Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Хаос юдейски

16.04.2017 | автор:  Осип Манделщам

Из автобиографичната книга "Шумът на времето"




 Веднъж у нас пристигна някаква непозната особа, госпожица на около сет години с червена шапка, с остра брадичка и зли черни очи. Под предлог от Шавли  (Бел.ред.: днес Шаучя, Литва), настоя нашите да я омъжат в Петербург. Остана една седми докато успеят да се отърват от нея. Понякога се появяваха странстващи брадати хора с дълги дрехи, философи талмудисти, амбулантни търговци на собствени мъдрости и афоризми. Те ни оставяха надписани екземпляри и се оплакаха от преследванията на проклетите си жени.
Един или два пъти в живота ми ме бяха водили в синагогата като на концерт, с големи приготовления и едва ли не с билет на черно; и от това, което гледах и слушах, се връщах у дома като замаян. В Петербург има еврейски квартал: той започва точно зад Мариинския театър, там, дето мръзнат спекулантите, зад затворническия ангел на Литовския замък, който изгоря по време на революцията. Там, на Търговските улици, се мяркат еврейски фирми с теле и крава, забрадени жени с разрошени перуки, многоопитни и чедолюбиви старци, дето ситнят в сюртуци до земята. Синагогата с конусовидните си куполи и кръгли кубета се тули сред мизерници и хористи, гроздове от седемсвещници, високи кадифени калимявки. Еврейският кораб със звънкото алтово многогласие, с разтърсващите детски гласове препуска с пълна пара, разцепен от някаква древна буря на мъжка и женска половина. Заблуден в женските галерии, аз се промъквах зад гредите, сякаш бях крадец. Канторът като могъщ Самсон рушеше лъвското здание, отвръщаха му кадифените калимявки, а вълшебното равновесие на гласни и съгласни в ясно изговаряните думи придаваше несъкрушима сила на песнопенията. Но какво оскръбление са ужасните, макар и грамотни думи на равина, каква пошлост е, когато произнася „царят император", каква пошлост е всичко, което говори! Изведнъж двама господа с цилиндри, прекрасно облечени, лъхащи на богатство, с изящни жестове на светски люде докосват тежката книга, излизат от кръга и от името на упълномощени и овластени, извършват нещо почетно и особено важно. Кой са те? Барон Гинзбург ( бел.ред.: Хораций Осипович Гинзбург (Нафтали Герц) (1833-1909), петербургски финансист, филантроп, просветител). А този е Варшавски ( бел.ред.: А. М. Варшавски, известен общественик, филантроп, близьк на барон Гинзбург.)

Като дете никога не бях чувал жаргон, едва по-късно се наслушах на тази мелодична, винаги учудена и разочарована въпросителна реч с резки ударения на полутоновете. Бащина реч и майчина реч – нали тяхното сливане подхранва през целия наш дълъг живот езика ни, нали те определят характера му? Речта на майка ми, ясна и звънлива, без капка чужди примеси, с леко разширени и твърде открити гласни, литературен великоруски говор; речникът й е беден и стегнат, обратите са еднообразни – но това е език, в него има нещо коренно и уверено. Майка ми обичаше да говори и се радваше на корена и звука на великоруската реч, обеднена от интелигентската всекидневна употреба. Може би тя първа в рода ни се беше добрала до чистите и ясни руски звукове.

Баща ми нямаше никакъв език, това беше някакво фъфлене и гъгнене. Руски език на полски евреин? Не. Език на немски евреин? И това не. Може би някакъв особен латвийски акцент? Такъв не съм чувал. Съвсем абстрактен, измислен език, усукана и увъртяна реч на самоук, където нормалните думи съседствуват със старинни философски термини на Хердер, Лайбниц и Спиноза, причудлив синтаксис на талмудист, изкуствена, не винаги завършена фраза – това беше всичко друго, но не и език, независимо руски или немски.

 Всъщност баща ми ме пренасяше в някакъв съвсем чужд век и далечна обстановка, но не еврейска! Ако щете, това беше един чист осемнадесети век или дори седемнадесети век в просветено гето някъде в Хамбург. Религиозните интереси са напълно унищожени. Просветителската философия се е превърнала в някакъв чудноват талмудистки пантеизъм. Някъде наблизо Спиноза отглежда своите паяци и стъкленици. Предусеща се Русо и неговият природен човек. Всичко е безкрайно абстрактно, чудновато и схематично. Четиринадесетгодишното момче, обучавано за равин и без достъп до светските книги, бяга в Берлин, попада във висшето талмудистко училище, където са се събрали същите като него упорити и разсъдливи младежи, почти гении на глухите махали; вместо Талмуда чете Шилер и, забележете, чете го като нова книга; за малко се задържа и изпада от този странен университет отново в кипналия свят на седемдесетте години, за да запомни конспиративното дюкянче на Каравана, където се подготвя покушението срещу Александър, и проповядва на угоените и удивени клиенти в ръкавичарницата и в кожарската фабрика философските идеали на осемнадесети век. Когато ме заведоха в град Рига, при рижките дядо и баба, аз се противях и почти плачех. Имах чувството, че ме карат в родината на непонятната бащина философия. Потеглях с цяла артилерия от кутии, кошове и катинари, дебел неудобен домашен багаж. В зимните неща насипаха едри кристали нафталин, фотьойлите стояха като бели коне с чуловете на калъфите. Подготовката за пътуването до рижкото крайбрежие за мен беше нерадостна. Тогава събирах гвоздеи – нелепо колекционерско хрумване. Пресипвах купчините гвоздеи като скъперника рицар и се радвах как расте бодливото ми съкровище. Но при нареждането на багажа ми бяха отнети.

 Пътят беше тревожен. Мъждива светлина през нощта в Дерпт (днес Тарту, Естония)  с гръмогласни естонски песни, атакуваха се някакви ферейни на връщане от голям певчески празник. Естонците трополеха и блъскаха вратите. Беше много страшно.Дядо ми, синеок старец с кепе, което закриваше челото му наполовина, с черти достолепни и малко важни, както става при много почитаните евреи, се усмихваш радваше се, искаше да бъде ласкав, но не умееше – гъстите му вежди се въсеха. Понечи да ме вдигне на ръце – аз насмалко да заплача. Добрата ми баба с черна перука на побелялата коса и с роба на жълтеникави цветчета току ситнеше по скърцащия дъсчен под и се чудеше с какво да ни почерпи.
Тя ни питаше: „Покушали? Покушали?“ (наядохте ли се) – единствената руска дума, която знаеше. Но на мен не ми харесваха техните ароматизирани старчески лакомства, горчиви им бадемов вкус. Родителите ми отидоха в града. А опечаленият ми дядо и тъжната п неспокойна баба се опитват да ме заговарят и се умърлушват като стари обидени птици Аз се мъчех да им обясня, че искам при мама – те не ме разбираха. Тогава с пръсти им показах нагледно на масата желанието да си отида, като движех във вид на вървеж показалеца и средния.
По едно време дядо ми извади от чекмеджето на раклата черно-жълта копринена кърпа, сложи я на раменете ми и ме накара да повтарям подир него думи, които състояха от непознати шумове, но недоволен от моето препъване се разсърди, заклати неодобрително глава. Стана ми задушно и страшно. Но помня как си дойде да спаси майка ми.
 
Баща ми често говореше за честността на дядо ми като за висше духовно качество. За евреина честността е мъдрост и почти святост. Колкото по-далечни са поколенията на тези сурови синеоки старци, толкова са по-честни и сурови. Прадядо Вениамин казал веднъж: „Край на работата – повече пари не ми трябват“ – и парите му стигнали точно до последния ден от живота, нито копейка не оставил.
 
Рижкото крайбрежие – това е цял град. Прочут е с мекия си жълт пясък, невероятно ситен и чист (може би само в пясъчните часовници има такъв пясък!), и с протритите си тротоарчета от една-две дъски, опасли десеткилометровата вилна Сахара. Вилният размах на рижкото крайбрежие не може да се сравни с никакви други курорти. Дъсчени улички, алеи, цветарници, стъклени глобуси – това е едно безкрайно градище и всичкото е на пясък, с какъвто си играят децата, яркожълт като смляно жито.
Латвийците правят в задните дворове веяна и пушена камбала, едноока, костелива и плоска риба като едра длан. Детският плач, клавирните гами, стоновете на пациентите при безбройните зъболекари, дрънченето на чиниите по малките вилни трапе извивките на певците и виковете на уличните търговци не стихват в лабиринта летни кухни, фурни и бодлива тел и по релсовата подкова на пясъчния бряг препускат до хоризонта увеселителни влакчета, претъпкани с гратисчии, които скачат в движение между немския високомерен Билдерингсхоф и пренаселения и вмирисан на пелени еврейски Дубелн. По редките борови горички скитат оркестри: две туби на кравай, кларнет и тромбон бълват безмилостен меден фалш и гонени отвсякъде, ту тук, ту там надуват конския марш от прекрасната Карасолина.(бел.ред.: вероятно от „Карашненгаюп“ на Йохан Щраус - баща).

Цялата земя беше собственост на барона с монокъл на име Фиркс. Той беше разделил владението си на чиста от евреите и нечиста земя. На чистата земя се кипреха бурши-корпоранти (бел.ред:бурш – немски студент) и лъскаха масите с бирените халби. На земята юдейска виснеха пелени и тътнеха гами. В Майоренхоф, при немците, свиреше музика – симфоничен оркестър на открито – „Смърт и просветление" на Щраус, възрастни немкини с руж по бузите, в спретнат траур, намираха там своята утеха. В Дубелн, при евреите, оркестърът изригваше Патетичната симфония на Чайковски се чуваше как се надсвирват двете струнни гнезда.

По това време бях влюбен в Чайковски с болезнено нервно напрежение, подобно на желанието на Неточка Незванова у Достоевски да чуе цигулковия концерт зад черния пламък на кадифените завеси. Слушах широките, плавни, чисто цигулкови места на Чайковски иззад бодливата ограда и безброй пъти окъсвах дрехите си, за да в промъкна безплатно до беседката на оркестъра. Долавях откъслеци от силната цигулкова музика в дивия грамофон на вилната какафония. Не помня как се беше култивирало у мен това благоговение към симфоничния оркестър, но мисля, че вярно бях разбрал Чайковски, откривайки в него едно особено концертно чувство. Как убедително звучаха тези размекнати от италианско безволие, но все пак руски цигулкови гласове в мръсната еврейска клоака! Каква нишка се проточи от тези първи жалки концерти към свилените пожари на Дворянското събрание и дребничкия Скрябин, който всеки момент сякаш щеше да бъде смазан от заобиколилия го още ням полукръг на певците и от цигулковия лес на „Прометей" ( бел.ред.: премиерата на „Прометей“ на Скрябин е на 9 март 1911 г. в Петербург), над който като щит се извисява звукоприемникът – чудноват стъклен уред.

1925
Превод от руски София Бранц

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: