Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Светослав Николов извади роман от чекмеджето

23.04.2017

Премиерата ще бъде на 10.05 от 18,30 ч. в книжарница "Хеликон"

Представянето на "Достигане на езерото" ще бъде на 10.05 от 18,30 ч. в книжарница "Хеликон" на "Патриарх Евтимий" и "Витошка". За книгата ще говори Митко Новков, а майсторът на сценичното слово Здравко Димитров ще прочете кратки откъси от романа. 

Сюжетът: "ХХ век, средата на осемдесетте години. Фантастичен апарат, обаятелен учен, седем негови възпитаници в смъртно опасна ситуация, граничеща с абсурда. И само предчувствие за онова, което съвсем скоро ще се случи…" Тази микроскопична анотация ни въвежда в романа на Светослав Николов, един от най-качествените ни фантасти, около чието име не се шуми, но трябва да бъде четен. 

Той е роден на 10 август 1952 г. в София. През 1969 г.  печели наградата „Златното перо“ на списание „Космос“ за фантастичния разказ "Ало, Земя!". Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и дълги години работи като журналист и редактор. След 1989 г. участва в създаването на първите специализирани издателства за фантастика у нас. Главен редактор на „Орфия“, един от основателите на издателство „Аргус“, с което печели наградата „Гравитон“ през 1996 година. По-късно работи и в сферите на рекламата, туризма и животозастраховането. Има публикувани десетки разкази и новели, повечето в областта на фантастиката. Превеждан е на английски и руски език. Автор на книгите „Планетата на призраците“ (2002) и „Сексът и светът“ (2012). „Достигане на езерото“ е роман, писан през 1979 – 1983 г.

                                                         НАРОДНА МЛАДЕЖ 

                                                         ИЗДАТЕЛСТВО
                                                         
НА ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ
                                                         
НА ДИМИТРОВСКИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ
                                                         МЛАДЕЖКИ СЪЮЗ
                                                         
Изх № 347 / 25. ІV. 84 г.
                                                         ДО ДР. СВЕТОСЛАВ НИКОЛОВ

                                                          Бул. Толбухин 93
                                                         
ТУК

                                                          ДР. НИКОЛОВ,

Първото впечатление, което се натрапва след внимателно прочитане на Вашия ръкопис е една хаотичност в мислите и идеите, липсата на художествена цялостност, на единно сюжетно и композиционно изграждане. Затъвате в излишни подробности и детайли и това Ви пречи да изведете убедително художествената идея. Плъзгате се и по външната, сърцераздирателна страна на темата, чувствува се една излишна патетичност. Спорни са и въпросите за отношението Ви към проблемите на таланта в нашето общество, драмата на учения и неговите последователи. Превеждането на купища факти от науката, едва ли не всички, които автора знае, в някои моменти само усложнява излишно изложението. Може би от толкова много сюжетен материал при по-продължително обмисляне, изчистване на страничното и ненужното и при малко повече художествено умение ще съумеете да напра- вите добър роман, но сега е безспорно, че е излишно да се говори за издаване на ръкописа Ви в този вид. Не е лошо да започнете с по-малки неща – разкази, новели. Не трябва първият неуспех да Ви разочарова.

С уважение 26.ІV.1984 г.
Редактор: (подпис, не се чете)
Зав. Редакция (подпис)


