея всеки индивид не е нищо повече от персонификация на необходими за системата функции. Тази реалност, макар и да изглежда създадена по общата воля на всички участници, всъщност е едно съвършено авторитарно творение, в нея има дори и това, което днес толкова яростно наричаме задкулисие. Интересен е начинът, по който авторът изразява своето несъгласие с тази реалност. В романа няма езопов език. В него няма двусмислия, които бяха толкова характерни за литературата ни от онова време. Няма повече или по-малко откровени, лесно или по-трудно забележими алюзии и препратки към истинската действителност. Той използва един неочакван начин на изразяване, който може да се определи като „предозирана патетичност”. На читателя му е нужно време да осъзнае, че това, което го дразни в описанията на надиндивидуалната реалност, не е резултат от езикова слабост, а преднамерен начин да се внуши един почти гротесков, неприемлив образ на системата. Нямам намерение да се впускам в анализ на чисто литературните характеристики на произведението. Тази работа могат да я свършат и непременно ще го направят други, на които тя е присъща и за която те са много по-добре подготвени от мен. Иска ми се обаче да ангажирам вниманието на уважаемия читател с още една тема, която, без да е декларирана, е дискретно заложена в основата на самата конструкция. Може би няма да сгреша, ако кажа, че романът е насочен точно към онази част от обществото, която без да се обявява открито против системата, без да влиза в пряка конфронтация с нея, нещо повече – даже живеейки все още поне формално по нейните правила, със своето бездействие по отношение на тази система и със своите действия по отношение на себе си слага началото и става двигател или поне участник в процеса на тихо, бавно, трудно забележимо ерозиране отвътре, от самата ѝ същност. Късният социализъм беше общество, в което властващите управляваха, без да имат каквито и да било илюзии за това, че градят светлото бъдеще на своите поданици. Тяхната идеология вече не беше комунизмът, а цинизмът. Те не бяха в състояние със стоманена ръка да посочат на човечеството „светлото бъдеще”, защото самите вече не вярваха в съществуването му. Затова пък знаеха, че превърнатият в цинизъм комунизъм е единственото средство, с което могат да продължават да оправдават властването си. И поне в своето индивидуално битие хората можеха да си позволят много повече свобода от тази, която са имали техните бащи и деди в ранните години на строителството на социализма. Надявам се да не прозвучи пресилено и опростенческо твърдението, че в „Достигане на езерото” се показва как е възможна свободата в условията на несвобода, как е възможно противопоставяне на тиранията, без да се стига до пряк сблъсък с нея, как обикновените хора, тези, които не бяха се извисили до герои, с всекидневните си постъпки, действия и бездействия преобразиха системата така, че тя самата вече да не вярва на себе си. Книгата е разказ за онези млади, образовани, умни, истински индивиди, които искаха да живеят живота си в нормални човешки условия и правеха всичко, което можеше да се направи, за да постигнат целите си. Те са част от „коалицията на невярващите”, от огромното мнозинство, което с течение на времето все по-осъзнато отказваше да приема съществуващия обществен строй като някаква достойна за уважение обективна реалност. Благодарение на тях, на техния специфичен и, както времето го показа, твърде успешен начин на общуване с властващата идеология, системата ставаше все по-куха, нейните очертания все по-тънки и неустойчиви. В края на 80-те фасадата беше все още лъскава и изглеждаше непокътната, а всъщност вътре в нейното пространство ръждата разяждаше не само основите, но и цялостната ѝ конструкция. Лъскавите отвън стени ставаха все по-крехки и рухването им не предизвика огромни човешки драми за разлика от първите социалистически години, когато драмите лесно и бързо се превръщаха в трагедии. Героите в „Достигане на езерото” са вече пораснали и достатъчно интелигентни, за да знаят как да живеят живота си в съгласие със себе си в рамките на съществуващите обществени условия. Съвсем друг е въпросът дали техните знания и умения са се оказали достатъчни, за да им дадат правилна ориентация за реалността след социализма. И някак си и на мен, като на любителите на телевизионните сериали, ми се иска да разбера какво е станало с тях след рухването на властта на комунистическата партия, след официалното отхвърляне на идеологията, която те неофициално отдавна бяха отхвърлили. Какво ли е станало в следващите години с Александър и брат му, с Павел, Сергей и Виолета, с Яна, Захари и Христина? А може би авторът на страниците, с които вече трябва да се разделим, някой ден ще реши да продължи своя разказ. Е, ако е така, да му пожелаем успех и дано до него да не се наложи да чакаме още трийсет и няколко години!



КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: