Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Магическият реализъм в два романа за Деветосептемврийския преврат

04.04.2017 1

„Девети“ от Анчо Калоянов и „Кротките“ от Ангел Игов

 

      С появата на романа на Ангел Игов „Кротките“[1] критици, блогъри и обикновени читатели подеха темата за предизвикващата вечни спорове дата 9 септември 1944 г. Във всеобщия одобрителен хор за тази несъмнено талантливо написана книга отсъстват две неща: припомнянето на приемствеността в художествената ни литература, свързана с изобразяването на преврата, както и изясняването на проблема за метода на белетриста. Александър Попов в електронното списание Sadow Dance заявява: „Разказвачът е хоровият глас на целия софийски квартал Ючбунар. Ючбунарци са стотиците очи и уши, улавящи думите и действията на героите на тази конкретна история, те са гласът й.“ И още: „Разказът на ючбунарци е силно синтетичен, до степен на крайна поетизираност, образите и модалностите се сливат в нещо като гъста и мека мъгла…, може би мъглата на историята; съвсем като в поема алтернативното изобилие тук-там натъртва и оконтурява, къде заглаждайки, къде заеквайки.“ [2] Амелия Личева също говори за „хора“, „свидетеля, разказващия, наблюдаващия“, възприет от нея като „гласа на общественото мнение“. Тя смята, че Игов следва „принципа на античната трагедия“, но същевременно представя хора, „кротките“, като хората, „които умеят да се снишават, нагаждат, да замълчат, и за които бунтът, несъгласието, проговарянето дори са немислими.“[3] Точно оттук започва разминаването ми с нея, тъй като подобен изпълнен със здрав прагматизъм и дори с цинизъм хор в античната трагедия никога не е имало. Този анти-хор е изобретение на Игов, опит за проникване в народопсихологията, според мен, със средствата на „магическия реализъм“.

         В изключително интересната си статия, посветена на това понятие, руският теоретик на литературата К. Н. Кислицин заявява, че за да може да се говори за митично-магическо световъзприемане в дадена творба, трябва да се спазени следните условия: 1. Наличие на двойна реалност: първична и скрита, като особено важно е взаимопроникването между двете; 2. Субективно и относително време; 3. Смяна на гледната точка; 4. Национален, духовен, исторически опит като мотивировка за сюжетните ситуации и характеристики, като културен контекст на повествованието.[4] От огромно  значение за изясняване на термина са и писанията на Масимо Бонтемпели (1878 – 1960) в създаденото през 1936 г. и издавано на френски език списание „900“ (членове на редколегията са Джеймс Джойс, Мак Орлан и др). Според него задачата на съвременното изкуство е да върне на човека духовната родина, създавайки своеобразна „духовна геометрия“; най-същественото е писателят да обедини в творчеството си реалния и въображаемия свят. Затова, наред с видимата реалност, той включва в текста загадъчното и необяснимото, а от друга страна, магическото е способността му да създаде и да вдъхне смисъл на разпознаваемия и обособен свят на предметите и на човешките отношения.“ [5]  Нека дадем думата и на Хулио Кортасар, един от латиноамериканските писатели, с които най-вече се свързва наличието на „магически реализъм“ в прозата. В изнесените от него литературни лекции в Бъркли през 1980 г. той отсича: „Романът е онази голяма битка, която писателят води сам със себе си, защото там има цял един свят, цяла вселена, където се развихрят решителните игри на човешката съдба.“ [6] Естествено, белетристът може да избира как да проведе битката: с класическите средства на реалистичната проза или да включи в нея магически сили: „Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас“, както се изразява Анчо Калоянов, автор на другия роман, който ще ни занимава тук – „Девети“ [7].

         И така, възторжените критици на „Кротките“ пропускат, че отразяването на темата за преврата през 1944 г. не е нова в нашата литература. Преди него има поне три значими художествени произведения, засягащи конкретно тази ужасяваща дата: издаденият през 2003 г. епичен роман „Соленият залив“ от   Яна Язова (ИК „Изток-Запад“), документалният роман „Четиридесетте безотговорни дни 1944“ от политическия затворник и концлагерист Никола Николов, 1995, и романът „Девети“ от Анчо Калоянов, публикуван през 2003 г. Първите две споменати творби, които не намират никакъв отзвук в, уви, все още силно политизирания ни печат, са класически исторически повествования – това на Николов е строго документално (то не претендира за висока художественост), но е изключително въздействащо. Достатъчно е да приведа тук един кратък пасаж от автентичната защитната реч пред така наречения „народен съд“ на полковник Александър Ангелов: „Аз трябва да бъда обесен за назидание на тези, които от непознаване на комунизма по един или друг начин, от милосърдие и човечност го подпомагат! Такава ще бъде съдбата на всеки, който бездейства тогава, когато комунизмът чука на вратата на неговия дом!...“ [8] Напълно в традицията на класическия исторически роман, но и със силата на очевидец, гради интригата на „Соленият залив“ и Яна Язова: „По всички улици и шосета вървят тълпи с пушки на рамо. Прилича на революция!... Започнаха да арестуват големците още през нощта. Министрите, народните представители, генералите, всички са арестувани. Хиляди мъже откарват към Обществената безопасност.“[9] С майсторска четка е описан геноцидът над българската интелигенция, унищожаването на най-верните синове на нацията. Към художествените книги, посветени на темата сме длъжни да прибавим и романа „Да прецакаш Чърчил“, ИК „Жанет 45“, 2014 и двата тома на епопеята на Тодор Ризников „Ловец на диви патици“, първият български роман, в който се появява темата за най-голямото съпротивително движение в Европа срещу комунизма – горяните. Тези творби, които също чакат своя интерпретатор, не биха могли да намерят място в изследванията, свързани с „магическия реализъм“ в нашата литература.

         По съвсем друг начин към събитията ще погледнат Анчо Калоянов и Ангел Игов. Интересно е да отбележим, че коментирайки романа на Калоянов, младият тогава критик Игов заявява в рецензия, появила се във вестник „Култура“: „“Девети“ е явление – не в литературата ни, защото художествените му достойнства са по-скоро скромни, а в отношението към периода 1944 – 1989.“ Неговата статия „Мавзолейно и музейно“ е извънредно важна, за да получим представа за отношението му към миналото: „Ние, българите, все сме имали проблеми с историята. Твърде много я митологизираме. Ту сме дали „на вси славяни книга да четат“ (и на монголците, и на монголците!), ту не сме никакви славяни, ами я татари, я маджари, според както ни отърва: ту е турско робство, ту е османско присъствие; че българите са първите европейци вече знаем, но наскоро прочетох, че навремето сме създали шумерската цивилизация, а после нещо сме се запилели за няколко хилядолетия със скити и хуни – кой знае защо.“ [10]

         Преди да докажа, че самият Игов е затънал до гуша в митологизирането, трябва да дам думата на Анчо Калоянов, който вижда мисията си именно в обединяването на митологичното съзнание с реалността. Абсолютно прав е Иван Станков, като открива „колосална разрушителна енергия, която се освобождава при историческите ставания“ [11]. Негови са наблюденията и че, в „огледалото на „Девети“ се оглежда едно тъжно лице, което пита за какво беше всичко това“. В разговор с Румяна Лебедова Калоянов развива тезата си, че комунистите са помагали на „Червената армия да легитимира обявяването на война на България на 5 септември 1944 г.“ и че „никаква свобода не ни е била нужна, донесена от войници на танкове и винтовки. А и те са преминали през нашата земя без нито един изстрел, без нито един загинал, така че не виждам основание за паметниците на войници, които са се били достойно за своята родина, чиято памет тя трябва да тачи, а не ние, българите.“[12]. Нищо подобно няма в „Кротките“, в този уж „разбиващ митологиите“ роман не се споменава, че именно Червената армия докарва на власт комунистите и ги подтиква към геноцид на немалка част от българите. Философията на историята в „Девети“ е изразена по следния начин: „Голямата история се разпадаше на малки, но те винаги редуваха страдание с възторг, повтаряха махалото на стенен часовник, нагласен да бие дванайсет, и цялото старание отиваше за събирането на двете стрелки на върха. Човек беше създал историята, за да се измъчва с паметта на пропуснатите шансове…“[13] Появява се така същественият за „магическия реализъм“ Дух на мястото, който шета из романите на Маркес и на Астуриас, из разказите на Борхес и на Кортасар, из повестите на Хуан Рулфо и на Хосе Села…, но и из произведенията на Андрич, на Селимович, на Платонов, на Радичков и на Васил Попов… Според летописеца на Калоянов, Главният Учител Илия Тодоров, когото можем да сравним със знаменития Мелкиадес от „Сто години самота“ на Маркес, „разумът е подобен на копринена буба, яде непрекъснато от зелените листа на живота, а като се насити, започва да свива своя пашкул и от него излита пеперуда, но тя каца с черен цвят на вратата на стопанина си.“ И още: „Идва часът на проклетата Висша сила, която от Сатаната трябва да е нашепната.“ [14]. Още в началото на романа на Маркес Мелкиадес ще рече: „Нещата имат собствен живот, цялата работа е да им пробудиш душата“[15]. Калоянов прави именно това. Писателят, по думите на Антония Великова–Гайдарджиева „създава роман-лабиринт, „вавилонско стълпотворение“ от хора, истории, съдби, езици, гласове, мелодии, позиции, жестове, имена, хълмове, паланки, окопи, хижи, книги, пейзажи, добитъци, лечебници, живи и мъртви“. [16] Всъщност, стореното е много повече. Авторът на трилогията „Българските митове“, „Старобългарското езичество“ и „Старобългарските шамани“ професор Анчо Калоянов, също като летописеца си, се готви със своята Дебела Тетрадка да застане пред Бога и на Страшния съд да му докладва за лудия век на човечеството. В този доклад ще има много страници за нароилите се около фаталната дата „партизани“, за чудовищното отмъщение, което само в Провадия изпраща учители, свещеници, чиновници в занданите и пред зиналите ями, а за отмъщение за осемнайсетте жертви на предишния режим са изправени пред съда повече от 300 души…
          Всичко случило се е видяно и през погледа на трима важни български писатели. Константин Константинов, много преди да се появи томчето му с „Неиздадени спомени“ [17] е представен повече от автентично с онова, което вижда и преживява като последен директор на радиото преди събитията, заменен от нахлулия с въоръжени милиционери Орлин Василев. Той се стреми обективно да осмисли загиването на старата България, към която далеч не е бил безкритичен. Николай Райнов, пък, уж верен на учението на Мория, не се поколебава да се превърне в обвинител на довчерашните си колеги и да ги клейми идеологически. Младият Цончо Родев (един забравен/забранен летописец на националната история) ще преживее екзекуцията на невинния си баща и ще познае чудовищния свят на лагерите. Калоянов не ни спестява и действията на руския шпионин Никола Пенев, брата на Боян Пенев, който действа в името на чужда сила и няма никакви морални колебания. Просто нашата критика не пожела да прочете (или нямаше сили да осмисли) мъдрото и проникновено послание на този роман, който е естествено продължение на предишните две вглеждания в историята и в митологията – романите „Димитър Злочести и войводата Патрев“, чиято стойност едва при новото му издание започваме да осъзнаваме, и „Див огън“ – философско потъване в изворите на тероризма и на насилието.

         А сега да  се върнем към „Кротките“ и към Игов, който уж не желае да митологизира историята. Няма съмнение, че той се ръководи от тезата на Мишел Фуко за „прекъсването“, изразена в „Думите и нещата“: „Прекъсването – фактът, че понякога в продължение на години дадена култура престава да мисли така, както е мислила до този момент, и започва да мисли за друго и по друг начин – несъмнено води към някаква външна ерозия, към това пространство, което за мисълта е от другата страна, но в което тя не е преставала да мисли от самото начало.“[18] Опитвайки се да възстанови „археологията на мисълта“ от 1944 г. белетристът залага на гледната точка на ючбунарците: „Някои неща видяхме с очите си, други научихме, шушукайки по кьошетата, а трети отгатнахме, предположихме, измислихме – както щеш го наречи“ [19]. Да видим и представата на този хор за хората, на които предстои да бъдат изправени пред така наречения „народен съд“: „Списъкът с обвиняемите бе изпъстрен с най-разнообразни пернати: екзотични птичи видове, накацали по сецесионовите фасади на царството. Тук бяха наперените генерали с техните разкошни паунови опашки, грабливите ястреби от жандармерията, зорките бели сови от разузнавателните служби; имаше пойни птици – адвокати, тайни съветници, журналисти, в хор възпявали Райха и българския принос към неговата победа; тук бяха, разбира се, и разни свраки и гарги от бутафорния парламент, който царят си беше събрал, за да се забавлява в часове на скука.“ [20] Изреждането продължава още по-цинично. Дали в този случай наистина става дума за култура, която престава да мисли по стария начин или конфликтът е много по-сериозен. Всъщност осъществява се зловещ опит за унищожаване на елита на нацията и не само за преобръщане на култура, а за превръщане на парламентарната демокрация – с всичките й кусури – в желязна диктатура на пролетариата. Да оставим настрана факта, че  лексиката, която ни се поднася, никак не приляга на ючбунарски младежи и да видим кой всъщност говори по този начин.
                 Ще го открием в едно интервю на създателя на романа с журналиста Стефан Джамбазов, което горещо препоръчвам да прочетат внимателно всички апологети на Игов: „Нека не премълчаваме, че хора като Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев са автори на съвсем директни памфлети в прослава на Хитлер и на Мусолини“, казва белетристът в текст, озаглавен „За да има терор, трябва да има и „кротки“[21]. Превърналият се в обвинител ремсист Емил Стрезов, който фанатично преследва и иска смъртта на буржоазния поет Щилянов, си задава въпроса нима ще остане ненаказана „непотребната утайка на една умираща епоха“. А евреинът Елиас, който осъзнава чудовищната жестокост на съда, твърди, че вината на „журналистите и на интелектуалците се размива“: „Бих ги оставил да ги осъди историята, да изтърпяват ден по ден своята пълна ненужност в новото общество, а защо не и да осъзнаят сами грешките си, защото сигурно има сред тях хора, които са способни на това.“ [22] Значи, в идеологическия пласт на романа се приема възможността за необходимостта от подмяна на елита и на културата. Игов получи за романа си наградата „Христо Г. Данов“, а критикът Митко Новков в брой 2 на списание „Съвременник“ от 2016 г., след като голословно цитира манипулативното мнение на Панко Анчев, изразено в споменатата дискусия във Велико Търново, за „Девети“ от Анчо Калоянов като за едва ли не възхваляваща преврата творба, заявява, че „Елиас е благ и всепрощаващ“, същевременно няма нищо против „хладното и отстранено отношение към Девети“ на Игов [23] и определя „Кротките“  като „умна, увличаща, талантлива, грабваща“ книга.

         Не мога да се съглася и с критическите текстове за романа, публикувани в книжка 4 на списание „Страница“ от 2015 г. Здравко Дечев смята, че „най-тежката отговорност“ за случващото се е „в множествеността“. Трудно е да се прехвърля вината на „адаптиращите и оцеляващи пасивни анонимни“, а да не виждаме дулата на съветските танкове и чудовищността на червения терор. Наистина приспособленци е имало при всяка историческа промяна, имаше ги и след 1989 година, но нека не превръщаме „ючбунарците“ в мълчаливи чудовища. Тогава навред е миришело на страх, но причината за това са били убийствата и изтезанията, а крайно време е да се откажем от тезите за „мълчащия на разпит герой“. [24] Несъмнено е и друго: колективно мнение няма, също както не съществува и „колективна памет“. В книгата си „Памет и преход“ Елена Михайловска категорично заявява: „Националната колективна памет се оказва все по-разкъсана, изтъкана от противоречия или напълно несъвместими гледни точки към факти, събития, персонажи от най-близката ни история.“ И допълва, че промислената оценка за травматичните периоди трудно ще бъде направена.[25] В този смисъл „хорът“ на ючбунарците е невъзможен дори в рамките на „магическия реализъм“, тъй като изкривява разбирането ни за „памет“. В същия брой на списание „Страница“ е поместена и рецензията на Ина Иванова „Роман за страшни и малки хора“. И на нея и е симпатичен евреина-интелигент Елиас, за чиито възгледи вече писах. Напълно съм съгласен с Иванова, че „съвременната проза се чете изключително от подготвени четящи, за които удоволствието често е отвъд сюжетните ходове.“ Точно за такива хора обаче разказаното от Игов ще звучи крайно подозрително, особено ако са наясно с описваната от него епоха.. Няма как да приема твърдението й, че „Кротките“ успява да постигне с почти документална точност времето си.“[26] За най-значимите книги, посветени на случилото се през 1944 г. за съжаление почти не става дума и в проведената на 14 ноември 2014 г. дискусия „9 септември 1944: край и начало, литература и политика“ от Нов български университет. Все пак, когато говорим за Девети, още повече пък от позициите на „магическия реализъм“, който ни позволява да се крием зад „хорове“, да дирим летописци, подобни на Маркесовия Мелкиадес, не бива по никакъв начин да пропускаме разголващата жестоката историческа действителност литература, която се появи в последните години.
             Всъщност, противно на казаното от Ина Иванова, крайно недостатъчен е списъкът на посочените от Игов книги, които са му помогнали да улови атмосферата на епохата. Учудвам се, че сред тях не присъства „Черната книга на комунизма“, най-автентичното свидетелство на случилото се у нас и в Европа след съветската окупация, нито пък двутомната „История на комунизма“, ИК „Сиела“, 2012, на професор Диню Шарланов или поне неговата синтезирана картина на трагедията от първите  месеци след Девети в „Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд“, 1994 и в „Тиранията – жертви и палачи“, ИК „Стрелец“, 1997. Там би могъл да прочете, че до 16 ноември 1944 г. са арестувани 28 630 души, а „безследно изчезнали“ са над 5 000. Избити са не по-малко от 25 000 българи, а така наречените от Игов „пернати“, изведени на съд, са 11 122 души, от които 2618 са осъдени на смърт[27]. Малко след времето, когато неговият хор на ючбонарските „кротки“ наблюдава безучастно случващото се, около 2000 въоръжени бойци излизат в горите и планините, за да защитават свободата[28]. Сред първите жертви на Червения терор са интелектуалци от класата на Данаил Крапчев, Йордан Бадев, професор Любомир Владикин, Райко Алексиев, Димитър Бабев, Димитър Шишменов… На 14 ноември 1944 г. така наречените фашистки писатели са изключени от Съюза и тръгват по пътя към Голготата. За тях и за другите хиляди убити Ангел Игов казва: „Те разбира се са жертви, несправедливо пострадали и от днешна гледна точка е нормално да будят нашето съчувствие, но нека не ги изкарваме прекалено велики и прекрасни. Да не говорим, че е имало и съвсем пряко въвлечени хора във военни престъпления и хитлеристка пропаганда.“ [29]. Затова пък „кротките“ ючбунарци „за разлика от други по-интелигентни, възвишени и мечтателни хора, са здраво стъпили на земята и знаейки си мястото, се опазват от исторически страшните неща, от големите престъпления, като не се въвличат в тях.“ [30]
               Ще му отговоря с думите на Димитър Бочев и на Георги Марков: „Те не искаха да знаят, че с бездействието си ставаха съучастници на едно глобално престъпление, че да позволиш нещо да се извърши е много по-опасно, отколкото сам да го извършиш.“ [31] На терена на „магическия реализъм“ се сблъскват две представи за „духа на времето“, за националния, духовен и исторически опит. За почти същото пише Цветан Тодоров в студията си „Два подхода към науките за човека – Леви-Строс и Жермен Тийон“. Първата представителка на хуманитарните науки, чиито останки бяха положени през 2015 г. в Пантеона в Париж, работи като етнолог и историк в продължение на 70 години, от 1932 г. до края на живота си. Житейският й опит на участник в Съпротивата и на активен общественик я превръща в адвокат на човешкия род – както казва Тодоров „тя не обръща гръб на живите хора в името на абстракции“. Леви-Строс неизменно отстранява всяка субективност, той винаги всъщност се обръща към „своите университетски колеги“, а тя „пише за обикновения читател“[32] Самият Цветан Тодоров мина по пътя на Тийон – от невъзмутим структуралист стигна до осъзнаването, че многобройните читатели очакват да научат нефризираната истина за своето време.

         В „Изповедите на младия романист“ Умберто Еко твърди: „Когато един текст е запратен в света като писмо в бутилка…, тоест когато текстът е създаден не за конкретен адресат, а за цяла общност от читатели, авторът знае, че ще го интерпретират не според неговите намерения, а според сложна система от взаимодействия, която включва и самите читатели с тяхната компетенция.“[33] Тази книга на автора на „Махалото на Фуко“ е преведена от Ангел Игов. Откривам нещо символично в това съвпадение. Писмата в бутилка, които представляват „Кротките“ и „Девети“ наистина отразяват компетентността на критици и читатели. И най-вече нещо, за което напоследък все повече се говори – умишленото премълчаване на истината за близкото минало, отказът в училищата да се изучава историята на тоталитарните режими, включително и на комунизма. Затова много хора се доверяват сляпо на „магическия реализъм“ и са готови да приемат противоположните гледни точки за последиците от 9 септември 1944 година.
          Носителят на Нобелова награда за литература Орхан Памук в есето си „Наивният и сантименталният писател“ заявява: „Центърът на един роман е задълбоченото мнение или прозрение за живота, дълбоко залегналата мистериозна същина, била тя реална или въображаема.“[34] В този смисъл, ако Игов иска да ни провокира, че всъщност „кротките“ сме всички ние, които понасяме проточилата се толкова десетилетия имитация на демокрация, то може би той частично е успял. Но си мисля, че Анчо Калоянов се опитва да ни каже много повече неща – писателите в неговото повествование не губят връзка с предходната култура, хората от различните обществени групи не говорят на един и същи език, не съществува „колективна памет“… Думите на писателя, че „историята на Девети наистина е писана с кръв и без прошката на онези от нас, които шейсет години плакаха мълком от другата страна на гробовете“ (този тест е изнесен на задната корица на романа) са защитени художествено. Признавам, че и като интелектуална позиция, са ми по-близки възгледите на Анчо Калоянов и ми се струва, че виждането му за „Девети“ е по-автентично, по-мащабно и по-нещадящо раненото ни от този чудовищен геноцид съзнание.

                                                        Георги ЦАНКОВ                                       



[1] Двата романа, с които ще се занимавам тук са: Калоянов, Анчо, „Девети“, ИК „Труд“, 2003 г. и Игов, Ангел, „Кротките“, ИК „Жанет 45“, 2015.

[2] Попов, Ал., „Кротките“, в сайта Shadow на 3 декември 2015 – www.shadowdance.info/magasine/books/

[3] Личева, Ам., За „Кротките“ от Ангел Игов“, в. „Литературен вестник“, бр. 32 от 1.11.2015 г., с. 3.

[4] Кислицын, К.Н., „Магический реализм“, списание „Знание. Понимание. Умение“, 2011, кн. 1, с. 274-277.

[5] Емельянова, Ирина, „Магический реализм повседневности“ – в ел. сайт Cablook, 2015 – www. Cablook.com/inspiration/magicheskijrealizm povsednevnosti/

[6] Кортасар, Хулио, „Литературни лекции – Бъркли, 1980“, ИК „Агата-А“, 2015, с. 12.

[7] Калоянов, Анчо, „Чета знаците на друго присъствие зад видимото“ – В e-vestnik – 23.2.2016. – www. e-vestnik.bg/24478/ancho-kaloyanov-cheta-znatsite-zad-vidimoto-sega-i-tuk-okolo-nas/

[8] Николов, Н., „ София, „Четиридесетте безотговорни дни“, без изд., 1995, с. 231.

[9] Язова, Яна, „Соленият залив“, ИК „Изток-Запад“, 2003, с. 465-466.

[10] Игов, Ангел, „Мавзолейно и музейно“ – в. „Култура“, бр. 11 от 12.3.2004.

[11] Вж. проведената на 1 април 2005 г. дискусия във Велико Търново „Романът „Девети“ на Анчо Калоянов и мисленето за историята в съвременната българска литература – в eлектронното списание Liternet – www.liternet.bg/publish2/anonim/deveti.htm

[12] Лебедова Р., „За „Девети“. Интервю с Анчо Калоянов“ – в електронното списание Liternet на 29.12.2004. – Вж. www.liternet.bg/publish13/r_lebedeva/akaloianov.htm

[13] Вж. Калоянов, Анчо, „Девети“, цит. съч., с. 64.

[14] Пак там, с. 103.

[15] Маркес, Габриел Гарсия, „Избрани творби“, том 1, „Сто години самота“, ИК „Народна култура“, 1979, превод Румен Стоянов, с. 217.

[16] Великова-Гайдарджиева, Антония, „Девети“. Или за опита да се живее с истините за девет“. – Вж. „Литературен вестник“, бр. 21 от 26.5 – 1.6.2004 г.

[17] Константинов, Константин, „Тетрадка - неиздадени спомени“, Национална Библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, 2011, 152 с.

[18] Фуко, Мишел, „Думите и нещата“, ИК „Наука и изкуство“, 1992, превод Веселин Цветков, с. 96.

[19] Игов, Ангел, „Кротките“, цит.съч., с. 13.

[20] Пак там, с. 84.

[21] Вж. Джамбазов, Стефан, „Ангел Игов. За да има терор, трябва да има и „кротки“ – в сайта „Въпреки“ – www. въпреки.com/post/ 132884336971/ ангел-игов-за-да-има-терор-трябва-да-има-и

[22] Игов, Ангел, „Кротките“, цит. съч., с. 142.

[23] Новков, Митко, „Кротките“ – Вж. списание „Съвременник“, кн.2 от 2016 г., с. 392-394.

[24] Вж. сп. „Страница“, кн. 4, 2015, „Страници на Здравко Дечев“, с. 77-80.

[25] Михайловска, Елена, „Памет и преход“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999, с. 30.

[26] Иванова, Ина, „Роман за страшни и малки хора“, сп. „Страница“, кн. 4, 2015, с. 97-99.

[27] Шарланов, Диню, „Тиранията. Жертви и палачи“, ИК „Стрелец“, С., 1997, с. 8 и следващите.

[28] Вж. великолепния документален филм на режисьора Атанас Киряков „Горяните“, създаден през 2011 година.

[29] Вж. интервю на Мария Джадала с Ангел Игов от 14.1.2016 в сайта „Кафене“: „Кротките“ е за премълчаното и неизговореното от времето на Народния съд“ – www.kafene.bg/ангел-иговкротките-е-за-премълчаното-и-неизговореното-от-времето-на-народния-съд-19387/art

[30] Пак там.

[31] Бочев, Димитър, „Несъгласни думи“, ИК „Хермес“, 2016, с. 497-498.

[32] Тодоров, Цветан, „Два подхода към науките за човека – Леви-Строс и Жермен Тийон“ – в. „Литературен вестник“, бр. 25 от 1-7.6.2016 г.

[33] Еко, Умберто, „Изповедите на младия романист“, ИК „Сиела“, 2014, превод Ангел Игов, с. 36.

[34] Памук, Орхан, „Наивният и сантименталният писател“, ИК „Еднорог“, 2012, превод Боряна Джанабетска, с. 129.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  04.04.2017 17:20 | #1

От много отдавна не бях чел подобна обективна‚ обоснована и неподлежаща на политкоректното говорене‚ критика. И тъй като с повечето от нещата в този материал се съгласявам‚ защото и аз така мисля‚ сега ще кажа в прав текст това‚ което Цанков е спестил‚ специално за ”Кротките” на Игов. Първо‚ в този роман липсва каквато и да е достоверност‚ включително и по отношение на образите. Второ‚ този роман е изнасилено слово с идеята да се обясни нещо‚ което днес е приемливо за мейнстрийма‚ а това вече е пошло. И трето‚ авторът на ”Кротките” не просто не е честен с читателите си‚ но е и страхлив по природа. С една дума - Игов може и да се приеме като писач‚ но не и като писател!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: