Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Бог и гадното копеле

01.04.2017

Откъс от романа на Георги Савов


 

Май 1989

 

Купонът не беше никак лош. Доколкото знаех, единственият повод за него е, че родителите на домакинята са на вилата си. Заведе ме Силвия, с която се бях запознал предишната събота на друго събиране у мой приятел. Пофлиртувахме, а преди тя да си тръгне, си разменихме телефонни- те номера. Беше доста привлекателна и след няколко дни й се обадих. Явно и тя си беше паднала по мен, защото когато я попитах иска ли в събота да излезем да пийнем по нещо, отговори, че имала по-свежо предложение. Така попаднах на купона, където се запознах с Илина.

Със Силвия се бяхме уединили в едно закътано местенце на просторния хол, пиехме джин с тоник и си бъбрехме разни приятни неща. Около нас момчета и момичета с две-три години по-млади от мен танцуваха и се сваляха, но музиката беше поносима и не ни пречеше да разговаряме. Май всички тук бяха съученици – държаха се като хора, прекарващи заедно дълго време. Повечето младежи, вече доста пияни, се перчеха като петли в кокошарник. Подхвърляха неприлични шегички, които обаче се приемаха с ентусиазъм и явно на всички им беше гот. На мен – също, въпреки че не познавах никого освен Силвия. Тя беше остроумна, връщаше репликите и комплиментите ми с лекота, сякаш отбиваше сервиси, и свалката явно се получаваше. След месец младежите около нас щяха да завършат художествената гимназия, така че вече не се брояха за деца, а по-скоро за много млади мъже и жени. Инфантилността им не ме дразнеше и ми беше приятно да ги гледам, докато отправях към Силвия поредната духовитост. Още загрявах и не бях стигнал до въпроса ,,Според теб какъв е смисълът на живота?“ Тази фраза беше прелюдия към възможността да изрецитирам добре заучена тирада в духа на това, че смисълът на живота е човек да се чувства добре и да не пропуска нито една възможност да се забавлява. Така щяхме да излезем на пътя, по който се стига до леглото. Не можех да я заведа вкъщи, защото живеех с нашите, но когато има желание, легло винаги се намира.

Купонът навлизаше във втората си фаза, времето течеше леко като бира, наливана от опитен барман. Изведнъж зад гърба ми прозвуча плътен женски глас:

- Боже, колко си драматична с тази червена рокля!

- Илина, къде се губиш досега бе, съкровище?

- Изникна нещо спешно, затова позакъснях… Нали може да ви правя компания? – Новодошлата придърпа един стол.

- Разбира се, сядай. Между другото, това е Филип.

- Защо между другото, с това трябваше да започнеш.

- Страхувах се да не се възгордее – засмя се Силвия.

- Приятно ми е! – Станах и подадох ръка на младата жена.

- На мен също, аз съм Илина.

Чарът й беше по-скоро дискретен. Черната й права коса, закриваща ушите й, беше оформена в стилна прическа. Дори яркото червило й стоеше изискано. Напомни ми на Одри Хепбърн, само че устните и бяха по-хубави. Не беше жена за всеки.

- Да не помислиш, че само двамата сме я изпили. – Силвия посочи почти празната бутилка на шкафа до нас.

- О, не, нямате такъв вид – усмихна се Илина. – Но ако ви се откъсне от сърцето, няма да откажа един джин с тоник.

- Ще го получите след секунда! – Скочих на крака и тръгнах към кухнята.

Пътьом забърсах непокътнато шише джин, забравено под масата, което бройках от известно време. В кухнята на- мерих тоник и висока чаша. Фризерът беше пълен с лед, но нямаше подходящ съд, затова извадих формичката и изсипах в шепата си няколко кубчета. Върнах се в хола, като едва крепях всичко в ръцете си. Подадох чашата на Илина и й заговорих на „ти“:

- Надявам се, че не си гнуслива. – Кимнах към леда в дланта си.

- Как да се гнуся от човека, който извърши подвиг, за да не умра от жажда? – закачливо подхвърли тя.

Пуснах две бучки в чашата й, останалите сложих в коктейла на Силвия.

Когато съм трезвен, съм доста стеснителен, но тази вечер бях в страхотна форма. Алкохолът е създаден тъкмо за такива като мен – действа им вдъхновяващо. Пусках шегички, дамите ми отвръщаха… накратко, забавлявахме се прекрасно. Скоро обаче Илина излезе с няколко гърди напред в словесната еквилибристика. Имаше остър ум и вроден талант за флиртуване. Силвия достойно удържаше фронта, но все по-рядко смогваше да каже нещо. По едно време успя да се включи:

- Илинче, ако разчиташ на Филип да ти запали цигарата, по-добре да ги откажеш. Май вече му станахме безинтересни.

- Ох, колко съм неучтив. – Бръкнах в джоба си за запалката и добавих: – Не знам аз ли съм много тъп, или ситуацията е сложна. – Забелязал съм, че на жените им става много гот, когато мъжете се правят на глупаци.

- Филип, няма нищо по безнадеждно от тъп човек, попаднал в сложна ситуация – отбеляза Илина.

Започна някакво бавно парче. Младежите задърпаха съученичките си към импровизирания дансинг в средата на хола.

- Нали мога да ти го отнема за малко? – обърна се Илина към Силвия, която вдигна рамене, симулирайки непукизъм, макар че надали й беше приятно.

Сложих ръце на кръста на Илина. Не долавях и следа от парфюм, но от нея се излъчваше някакъв неустоим ефирен аромат, несравним с нещо познато. Безмълвно се полюшвахме в ритъма на музиката – бяхме говорили достатъчно. Не изпитвах сексуално влечение към тази жена, исках само да я държа в прегръдките си.

Блусът свърши, двамата тръгнахме обратно към закътаното местенце. Силвия ни чакаше – вече беше станала.

- Стана късно, трябва да тръгваме – каза ми припряно. - Утре ще ставам рано.

Нямах избор. Бяхме дошли заедно и тя се позоваваше на ,,правото на първия“.

Да вървим тогава – промърморих неохотно.

- Силве, чао скъпа – каза Илина. – Ще поостана да се видя с народа, нали дойдох по-късно. – Прегърнаха се, после тя се обърна към мен: – Чао, Филип, радвам се, че се запознахме.

Не продумах, само й махнах за сбогом.

Със Силвия излязохме на улицата. Вечерта беше топла, подухваше лек ветрец. След малко тя посочи спирката на булеварда:

Там чака едно такси.

Как ми се искаше да я кача в колата и да се върна! Единственият начин беше тя да предложи да се прибере сама, но, разбира се, не го направи. Наближаваше полунощ. Бяхме в квартал ,,Изток“, а Силвия живееше в ,,Люлин“.

Настанихме се на задната седалка и потънахме в тягост- но мълчание. Шофьорът също не говореше, чуваше се само тиха музика от радиото. Гледах през страничното стъкло и се молех парите да ми стигнат за сметката. Таксито влезе в ,,Люлин“ и Силвия започна да упътва шофьора. Направихме поне сто завоя, докато стигнем до блока й. Броячът показваше 7,50; подадох на шофьора осем лева и му казах да задържи рестото. Слава Богу, не се изложих – никой не разбра, че останах без стотинка, въпреки че Силвия сигурно тайно се надяваше да е така.

Разделихме се пред входа; и двамата се чувствахме доста неловко. Не бях направил нещо, с което да я обидя, но изгарях от нетърпение да приключа с нея. Казахме си лека нощ и тя забърза нагоре по стълбите.

Повече не я видях.

И така, събитията се развиха по възможно най-лошия начин – не случайно на купона се слушаха предимно парчета на Dire Straits (на англ. -  големи неприятности, затруднения. – Бел. р.) Предстоеше ми да се добера до вкъщи. Живеех близо до площад „Славейков“, докъдето имаше най-малко десет километра. Предполагах, че по това време автобусите вече не се движат, а и нито знаех къде са спирките, нито кой номер да хвана. Подготвих се за нощен преход и затърсих по-голяма улица, за да изляза от квартала. След малко стигнах до широк пуст булевард. Ориентирах се накъде е центърът и закрачих натам.

Още за книгата и нейния автор тук и тук и тук

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: