Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Това, което е

07.04.2017

Из стихосбирката "Събиране на значенията" на Йордан Велчев

 

 АЛПИНИСТ

И казвам си – не мога да съм пръв,

едва се движа по опънатата връв.

Победно някой вика, стъпил на върха,

а в мен като зверче ръмжи страха.

Напрягам мишци, в пропастта вися:

разпрана – дрехата, разбит – носа.

Перо от птица спуска се, кръжи.

Дано, дано въжето издържи!

Да стъпя на върха, макар не пръв,

макар с нозе, прежулени до кръв.

Та името ми – в края, но поне

сред стигналите да се спомене...

Във облак – горе, твърдо – победил:

зверчето стъпкал, поглед извисил,

с първите да викам, докато без глас

надникнем в бездната – огромна паст.

И млъкнал с тях, и като тях смален

да гледам в нея, тя да гледа в мен,

замаян, повален, да губя дъх,

разбрал, уви, от каменния връх,

че става все по-страшна пропастта

за крачката надолу – към пръстта.

 

РЕКАТА

Реката никога не си отива. Реката и мостовете й,

и белите кореми на мъртвите й риби, и ти, който цял живот

се опитваш да отплаваш.

Реката, по чийто пергамент лодките пишат имената си;

водовъртежите на просторните й подмоли;

      здравите основи на сентенциите й от подвижни пясъци.

Реката, която никога не знае броя на своите риби;

     майката на гмуркача, опровергателката на стоика; по чиито

обрасли със стражи от троскот брегове нечие изгубено детство клечи

     босоного и по къси панталонки.

Реката – прародителката на градовете; шумоленето на въздушните й

течения, сънищата им: миг преди прага на пробуждането, когато

     очертанията на света са като новородени.

Реката – катехизисът й от променливи пейзажи, поуките на красивите й

под слънчевата плащеница водни пасища.

Реката – от извора до делтата – въжената й люлка за опасни блянове; 

усредняването й на полюси; дълбочинната амалгама на огледалата й, 

колекционери на лица, от първото до последното. Реката, инверсиите й

за смелчаци в една оран с плуговете на южняка на часове, в които

     не би искал да останеш. 

Реката, рубиконът й за завоеватели на самите себе си; полетите на

несвършващото й хвърляне в морето надалеч от смъртта; 

 островната й ботаника, където вятърът замерва плажовете за преситени

     с орехови черупки.

Реката, с извити китки в мрежите на даляните; 

     с недостъпни за надменните цивилизации милиарди очи;

     създадена да преодолява; притежаваща

     куража на аргонавта; опрените й на прага на същността разливи;

нейните от миг в миг разпадащи се и раждащи се изново енергии от

взаимопроникващи се просеки. Реката, която мие нозете на дигите,

логиката на картонените къщички, пръхтенето

     на биволите и жаждата им, страха за нечие цвете, поникнало

на отвъден синор,

скритата в бобеното зърно надежда, последния влюбен подскок на

скакалец, отразен в рибя зеница. Реката, която не се интересува каква е

дълбочината й; и където е всичкото наше провинциално щастие на хора,

родени

     да останат на бреговете й.

 

СНИМКА

Стара снимка – селото анфас,

по пътечка тънка – в профил: аз.

Яхнал жълта пръчка, тичам в тръс

с жълто тяло върху жълта пръст.

Хаос жълт под жълти очила:

жълт петел размахал е крила,

жълти къщи, жълти небеса,

и тревата жълта, и леса.

Старец жълт. И кой е, не личи.

Стара снимка. Виж я, замълчи.

Скоро всичко жълто ще е там

със контури, видими едвам.

Зад прозорец – къща без таван,

старецът на стрък трева опрян.

И комин под виснал клон кръжи –

кой ли в небесата го държи.

В профил ли, анфас ли, но освен

книжна шапка, ни следа от мен.

Всичко бе, къде ли се сниши? – 

светлината бавно ни руши.

Споменът ли?

Може би е жив

в някакъв изгубен негатив.

 

ТОВА, КОЕТО Е

 

По гърбицата на хълмовете – надеждата:

                                                                крачка, по-важна от

целта. Реалност, надживяла всички религии. Ням, който

пее. Въпреки усилията на философи с превръзки на очите.

 

 

Надеждата – тя иде с един внезапен стих, изсечен над входа на

някакъв далечен храм: Н е  п о з н а в а м  т о в а, к о е т о  е, н о 

с ъ р ц е т о  м и  е  и з п ъ л н е н о  с  п р и з н а т е л н о с т.

 

 

Благодарност за мига, подарен от съдбата.

Благодарност, скрита в истината: семчицата прави плода.     

 

 

Останалото е самотата да виждаш как по дъното на пресъхнали

океани в едничката оцеляла локва последното дете престава

                                   да пуска

своите платноходки.   

 

УТРЕ

В утрото този град само се преструва на стар.

Тук – с изгрева – дори стъпалата

на амфитеатъра произвеждат кислород.

Тук щерните с плесенясала вода възпяват

блестящи от чистота мисли.

Мога да се изкъпя.

Аз и моите гладни сетива (цяла нощ се надяваха

                                                      да ги нахранят

експонатите в музея по археология).

Аз, сит сега, но на билки от утринни дървета.

Току-що роден в двора с катедралата – и желязната му

ограда с остри шипове.

Току-що роден

в клокочещата светлина, която, заслепявайки,

                                                                   ме наименува;

                                                                   за да извикам:

най-после аз зная кой съм!

              И да полетя в разсъмването, щастлив завинаги

под звъна на слънчевия часовник.

              Завинаги над върха на хълма.

Историята от хилядолетия споява копнежа си по небето

с кръвта на гълъби.

                   

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Самота