Хей, здравейте! Аз съм кученцето на Бил Гейтс. Онова кученце от компютъра, което услужливо рови с лапичка, когато търсите нещо, и накрая обикновено ви предлага да си го намерите сам... Преди бях кламер, но еволюирах. Все пак едно кученце има много повече разум от един кламер, нали? Впрочем, ако трябва да бъдем съвсем честни, аз съм ав торът. Признавам си. А онова, което току-що прочетохте, е рецензията за моя ръкопис. Вътрешната рецензия. Така се казваше тогава – „вътрешна рецензия“. Другите рецензии ги пишеха критиците, след като ръкописът видеше бял свят и се превърнеше в книга. Тогава критиците най-добре знаеха каква точно рецензия трябва да напишат. Беше слънчев мартенски ден. С трепетно вълнение изкачвах стълбите към издателство „Народна младеж“. Единственото българско издателство, в което всеки грамотен гражданин до 45-годишна възраст (наричан за краткост „млад автор“) можеше да предложи свой ръкопис. Издателството беше длъжно да го приеме и заведе на отчет. След шест месеца авторът имаше право на отговор. Почуках на вратата, на която пишеше „Научно-популярна редакция“. Моят ръкопис беше в жанра „научна фантастика“, а мястото на научната фантастика според тогавашните разбирания беше именно в тази редакция. Шестте месеца току-що бяха изтекли. Не си спомням дали някой отвътре извика нещо. Натиснах дръжката и влязох. Представих се. От бюрото насреща, целият в ореол от слънчеви отблясъци, отривисто стана един безкрайно усмихнат мъж, приближи до мен и ми подаде ръка.
„Значи това сте вие“ – каза той. Или нещо подобно, напълно подходящо за начало на разговор. „Ами да – смутолевих аз. – Понеже минаха шест месеца и...“ „Точно така, точно така! – одобрително ме прекъсна мъжът. После с подчертано внимание ме огледа от главата до петите. – Та вие сте млад човек, кога успяхте да направите толкова обемист ръкопис! Не пиете ли?“
Въпросът беше толкова неочакван и прям, че без да се замислям казах истината. „Пия вечер – отвърнах. – А пък сутрин пиша.“ Мъжът избухна в най-непринудения смях, който бях чувал някога. После приятелски ме тупна по рамото. „Хубав отговор! Много хубав отговор! А ние тук – той посочи с кимване към бюрото зад гърба ми – четем с пълна сила. Скоро ще ви поканим на разговор, бъдете спокоен.“
На бюрото една перхидролено руса „другарка“ усърдно прелистваше поредния постъпил ръкопис. Не моя, разбира се. Него сигурно вече беше прочела. Съвсем любезно усмихнатият мъж даде да се разбере, че в момента нямаме какво повече да си кажем. Разделихме се със здраво ръкостискане. Не ме поканиха на разговор. Около месец по-късно получих покана за колет. Признавам, че го отворих с леко притеснение. Точно по това време някои колети бяха започнали да гърмят. Бавно и неусетно набираше сила напрежението между българските граждани и онези с турско „етническо самосъзнание“. Предстоеше възродителният процес. Както и други любопитни събития. Моят колет не гръмна. Вътре беше ръкописът. Плюс двата листа, които прочетохте преди малко. Прочетох ги и аз – тогава – няколко пъти подред. Чувствата, които изпитвах, не бяха от най-приятните. По всичко личеше, че това е един формален и повърхностен отговор. Вместо да ме беше питал за отношенията ми с алкохола, усмихнатият завеждащ можеше да се поинтересува от по-сериозни неща. Като например, че макар и „млад човек“ (на тридесет и две), имах вече единадесетгодишен стаж в редакция и десетина отпечатани разказа. Печелил бях и две награди – едната на списание „Родна реч“, а другата, о, другата... „Златното перо“ (за автори до 18 години) на списание „Космос“! Единствената награда за фантастика, която съществуваше в България в края на шейсетте. Носителите ѝ, пет-шест тинейджъри от цялата страна, основахме клуб „Златното перо“. На една от сбирките на клуба самият Любен Дилов прочете на глас мой разказ и го похвали. Малко по-късно разказът беше отпечатан в сборника „Хиляди въпроси“ на същото това издателство „Народна младеж“. Да беше се поровил малко ухиленият остроумник, щеше да разбере, че не съм кой да е ... Така мислех тогава. (За малко да напиша „така мислеше тогава кученцето от компютъра“, но си спомних, че по онова време компютри още нямаше). Препрочитах отново и отново двете листчета и откривах следващи поводи за ярост. Откъде в издателството бяха разбрали колко „факти от науката“ знам, та да ги прЕведа „едва ли не всички“? Или как можеше едно писмо с изходящ номер от 25.ІV. да бъде написано на... 26.ІV! (Виж датата в края). Ами този необозрим по смисъл и дълбочина израз, цитирам: Спорни са и въпросите за отношението Ви към проблемите на таланта в нашето общество… И така нататък, и така нататък. Разбира се, аз нямаше да се предам. Щях да се боря! Какво пък, имаше и други издателства! Имаше и други редактори. Дори познавах няколко влиятелни личности в литературните среди, които сигурно щяха да ми помогнат. Затова ли бях работил над този „ръкопис“ цели три години и половина?
Казват, че времето лекува. Казват също, че понякога, макар и много рядко, се случвало да го изпревариш. Тогава просто трябвало да се въоръжиш с търпение и да чакаш, докато то те настигне... Не знам дали заради времето или заради приятелите, които (с малки изключения) оставаха приятно изненадани от прочетеното, но полека-лека яростта ми се уталожваше. Какво пък, щях да почакам! Нима не бях чакал всяка сутрин „музата“ да започне да движи със сухо метално чаткане лостчетата на пишещата ми машина – една великолепна стара немска „Грома“, модел N (тоест, както ми обясни продавачът ѝ, специално изработена за военни нужди), за която бях дал почти цялата си месечна заплата? Чаках. Чаках. Времето все не ме настигаше. Понякога – отначало два-три пъти в годината, после – веднъж на две-три години, отварях „обемистия ръкопис“ и се зачитах. Случваше се да ми стане интересно, случваше се дори очите ми лекичко да се навлажнят, но най-чудното беше, че страниците... ухаеха! Да, ухаеха на чай. Пиех ърл грей докато гледах как белият лист се изпълва със заврънкулки и бергамотовият аромат явно беше попил здраво в думите. Купувах чая от „Кореком“, напълно незаконно. Аз нямах право да пазарувам в „Кореком“. Нямах право дори да влизам там. Пазачът на входа се правеше, че не ме забелязва, може би защото му беше писнало от такива като мен, а може би и по някакви други, негови си причини. Вътре беше лъскаво, бляскаво, цветно. Чувствах се като... като кученце, разбира се!
Металната кутия с чай струваше два долара и половина. Тях пък купувах от един мой приятел – евреин и йога. (По- нататък пак ще стане дума за него, запомнете го.) Кой знае защо, в повечето случаи той ми даваше банкнотите, сгънати поне на четири. Веднъж касиерката ми вдигна страшен скандал заради измачканите пари. Мълчах като пън и чаках всеки момент да ме арестуват, но ми се размина. Чаках. С времето изписаните страници ставаха все по-бледи. Думите сякаш изветряваха заедно с мастилото и аромата на бергамот. Нима някой ден щяха да преминат в небитието и – когато ги отворя – страниците да се окажат напълно бели? Великолепната „Грома“ с плавни като на луксозна лимузина извивки дремеше в поолющената си черна кутия. И тогава... Тогава се появи Бил Гейтс! Бил Гейтс основа „Майкрософт“. Бил Гейтс създаде „Уиндоус“. Бил Гейтс направи компютрите „юзър френдли“. Вече нямаше нужда от хартия. От цапащи намастилени ленти. От индиго. От коректор – бялата паста, с която да замаскираш грешките. Дори от майстори, дето можеха да рeмонтират пишещи машини вече нямаше нужда... Не бях се замислял за това досега; къде ли изчезнаха тези майстори? Междувременно станах на петдесет. По онова време, когато някой писател, тоест член на Съюза на българските писатели, станеше на петдесет, имаше право на юбилей. Както и на юбилейно издание на творбите си – с твърди корици. Вдигаше се олелия, критиците се скъсваха от хвалебствия, а по-близките колеги на автора се упражняваха във вариации на тема „ах, нима и за него дойде времето на юбилеите“. Всъщност изненадата си беше съвсем в реда на нещата – нали само допреди пет години същият този човек все още се водеше в графата „млад автор“...
Та, когато станах на петдесет, аз издадох книга. Дебютна. („Закъснял дебют“; имаше и такава графа). Сборник фантастика. С меки корици и на вестникарска хартия. В издателството, в което работех. Нямах пари да я финансирам, затова го направи мой колега. Иска ми се да добавя – и приятел. Естествено, не взех нито лев от книгата, но пък имах право на неограничено количество екземпляри, които да подарявам. С автограф! Месец-два след като „Планетата на призраците“ излезе, ме поканиха на обсъждане в Клуба на фантастите „Иван Ефремов“. Водех се нещо като член на този клуб, въпреки че не посещавах сбирките му. Писането, както със сигурност би потвърдил колегата Бредбъри, е занимание самотно... Обсъждането вървеше съвсем нормално, стараех се да отговарям умно на въпросите, които впрочем бяха изцяло доброжелателни, когато внезапно един от тях ме „застреля“. Ти кога ще издадеш „Достигането“? Въпросът беше на същия човек, с когото преди почти две десетилетия бяхме водили оня кратък диалог, който цитирах съвсем в началото на тези страници (ако сте го забравили, той си е пак там, в началото). Смутолевих нещо в смисъл „толкова време е минало“. Не, не, там няма нищо конюнктурно, нищо остаряло! – настояваше опонентът ми, който впрочем се славеше с феноменална памет. В един момент ми се стори, че споря със самия себе си. После? После раздавах автографи. От тази хубава пролетна вечер изминаха няколко години. Въпросът в мен не спираше да работи. Един ден срещнах стар приятел. Философ. Сляп. Бивш депутат. Бивш бизнесмен. Настоящ медиатор. И, както се оказа, преподавател по компютърна грамотност за незрящи! Разговорихме се. „Имаш ли „Достигането“ в електронен вид?“ – попита ме той по някое време. „Не, за съжаление“. „Наистина жалко. С удоволствие бих го прочел пак“.
Разбрах, че компютърът му говори с гласа на известна наша актриса. Можеше дори да регулира скоростта на четеното. „Не мислиш ли, че историята е остаряла? – попитах. – Или пък прекалено политизирана?“ „Не. Според мен историята си е съвсем човешка.“ Наскоро си бях купил лаптоп. Хладносив метален паралелепипед, висок точно четири сантиметра в преносимо състояние. Не можеше да се сравни с красивата черна „Грома“. Приличаше на бонбониера с тридесетина букви вместо бонбони. Тридесет букви... и стотици хиляди думи, скрити в тях! През лятото на 2008-а цената на преносимите компютри беше тръгнала надолу. Нима го бях купил само заради цената? Нещо се печеше. Нещо се заформяше. Нещо работеше в мен... Все по-ясно ставаше, че на внушителната купчина страници ѝ предстои поредното приключение. Веднъж бяха изписани на ръка, със здрава, сребриста, изцяло металическа химикалка в няколко голямоформатни зелени тетрадки със спирала – за по-безпроблемно късане на листовете. Тогава почувствах дълбочината.
Вторият път (без много-много да гледам в тетрадките, разбира се) преминаха през оловните войници-букви на пишещата машина. Тогава долових ритъма. Какво ли щях да открия сега? Можеха ли невеществените заврънкулки, появяващи се върху невеществения бял лист да предадат енергията? Не, не бях честен! Думите вече съществуваха. Или поне девет десети от тях. А аз, аз бях кученцето, което имаше нужда да съпровожда някого. Да подтичва, послушно да припка след вас... Или след тях? (Ето, най-сетне разбрах кой е образът, дето ме измъчваше толкова време. Най-сетне той се роди, роди се пред очите ви! Признавам, всичко дотук дори за мен беше изненада. Защото досега, честно казано, най-много ми харесваше онзи момент в историята с кутрето на Бил Гейтс, когато то намира кокалче и... бързичко го скрива зад себе си.) Оказа се, че има още нещо – освен дълбочината и ритъма. Лекота. Лаптопът я предлагаше в изобилие. Толкова лесно можеш да „делитнеш“ онова, което си написал, че наистина започваш да си задаваш въпроса дали то изобщо съществува. Лекотата обаче май твърде безпроблемно може да се превърне в лековатост. Представяте ли си как би се почувствал древният автор на текстове върху каменни плочи, ако внезапно открие, че е допуснал печатна грешка? Или че не е послушал Флобер и не е намерил най-точната дума, която да завещае на потомците? Ето защо мисля да привършвам монолога си. Всъщност исках само едно – приключението да започне неусетно. Като потеглянето на „Титаник“ или „Аполо 13“. Като философски труд. (Тук почти напосоки вземам една книга от домашната библиотека.) Вижте например как започва Хегеловата „История на философията“ – с „Встъпително слово“. Следват „Предварителни бележки“. После е „Увод“-ът, който продължава до... 221 страница. Приблизително толкова страници, само че машинописни, трябваше да съдържа според общоприетите норми на приличие в народно-младежкото издателство ръкописът на младия автор Хикс. Целият. Е, да си имаме уважението, все пак Хикс не е Хегел, нали! Но, от друга страна, нима и Хегел не е бил Хикс, преди да стане Хегел? Тоест, ако сте успели да прочетете моите единадесет хиляди и петстотин знака, които електронизирах досега, значи съм постигнал целта си. Кученцето трябва гордо да вдигне глава – времето е поизплезило език и се е отказало да го догонва. Времето е спряло, поне... временно. Ние сме в България, в средата на осемдесетте години на ХХ век. Героите ни са предимно млади научни работници и – всички до един – хора. Светлините са угаснали, завесата е вдигната. Пием ърл грей, ароматът му попива в невеществените страници... Шоу тайм.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: