Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Премълчаният апостол и безценното миро на разкаянието

01.04.2017

Кой е Иуда, какво знаем за него, сляпо оръдие на Божия замисъл или необходимия грешник

 Предаването „Премълчаната история“ на 27 април 2016 г. съвпадна с  деня на Светата и Велика сряда. Това бе повод да си припомним за две от важни библейски събития преди спасителните за нас страдания на Спасителя. Кой е Иуда, какво знаме за него, предателството е акт на подлост и алчност или е показан урок  по нравственост, за бъдещите християни? А може би е част от сценария на Божия замисъл, етап от трънливия път към Голгота, съдействие на Мрака да се открои Светлината на неговия фон? Простено ли му е на Иуда и можеше ли да се размине с въжето? Какво знаем за него? Защо Христос е приел целувката му, след като е знаел, че тя е парола  за  стражите, за да го разпознаят в тъмното и да го арестуват?  Съзнателно ли месията съдейства на предателя, и колко страни има това предателство, извършено от апостола, чието проклятие става най- известният символ за новата ера. Какво знаем за мирото и неговото изготвяне, как осъзнаваме себе си, как влизаме в себе си? Как можем да се опомним, ако ни е ниско равнището на духовното състояние? 

Гост в студиото ще бъде свещеник Александър Лашков, той е теолог, музикант, композитор и автор на книги. Събеседници ще ми бъдат и писателите Деян Енев и Васил Пекунов. Книгата „Християнски разкази“ на Деян току-що излезе от печат и отново засвидетелства, че този творец е след малкото съвременни български автори, които трайно и дълбоко се вълнуват от онова, което лежи в основата на градежа, наречен християнска цивилизация. И нейното присъствие в обикновеното ни всекидневие.  Пекунов е също автор, който искрено се вълнува от духовния строеж на мирозданието, от земното му отражение, от вярата и безверието като храна и отрова за душите ни.   

Румен Леонидов: Здравейте, уважаеми дами и господа, аз съм Румен Леонидов. Приканвам ви да останете с мен, за да чуете предаването „Премълчаната история“, което ще продължи за съжаление само до 17 часа. Ето и екипът, който ще работи за вас. За вас, най-интелигентните българи в България. Редакторът днес е Росица Панайотова, музикален редактор е Албена Велева. А звукорежисьори са Владимир Тошев и Диана Люцканова. Ако имате желание да участвате в този разговор, обадете се.

Музика

Румен Леонидов: Тази прекрасна литургия се нарича „Отче наш“. Номер пет литургия, солист е Красимира Стоянова, а авторът на музиката е един от моите гости – това е свещеника Александър Лашков. Здравейте, отче!

Александър Лашков: Добър ден, здравейте. Бог да ви благослови!

Румен Леонидов: Гости в днешното ни предаване са и двама писатели – Васил Пекунов  и Деян Енев. Здравейте и добре дошли!

Васил Пекунов: Добре заварили.

Деян Енев: Добър ден.

Румен Леонидов:  И тримата ни гости са мъже, отдадени на божието дело.  Това са три духовни същности, които се вълнуват от вярата, от живото християнство, и са посветили таланта си на това добрите хора да станат още по-добри, а лошите да станат по-малко лоши. Ще ви ги представя с по няколко реда, за да знаете, че такава компания много трудно се среща в днешния ефир. За което аз съм им много благодарен, че отделиха от времето си, за да ни въведат не само в своите лични представи за  християнството, но и да научим нещо повече от тяхното духовно битие. Александър Лашков е теолог, музикант, композитор и автор на редица книги. Роден е през 1943 година. Завършил е Духовната семинария в Черепиш, Духовната академия в София и Музикалната академия в Пловдив. Работил е, но и работи като диригент и музикален педагог. Композира предимно църковна музика. Автор е на шест православни литургии. През 1992 г. приема духовен сан, а от 1993 г. става свещеник в софийския храм „Света Троица”, където и аз съм кръстен. Издал е трилогията „Пътят към храма“ и „С дух и истина“. Негови беседи и проповеди предлагат мост между Божието слово и всекидневния живот. Дават изобилна информация за православния храм и богослужение, както и знание за основните християнски празници. Днес ще слушаме само негови композиции. Така че останете с нас до края, за да се насладите на тяхната прелест. Васил Пекунов е роден през 1954 година, автор е на 14 книги с белестристика, на разкази, есета, статии, рецензии, публикувани в пресата, а през последните години в сайтовете Спиралата, Факел, Кафене. Превел е забележителният езотеричен труд на руската писателка Конкордия Антарова, четирилогията „Два живота“. България е първата досега и единствена страна, в която романът излиза на чужд език. От тази година писателят има и собствен сайт. Там може да прочетете анотации и големи откъси от неговите книги, както и всичките му актуални есета, свързани с печалната ни действителност. В дванайсетата книга на Пекунов главен герой е Господ Бог Исус Христос. Христос от плът и кръв, земен човек, слязъл отново сред нас, но този път у нас, в България, за да подбере 12 свои избраници за извечния си път. Пътят на любовта и светлината. Това е драматичен разказ за съвременните човешки възходи и падения. И същевременно топла отвъд временна притча за тържеството на духа ни. Ще се усети, че е станал по-добър всеки от нас, по-смирен, ако прочете тази книга, която не знам дали ви е попадала... „И рече Бог“. Това е роман, който не трябва да пропускате.

Деян Енев е най-младият от тази духовна Троица. Той току що издаде сборника с християнски разкази. И всеки, който вече е успял да го прочете, със сигурност се е докоснал до светлинните и светли послания на този автор. Роден е през 1960 година в София. Завършва английска гимназия и българска филология. Женен е, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, бил е и журналист. През 2008 година австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод немски сборник с негови избрани разкази. Като свои учители в жанра на разказа Енев посочва Йордан Йовков, Исак Бабел и Селинджър. Има още един автор, който ще присъства само духом тук, защото той се спомина – Боян Обретенов. Когато стане дума вече за Юда, ще ви прочета едно късо есе от него. И така, да започваме. Уважаеми приятели, не знам дали обърнахте внимание, че има сигнал „Знание“. Нашето предаване е в част от програма „Знание“ на българското национално радио, специално програма „Христо Ботев“.  Ще ви помоля да започнем с въпроса –  кога открихте Бога? Преди няколко дни колежка ме пита: „Ти откога стана вярващ?“ И аз не можах да си спомня. Нито момента, нито случката. Тръгнах да обяснявам, но... Нека да започнем оттук - за повече интимност и за повече знание... Отче,  да започнем с вас. Вие как открихте Бога? Първо решихте да станете  музикант или след това...

 Александър Лашков: Не, първо завърших Духовна семинария. Искам да кажа уточня, че учих в Духовната семинария през 1956 година. Бях приет в Софийската семинария , която тогава беше в Черепиш, но бях приет и в Механотехникума във Враца. И родителите ме попитаха къде искам да се запиша. И аз избрах в Семанарията не за да ставам духовник, а защото там се учеше пеене, три часа седмично солфеж.

Румен Леонидов: За разлика от техникума...
Александър Лашков: Да, в техникума въобще не се учеше. Но искам да кажа това, че когато постъпих в първо отделение, в първи клас в училище, точно тогава бях 1949 година бях на шест години, точно тогава премахнаха вероучението в училище. Обаче моята майка, която спазваше традиции, Задушници, празници, и така, но не е била просветена вярваща, ми набави всички учебници по вероучение, които са използвани. Досега си спомням, имаше от Елин Пелин, с едни такива бежови корици, небесносини. И ме накара да ги прочета, да се запозная. Така че още от малък не мога да кажа, че съм намерил Бога, но съм бил посветен религиозно. Майка спазваше всички празници. В Духовната семинария вече духовните ми познания вече се разшириха и се задълбочиха. И там мога да кажа, че със сърцето си съм вярвал искрено, но с разума си съм имал и съмнения. Така и в Духовната академия. Така някъде докъм 35-36 години, когато захванах Евангелието. Ще бъда кратък. И четирите евангелия  - от Матей, Лука, Марк и Йоан. Прочетох ги наведнъж. Ние сме ги учили по отделно. В Академията, в Семинарията. Анализи, авторство, датировка, епоха. Но така наведнъж да прочета... И тогава като прочетох наведнъж евангелията и образът на Христос ме покори. Видях го в една пълнота, в една цялост, и бях пленен изцяло от него. И тъй като си обичах музикалната професия, си казах, че като се пенсионирам ще стана непременно духовник. Обаче отидох в Света Троица като диригент на хора. И там свещениците, много добри и симпатични хора ми дадоха ум – защо ще чакаш да се пенсионираш, стани си и сега свещеник, пък пак ще си дирижираш хора. Така двете. Някъде към 35-40 години аз вече нямах никакви съмнения относно вярата. Имах вече и житейски опит. Бях прочел доста неща за и против. И си дадох сметка, че християнството е вярата, която ми дава всичко в пълнота. Знание за Бога, знание за света, знание за хората, знание за това как да се отнасяме помежду си, как да се отнасяме и към Бога, и че аз повече нищо не мога да искам и да търся.

 Румен Леонидов: Господ ви е надарил с музикално ухо, да речем грубо, музикален талант. А после чрез тази дарба вие откривате Бога. Така се получава.

 Александър Лашков: Може, да.

 Румен Леонидов: Много красиво, много хубаво. Васил Пекунов, вие как открихте Бога, помните ли някаква случка, някой въведе ли ви специално? Защото ние сме връстници, повечето от нашите родители бяха членове на партии. Моите например, само да втъкна, бяха всички кръстени. Аз се кръстих много по-късно, някъде около 40 години като бях. Майка ми единствено беше вярваща. Беше учителка. Бог да я прости! Другите са срамуваха или не смееха да признаят, защото беше такова времето. А бяха убедени комунисти, праволинейни, скромни, живеещи далеч от облагите на висшите партийни кадри. Как стана при вас тази случка?

Васил Пекунов: В нашето село е идентичен случай. Със следната разлика, която е любопитна. Поне за мен, вероятно ще бъде любопитна донякъде и на слушателите. Баща – полковник от въоръжените сили, атеист, комунист. Майка – учителка, и след това дългогодишен литератор, полувярваща, полу... и тя не знае какво, бог да ги прости! Обаче спазваха вкъщи майка ми, баба ми и дядо ми всички религиозни обичаи.  Никакъв афинитет към религията като такава, освен някакво уважение към тези неща. Хапвахме варени яйца на конце. И всичко каквото си трябва. Аз се ожених много рано. Отиваме на селото на моята жена, където, бог да я прости, свята жена, баба Анна, дълбоко религиозна, бабата на жена ми, на Великден, по това време, ние гостуваме цяла седмица. Бабите се събират в запустяло селце, Първомайско. Вечерта. Всички баби и ние двамата с жена ми, поп няма, разбира се. На власт са Леонид Брежнев и Тодор Христов Живков. Действието се развива 1979-1980 година. При което бабите казват – ти ще си ни поп. И аз викам – нямате ли страх от Бога, нали, аз дето съм още... Тогава бях на 25-26 години. Викам недейте така, бе , хора. Не, ти ще си ни поп, я каква хубава брада имаш. Имам брада от 40 години. И така си бях и в паспорта. Разреши ми един полковник милиционер. Тогава така ставаше, с молба, за да имаш брада преди 10 ноември. И ти ще си ни поп. Викам, аз не знам какво да правя. Ние ще ти казваме. И ме изтипосаха в църквата, на амвона. Те ми подсказват и аз провеждам литургия на десетте баби. Както искате го  възприемайте. Накрая бих камбаната. И си тръгвам. Викат, къде бе, чакай, не си ни благословил. И ги благослових аз. Те ме похвалиха, че много хубаво съм си свършил работата. Накачулиха ме с всички козунаци и каквото трябва. И това съвпадна горе-долу... през това време аз съм чиновник, комунистически чиновник така да се каже. В Комитета за печата, може да се отбележи. Дребен служител. Обаче издават Библията за първи път. Тайно. Само за манастири и църкви. Първото издание е това.

 Румен Леонидов: Коя година е това?

 Васил Пекунов: 1981...

 Деян Енев: 1982...

 Васил Пекунов: Както и да е. Носят я топла от печатницата. На всички служители вътрешно им се полага да си я купят. Тази вражеска пропаганда. Да речем Матей и други вражески пропагандатори, които са вътре автори. И вече като я докопаха, започнах да чета. И нещата се промениха коренно в моя живот.

 Румен Леонидов: Добре, всеки, който е опитвал да чете Библията, сигурно се е срещал с изключителни подробности големи. Тя не се чете на един дъх.

 Васил Пекунов: Естествено.

 Румен Леонидов: Затъва се в имена, събития. Къде се обърна душата ви към истинската вяра? Защото четива... Ние можем да четем така и по същия начин научна фантастика. Как усетихте истинното, как намерихте своя път към Бога? Не само от четенето.

 Васил Пекунов: Не знам. Може би е свързано и с писателската работа. С вникването. С опита за вникване в духовните терзания, мъки, радости, възторзи на хората, които съм се опитвал да описвам.

 Румен Леонидов: Деян Енев е най-младият. Вие сте мои приятели писатели, с които тази тема, християнската, ако въобще може да е тема тя, но я споделяте в почти всички неща, които пишете. Вие как открихте Бога в себе си, около себе си, над себе си? Някой ви подава ръка? Как става тая работа? Аз за себе си казах, че не мога да си спомня.

Деян Енев: Аз също съм расъл в семейство, където привидно, външно, нямаше отношение към религията. Тогава не съм коментирал тези неща с майка ми, с баща ми. Баща ми е инженер, професор, майка ми е детски лекар. Партийни членове и двамата. Баба ми също не е афиширала по никакъв начин своята религиозност. Аз така и не знам дали е била религиозна, не е ли била. Но спазваше двата големи празника – Рождество и Великден. По начина по който се пазеха тези празници вкъщи. С яйцата, козунаците. Чудя се какво да кажа. Например нека кажа това. Моята баба е дъщеря на войник, загинал в Балканската война. Написал съм текст, който фигурира в новата ми книга „Християнски разкази“, със заглавие „Боянският майстор“. Баща й загива. Остават сираци. Майка им ги гледа трудно. И тя отива и е настанена в сиропиталище в Харманли, „Свети Панталеймон“. Явно за деца на загинали от тези войни. След много години моят брат, който е художник, получи заръка да направи мозайка с образа на Свети Панталеймон, за новата църква в Бояна. Която така и се казва, Свети Панталеймон. Той направи тази мозайка. Монтираха я. И на храмовият празник през 1996 година, на 27 юли, когато се чества Свети Панталеймон, аз изведнъж си дадох сметка, че моят брат на практика е изпълнен някакъв християнски обет на нашата баба. Така си обясних нещата. Че на него точно е било дадено да направи мозайката с лика на Свети Панталеймон. Кръстих се също късно, на 30 години. Винаги съм събирал издания на Библията. Където видя по улиците. Евангелия, различни издания. Някъде до 2000 година, когато изведнъж се натъкнах на една книжка на руски - „Разкази на един странник пред неговия духовен отец“. И си дадох сметка, че това е книгата, за която пише Селинджър в своя разказ „Франи“. Той цитира една книга на руски молитвеник. Така че ето така нещата лека полека се сглобяват. Около 2000 година започнах да ходя много редовно на църква. Тогава беше и периода на т.нар. неофитство, когато наистина върху човека, който тръгва силно към вярата, се излива огромна благодат. Тогава аз работех по вестниците, но преди обяд палех колата и скитах по всичките манастири около София. По църквите. Тогава се запознах с много хора. И така на практика се разви моят път към християнството.

 Румен Леонидов: А кога написахте първият разказ, в който има вече тази връзка, тази духовна връзка не само с черквата, а с Бога? Което определено може да се каже. Защото вашите разкази, и от най-първите, те са на ръба на поезията. Те са прекрасни, поетични неща. Вие носите поета в себе си. Но това е както при отец Лашков – сигурно първо идва таланта, после идва Бога. Имате ли спомен за някакъв...

 Деян Енев: Имам спомен. И разказът така се казва - „Моят Великден“. Написах го. Беше разказ за това как баба ми меси козунаци на село. Занесох го в списание „Отечество“ на Станка Пенчева. Тя много го хареса. Наистина се намеси много опитно редакторски. В крайна сметка разказа излезе. Тогава си спомням, че получих такъв хонорар за този разказ, който не мога да сънувам сега по никакъв начин. Както и да е. Това е може би първата публикувана творба, където присъства тази тема.

Румен Леонидов: Ами като съм започнал да минем първо през творчеството, искам да попитам и Пекунов, вие имате цял роман „И рече Бог“, в който Христос влиза в България. И какво става, какво се случва? Първо се среща с един полицай, който му иска лична карта.

 Васил Пекунов: Така. Случва се това. Слиза като човек, както е бил преди 2000 години. Обикаля България. Събира 12 ученика, 12 съдби по-скоро. С цели гроздове, съпътстващи тези 12 съдби с още съдби. Случиха се най-различни неща с тези хора, които той по един или друг начин стана съпричастен с живота им. Той си отиде на небето, а тези 12 души и хората около тях си останаха тук да продължат да живеят.

 Румен Леонидов: Кой как го посреща?
Васил Пекунов: Различно, различно. 

Румен Леонидов: Дайте примери. И ще минем към...

 Васил Пекунов: Най-трудно ми беше... Ще минем към края, да не навлизам в подробности. Най-трудно ми беше накрая, когато като автор трябваше да решавам какво  да правя със спасителят Исус Христос, тук в България. Да го убивам ли, или да не го убивам?Изключително тежка задача. Реших го като Пилат Понтийски. И Христос по някакъв начин си се качи горе, без да ми се налага да описвам как става това. Но  Той преживя всичките си страдания. Хората, с които се срещна у нас вероятно изпитаха същото, което са изпитали онези, срещнали Го преди 2 хиляди години. Тоест – благодат изпитаха. Появи се и предател в моя роман. Без да искам. И той също страдаше много. И усети огромна тежест, тегоба.

Румен Леонидов: А какво в романа ви като сюжет е различно от онова, което знаем от Новия завет?
Васил Пекунов: Всичко. В сюжета всичко е различно, защото съвременният българин и начина му на живот е коренно различно от живота и възприятието на света на един древен евреин, сред които той е живял – нашият бог Исус Христос, нашият Господ. Така че всичко беше различно. Ние българите, които го посрещахме и сред които той живя, сме доста странни същества вече.
Румен Леонидов: Само един конфликт дайте, за да преминем по-нататък. За илюстрация.
Васил Пекунов: Не знам, много ми е трудно така да избера. Конфликтът примерно между една духовна същност и българската държава във всичките й ипостаси, всичките й облици днес. Като започнете от полицията и преминете през всичките видове чиновнически... И българското милосърдие и българската благотворителност – всичко в кавички. Как се отнасяме към възрастните си хора, към децата си, към сирачетата, към хората с физически проблеми.

Румен Леонидов: Какво е вашето обяснение? Че атеизмът и комунизмът  продължават да живеят в душите ни...

 Васил Пекунов: Не, това не е само до комунизма. При комунизма, ако въобще може да говорим, че тук е имало нещо подобно, нали... Българският комунизъм като система, нали, колкото и да беше чудовищен, той е една недъгава... Не знам какво... рахитично джудженце в сравнение с народностния дух. Той, слава богу, не можа да убие онова, което носи българина отпреди 1250 години в себе си. Така че и при комунизма имаше и прекрасни хора. Дори и в много отношения хората бяха по-. Това не е до комунизма, а в края на краищата до някакво моментно състояние на народностния дух. И аз дълбоко съм потресен сега от това, че сега когато сме абсолютно свободни от идеологическа гледна точка, ние сме много по-малко съпричастни към живота на ближния си. Което използват съвременните комунисти, за да го обръщат – че тогава било много хубаво. Това е най-гнусната демагогия, за която аз дори не искам да говоря за нея. За всеки просветен човек тя е ясна малко от малко.
Румен Леонидов: Вашето обяснение? Защо след 26 години няма диктатура на пролетариата, няма диктатура на каскетите? Мнозина намериха път към Бога, има много вярващи хора, но сякаш в преобладаващото мнозинство няма нищо духовно. Не само, че не се интересува от литература, от изкуства, но най-великото нещо, което е... И защо след като комунизма беше имитация на християнството, грижата от човека за човека, поне това не израстна в почит към Бога и в отношение към ближния? На човешко отношение, а не зверско  отношение към ближния?

Отец Александър Лашков: Да, всеки човек има за себе си обяснение. Повече или по-малко убедителни. Бих искал да наблегна на това, че две поколение в този петдесетгодишен период на тоталитаризъм бяха възпитани в безбожие, в антидуховност, във фалшиви ценности. Внушаване у младите хора, че еди кои си са герои, те са заслужили, а всъщност това бяха едни криминални престъпници и разбойници. На училищата беше отнет всякакъв опит да възпитават младите в духовност. Ще гледам да бъда кратък. Ние свещениците имаме една професионална изкривеност...

Румен Леонидов: Не всички, не всички. Дар слово имат единици от вас.
Отец Александър Лашков: Да. Един полски писател, забравих му името в момента. Има книга „Писма до госпожа Z”…
Деян Енев: Казимеж Брандис.

Отец Александър Лашков: Да. В едно градче правят зоопарк. И казват, че след няколко дни ще дойде слон. И всички се вълнуват. Там в кръжока по зоонауки се вълнуват как ще посрещнат слона. В уречения ден слонът вече се е разположил и стои. Всички ахкат и се чудят. А, ще имаме слон. Но подухва вятър. Слонът малко се поклаща подозрително. Подухва по-силно вятър и слонът се издига и отлита. И се оказва, че това не е истински слон, а надуваем. И децата така се разочароват, така са покрусени. Отиват и започват да чупят, започват да хулиганстват, да безчинстват. Така се случва, когато възпитаваме във фалшиви ценности и в лъжедуховност младите поколения. Утрешният свят е такъв на каквото учим днес младото поколение. Днешният свят, днешна България е такава, на каквото сме учили преди едно и две поколения младите подрастващи. Не сме ги научили на вяра в Бога, не сме ги научили да уважават един невидим, абсолютен авторитет. Защото човек, който се подчинява на Бога, на невидим авторитет, той е добър гражданин, той се подчинява веднага и на гражданските закони. Вярващият човек е човек с подредена душа, морална личност. С морални хора всичко можеш да направиш. Но с непочтени и неморални хора нищо не можеш да направиш. Те са гнили дъски, за нищо не стават. И политици да са, и лекари да са, и учители да са...

 Румен Леонидов: И свещеници, и писатели... Една въздишка, малко музика и продължаваме напред.

 Музика

 Румен Леонидов: Историята, да, като литература. Защото трима литератори, автори на книги, хора свързани с любов, а не със страха към Бога, за които той съществува реално, макар че никой не го е виждал, и може би ще се срещнем едва когато той ни привика при себе си. Това са отец Александър Лашков, писателите Деян Енев и Васил Пекунов. Отче, ще задам един въпрос, който може би са ви задавали хора, които търсят някаква истина, ако въобще я търсят. На кого трябва да се молим? На Светия дух, на Господ Бог, или на Исус Христос?

 Отец Александър Лашков: Веднага ще кажа. Ние вярваме в един бог, един бог. Който има обаче, какот е формулата, един по същество, това е едно по същество. Който обаче има три лица, три личности. Това е една от най-големите тайни в християнството и в нашата вяра. И е трудно постижима за човешкият ум. Как така един, а пък три, как така? Когато Кирил Философ, братът на Свети Методий, бил на мисия в хазарите и спорел с техните богослови, обяснявал тази троичност, той давал този пример със слънцето. При слънцето  имаме диск, имаме кръг, имаме светлина, имаме и топлина. Но това не са три слънца. Това е едно слънце с три проявления.

Румен Леонидов: Много умен отговор, да.

 Отец Александър Лашков: Когато ние се молим на Исус Христос, значи ние се молим и на Дух Светий и на Бог Отец. Когато се молим на Бог Отец, ние се молим едновременно и на Исус Христос и на Светия Дух. Дали само едно лице от Троицата ще споменем в молитвите си, ние се молим на единият наш Бог. Светият Дух това е животворящата божия сила, това е вдъхновяващата, творческата божия сила, любознателната стихия в човека. Исус Христос пък това е творческата. Но това са такива човешки, антропоморфични разпределения и опити да се обясни. Не можем да обясним. Но.... молим се на Бога. Дали ще кажем „Отче, Бог, Господи Исусе Христе“. Или ще кажем „О, Свети душе, вдъхнови ме!“, и така, ние се молим на един Бог.

Румен Леонидов: Правилно ли е да се молим на Света Дева Мария? Или тя е изключена от канона.

Отец Александър Лашков: Света Дева Мария е нещо съвсем различно. Не е изключена. Бог е творец. Тоест – всичко останало е творение. Света Дева Мария е творение. Тя е един човек, която е била удостоена с изключителната, непредставима за нас, чест да въплъти, да роди второто лице в човешкия му облик. На Бога можем да казваме „Господи, спаси ме!“, а на никого другиго не можем да кажем „спаси ме“. „Свети Димитре, моли Бога за нас!“, „Света Богородице, моли Бога за нас!“ Само тук малко раздвоение. Някои смятат, че и към Света Богородица можем да се обърнем със „спаси ни“, но единствено към нея. Но някои не са склонни. Само Бог може да ни спаси. Всички други, и Йоан Кръстител, всички други, които и да са светци могат да молят Бога за нас.

Румен Леонидов: Обичайно питат съмняващите се хора защо ако е толкова съвършен този Бог, защо той допуска войни, защо допуска зверства, защо е толкова е несправедлив? Защо е толкова несъвършен неговият най-велик продукт, венец на природата – човека? И винаги идва това съмнение – ако имаше Господ, човек нямаше да бъде толкова зъл и лош. Как отговаряте на този въпрос?

Отец Александър Лашков: На всички тези въпроси отговори са дадени отдавна, преди векове. Отговорът тук е такъв. Бог е създал човека, създал е едно същество, и го е дарил с един висш дар – свободна воля. Свободна воля. Животните нямат свободна воля. Като дойде есента, те не могат да отлитнат на север или на изток. Те отиват на юг. По инстинкт. И обратното. А човекът има свободна воля. За да се  изяви тази свободна воля, трябва да има право на избор. И затова Бог му казва – ето ти тук, това е Рая, обладавай го, живей, ето ти дървото ти за познание. Не можеш да ядеш, не бива да ядеш от него. И така на човека с тази забрана му се дава възможността да избира – ако иска ще наруши, ако иска не. А когато имаме избор, имаме проява на свободната воля. А за да има нравственост, трябва да има избор. Ако е по задължение, за Бог е било много лесно да направи едни роботчета. Да ни постави като механизми биологични на релси, и накъдето водят релсите – там отиваме и ние. Но той ни е дал огромната, несравнима с никое живо същество привилегия да имаме свободна воля и да избираме. Да кажем – ще ям, ще наруша, Господи, твоята воля. И от този погрешен избор, когато Адам и Ева, прелъстени и прилъгани от Дявола, от Сатаната, като змия, правят погрешния избор, тогава вече човек избира греха, нарушава Божията воля и от там идва злото в света.

Румен Леонидов: Имаме волята да вървим към собственото си съвършенство, което ще постигнем евентуално... Нашата църква признава ли прераждането, или отрича?

Отец Александър Лашов: Отричаме прераждането. Има едно раждане. Има смърт. При смъртта душата, която е нематериална субстанция, всъщност дошла от Бога, се връща в свръхестествения свят, в отвъдния свят, а тялото, което е направено  от кал, от елементи, които имаме в природата, си отива в материята, в земята. При възкресението тази материална субстанция, превърната във всевъзможни, преминала във всевъзможни метаморфози, и безсмъртна душа се събират отново в едно ново същество, в едно ново духовно, да го наречем Тяло. Апостол Павел го нарича... (не се чува от записа!!!!). Но веднага искам да кажа. Възкресението на Лазаря е просто съживяване. Лазар е съживен, отново му е върнат живота. А възкресението при второто идване на Христос е нещо съвсем различно. Това е организиране на материята в друга форма на живот. Това е тяло, което можеш да попипаш, но което минава през материални прегради, както две галактики могат да минат една през друга. Това е тяло, което се движи със скоростта на светлината. И за него трябва друг декор, друга материя, друга вселена. И Христос затуй казва: „Аз отивам при Отца, да ви приготвя жилища!“

За да могат тези възкресени тела да живеят в друга форма на живот. Няма нищо общо с едно просто съживяване.

Румен Леонидов: Да. Уважаеми слушатели, телефонът е... Тук има трима умни мъже, духовни, извисени. Питайте ги, разпитвайте, звънете, или пък мълчете и слушайте. Продължаваме с подтемата за Юда. Има слушател...

Слушателка: Добър ден. Доста съм разочарована от нашата църква. Първото голямо разочарование беше, когато една моя леля, много близка до сърцето ми, се наложи да отиде в старческия дом в Съюза на културните дейци. В „Дървеница“. Тя беше много религиозна, тя ме е въвеждала в църква. И тя искаше да се причасти, и не само тя, много хора, които живеят там, възрастни хора, неподвижни. Искаше да се причасти преди Великден. Отидох в най-близката църква. Свещеникът доста грубичко ми отказа, като каза, че е забранено на църковните служители да ходят при миряните, те трябвало да отидат в църквата. В същото време някакви младежи евангелисти минаха през старческия дом, подържаха ръцете на хората, подариха им някакви дребни, полезнички неща, и им стоплиха сърцата. Аз не съм нито евангелистка, нито съм православна, вярвам в... Моят бог е природата. Моля се на Бог в природата, за мен Христос може да се изрази с две думи – любов и отговорност.

 Румен Леонидов: Да, интересно.
Слушателка: Любов към ближния, любов към себе си и към ближния. Отговорност към себе с
и, ближния и природата. Това е за мен Христос, това е за мен Бог. Защо нашата църква така чужди от хората? Има хора, които наистина имат нужда от нея. Защо? Не пускат циганите...

 Румен Леонидов: Благодаря за този въпрос. Не пускат циганите, каза накрая. Нека дадем думата на още един слушател. Дайте го, да чуем. Заповядайте. По-кратко, ако обичате, че времето хвърчи като хелий.

Слушателка: Съвсем кратко. Прадядо ми е бил свещеник. Прабаба ми почина неграмотна. Тя ме водеше на църква, моето име е турско. Вярвала съм в бог. Вярвал съм в някаква сила. Но искам вашите гости да ми обяснят как се обяснява това.  Мисля, че изследването на мозъка е една неизчерпаемо. Нашият дядо Влайчо от село Конево, област Сливен, как предсказваше бъдещето, как те си обясняват това нещо. Вярвам в Бог, вярвам в Христос.

Румен Леонидов: Пророкът... Недоказаният пророк дядо Влайчо. Има две книги за него. Благодаря ви за въпроса. Деян Енев иска да отговори на предишната слушателка, която се включи първа.

Деян Енев: Позволих си да взема думата преди отец Лашко заради следното. Димитър Коруджиев, писателят, има едно великолепно изречение в своите православни фрагменти. „Ако срещнеш, пише той, светец и свещеник, целуни ръка на свещеник.“ Защо е написал така? Защото свещеникът не е светец, но той трябва да преподава, да учи на тази божия благодат всичките нас, грешните хора. Той е най-обикновен човек, с всичките грешка на човешкото, но въпреки това той разполага с тази божа благодат. Бих отговорил така съвсем кратичко, да не отнемамам времето на отеца и на Васил Пекунов. Аз пък вярвам, че нашата църква в момента се радва на едно възраждане. И това възраждане идва тъкмо от свещеническото съсловие. Давам два примера. Бях в Карнобат. Влизам в църквата в пет следобед. Върви службата. Свещеникът е сам. Но той е обучил своите три дъщерички, своите щерчици, да му помагат в тая служба. Едната четеше псалтира. Пред мен седи отец Александър Лашков, когото аз познавам, познавам и като писател. Чел съм неговите хубави книги. Съвсем наскоро издаде една книга с проповеди един друг свещеник, млад свещеник от „Дружба“, отец Владимир Дойчев. Неговата книга се казва „Среща с живота“. Изобщо аз мисля, че нашето свещенство е онова, което ще издърпа по някакъв начин България от състоянието, в което се намира.

Румен Леонидов: Пекунов? Защото най-добре е ние да говорим. Не е длъжен отеца да защитава институцията, която представлява.

Васил Пекунов: Само ще кажа две думи. Хората са различни. Различни са и свещениците. Толкова е просто. Между тях изключителни негодници, има и изключително светли хора. Това мисля, че е ясно на всеки човек, навършил примерно десетгодишна възраст. Не трябва да ни учудва, че попадаме ту на един тип хора, ту на другата крайност. Колкото за дарбите, ако мога да си позволя да кажа едно изречение. Ще кажа същото. Хората са различни. 99,99% от нас нямаме способността на надникваме в бъдещето, обаче една стотна от процента имат, защото Бог е велик в своето разнообразие. Включително и с разнообразието на хората. И на някои хора им е дадена дарба, Господ знае каква е, само той знае каква е. Как физиологически, ако щете, и метафизически, става това. Самият механизъм да надникват през прозорчето на бъдещето и да виждат онова, което се случва там. А ние знаем, че време няма, и че всичко се случва едновременно в един по-висш свят, да го наречем „оня свят“. И някои „виждат“.

Румен Леонидов: Да. Има още двама слушатели. Но аз само ще вметна, че... Сложете си слушалките, ако обичате... Същите упреци към нашите свещеници, те са много масови, няма същите упреци към нашите писатели, които не проповядват, към нашата интелигенция въобще. Те нямат отношение не само към Бога, те нямат отношение въобще към съвременния живот, към тази общност, която ние представляваме. Да не говорим за световните проблеми.

Слушател: Добър ден!

Румен Леонидов: Добър ден. Заповядайте...

Слушател: Ние не сме нито руски, нито полски народ, ние сме си българите. Социализма, комунизма, който мина през нашата страна, това е като един смерч, и това, което каза отец Лашков, че възпитанието не е започнало 1989 година. А тези, които управляват от 1989 година, са възпитавани от 1944 година насам. Така че резултатът на безбожието дава точно тези...

Румен Леонидов:Да. Някакъв въпрос към тримата ни гости имате ли?

Слушател: Затова аз мисля, че такива морални лидери, каквито са при вас, трябва да се множат, за да може малко по малко да се помогне на този измъчен народ.

Румен Леонидов: Дай боже! Благодаря ви много за това включване. Следващият слушател.

Слушател: Добър ден.

Румен Леонидов: Да бъде добър. Кажете, представете се.

Слушател: Никола Кирилов от Хайредин. Ще ви кажа една случка отпреди няколко дни. Бях в София. От година и половина ... (не се разбира!!!) Да се съберем християните от всички деноминации – православни, католици, протестанти, да поканим и юдеите на една молитва истинска, да измолим България. Било в църквата „Свети Александър Невски“, като централно място. Отидох към 18 април, обадих се в администрацията. Мина един свещеник, млад, с една рехава брадичка. Разбра, че е свещеник Дионисий, който е секретар на църквата. Той почна да ми се... (не се разбира!!!) Трябва да се молим за нашата държава, за България, няма кой да го направи. Оттам нататък той си излезе из вратата...

Румен Леонидов: С една дума сте много разочарован. И обиден може би, оскърбен.

 Слушател: Бях разплакан, отидох на друго място. Веднага след това. Оттам нататък другият служител ме изпрати в Светия синод. Посрещна ме портиера, който ме разплака. Казва... Ама вие какво искате тука... Аз съм евангелски християнин... Деноминациите за мен не съществуват.. За мен съществуват християни като братя на Господа. Той казва: „Да, да, правим разлика, правим разлика между християните.“ Казва ми да отида да търся навън, в „Света София“. Отидох там. Посрещна ме свещеник Ангел разплакан. Казвам му, ще прощаваш, че съм разплакан. Изслуша ме за всичко това. И ми казва – да ви кажа, има високомерие между нашите братя. Искаше да каже и между свещениците. Същият ден заминах за...

Румен Леонидов: Ако обичате, по-накратко защото много време...

Слушател: Много е трудно да се обединим.
Румен Леонидов: Трудно е, но е въпрос на време. Благодаря за това включване. Малко музика и продължаваме.

 Музика

Румен Леонидов: Продължаваме с отец Александър Лашков, писателите Васил Пекунов и Деян Енев. Както ви обещах – Бог да го прости – и Боян Обретенов, бог да го прости! Ще ви прочета нещо, което е свързано с Юда...

Питам Юда

На вечерята той каза: "Един от вас ще Ме предаде. Той е онзи, за когото ще натопя залъка и ще му го дам.". Ти пое залъка. Какъв беше вкусът му? Казват, че верността е блага, а предателството горчиво. Тогава защо се избира предателството? Или то има своя благина? По-блага от верността, от преклонението, от послушанието, от следовничеството. Има ли предателството вкуса на свободния избор? Вкуса на вятъра, на безбрежието, на безбожието?
Знаел си, че залъкът е за теб. Предопределен ли беше ти или сам се определи? Другите - единадесетте - бяха ли предопределени на вярност или сами се определиха? Ти ли си предателят или Петър, който три пъти се отрече в непростимата нощ? Става ли човекът верен или верен се ражда? Става ли човекът предател или предател се ражда?
Пак Йоан казва: "И тогава, след залъка, Сатана влезе в него". Защо точно в теб? На друга вяра си бил нужен ти, Юда Искариотски, друго назначение си имал. И без теб щяха да го открият, и без теб щяха да го разпънат. Но ти си бил необходим. Похот, лакомия, алчност, леност, гняв, завистничество, горделивост - това са смъртните грехове. Не и подлост. Ти основа религията на подлостта. Клонът, на който сам увисна, е кръстът на тази религия. Бесилото е твоето разпятие. Старото дърво - твоята църква. А ти - нов, друг, различен, пътепрокарващ Учител.
Неговото възкресение въдвори на земята неговото учение. Слепите прогледнаха, глухите го чуха, хромите и сакатите го последваха. Започна прокарването на пътищата на Вярата. Без слова, притчи и проповеди ти разтвори дверите на подлостта и през тях се втурнаха коварството, изменничеството, клетвопрестъпването, лъжеприятелството, притворството. Дори Бог не ги беше предвидил в заповедите си към Мойсея. И отново слепи, глухи, хроми и сакати се понесоха към тези двери, за да прокарват свои пътища. Така ти се издигна над онзи, дето ти подаде залъка, възвиши се в свое небе, създаде своя вяра. Вярата, че може и така. Клупът върху клона не те унищожи. Той те обезсмърти толкова, колкото и кръстът Исуса. 
А може би залъкът ти бе подаден с мисъл и цел? Бил е залък не за апостолите, а за човеците. Изпитание за човека, прегърнал апостолството. Ти - човекът - не издържа изпитанието. Ти остана верен на човешката си природа. Нашата природа. Отдели се от неговите апостоли, за да останеш завинаги наш апостол.
Благословен да си!
Проклет да си!

Румен Леонидов: Юда апостол ли е, предател ли е само? Или наистина е част от божия замисъл? Без неговия мрак, щеше ли да има разпятие, или щеше да стане по-късно?

Отец Александър Лашков: Много разсъждения в тези посоки могат да се родят в главата на човека. Как е станало? Човек предател ли се ражда? Ами има и такива хора, които са склонни едва ли не от рождение да са изменчиви. Да търсят облагата. За облагите да изменят на приятелите си. Има и такива хора, които са готови да умрат. Има и хора, които в течение на годините на живота се променят.

Румен Леонидов: Така е. Но кой е вашият Юда?

Отец Александър Лашков: Юда е един от учениците на Христа, в който – както се разбира от контекста на всичките евангелия -  започват да се промъкват в сърцето му едни недоволства към Исус Христос. Той не е съгласен с някои негови неща.  Сещам се сега както не е съгласен и там така с това, с развиването на скъпоценното миро. Не че толкова го е грижа за бедните. Явно той е имал слабостта да бъде сребролюбец, бил е касиер.

Румен Леонидов: На кого е бил касиер?

Отец Лашков: На апостолите, на Христос и на дванайсетте.

 Румен Леонидов: А каква друга професия има? Той не е рибар, нали? Упоменава ли се някъде?

 Отец Лашков: Не, не е рибар. Не се споменава за това... Само, че искариот... Искам да кажа, че „иш“ е мъж, а градът е Кариот. Значи „мъж от град Кариот“. Не е нещо собствено име. Христос след като вече влиза в Йерусалим на Цветница, понеделник, вторник, сряда, той от лионската планина, от Литания, селото в Йерусалим проповядва. Тук се случват много драматични неща. Христос минава с апостолите покрай Йерусалимския храм. И те така спират, и казват виж, какви сгради, какви грамади... И Христос казва „и камък на камък няма да остане от този храм“. Юда казва: „Ама що за месия е този? Разрушава храм, или предсказва разрушаването на този великолепен храм, кой знае какъв месия“.  Това сякаш като че последно е препълнило чашата на недоволството. Критиката му към Христос. Тогава той отива при... нали в сряда, както вие казахте в началото... И решава да го предаде. В какъв смисъл? Йерусалим в това време е пълен с поклонници от цялата Римска империя. Стотици хиляди има в него. И като го хванат този пророк, който само допреди няколко дни е акламиран, че е възкресил Лазар, това ще разбунтува народа. Той иска да посочи Христос къде отива, къде отива на уединено място извън града, извън стените на Лионската планина. И там на тайно място да го хванат, за да не се разбунтува народа. Да стане тихомълком.

 Румен Леонидов: Да. Вашият Юда, уважаеми колеги писатели? Деяне?

 Деян Енев: Образът на Юда е много благодатен за писателите. Обаче тук има една тънкост, за която трябва ясно да си дадем сметка. Онова, което различама Юда от всички останали апостоли, които са хора като него, със своите грешки и слабости, е това минимално, или изобщо липсата на доверие към Исус Христос. Липсата на доверие е онова, което превръща Юда в предател. А пък актът на предателство вече го премахва от тези 12 на брой ученици, които остават с думата апостоли.

 Румен Леонидов: Добре, а неговото самоубийство измива ли срама му, измива ли греха му? Мислил ли си?

 Деян Енев:Има един подобен образ. Образът на разбойник до Исус Христос на Кръста, който е също разбойник. Много грехопаднал човек. Но който казва: „Господи, промени ме, когато отидеш в твоето царство“. И Господ Исус Христос казва, че той ще отиде веднага в рая. Каква е разликата между този разбойник и Юда? Според мен разликата е именно това, за което споменах. Разбойникът се доверява на Исус Христос, а Юда през цялото време, повече или по-малко, засвидетелства липса на доверие.

Румен Леонидов: Да. Господин Пекунов. Вашият Юда какъв е като тълкуване?

Васил Пекунов: Ще се опитам да бъда кратък, но една минута ми дайте.

Румен Леонидов: Може и повече.

Васил Пекунов: Това е тема, която дълбоко ме вълнува. Първо искам да кажа от гледната точка вече на Господ Бог, а не от гледната точка на Юда и на апостолите. Господ Бог можем ли да допуснем, че не е знаел какво ще направи Юда?

Отец Лашков: Не, не можем да допуснем.

Васил Пекунов: Точно така. И аз така мисля. Обаче той го е приел за ученик. Ето, отново проявата на висшият вселенски разум, мъдрост. Че се дава свободен избор на Юда. Той можеше да  избере и да не предаде. И сега искам да мина към утрешният ден, не днешната сряда. Деян Енев вече подкачи темата. Преди 1983 години в четвъртък е имало Тайна вечеря. Написах разказ преди две-три години, качен е в моя сайт. Така се казва - „Апостолите“. Продължава да ме вълнува тази тема много. Там Матей и Марк пишат, че когато той, Исус Христос, им казва: „Един от вас сега ще ме предаде“, те всички, всички, повтарям, го питат: „Господи, да не съм аз?!“ Това са дванайсетте избрани човеци измежду цялото човечество, които Господ избира за свои ученици, и върху чието дело ще стъпи цялата християнска църква. Един от тях ще създаде и Църквата – Петър. Тоест, това са най-достойните човеци на човечеството. И всичките те в един глас го питат „да не съм аз“. Самите те не са били сигурни дали няма да го предадат. Въпреки вярата си. Останалите 11, махам Юда. Опитах се с моето малко и несръчно мозъче да поразсъждавам на тази тема, която сега предоставям на нашите слушатели да мислят, тъй като не искам да никого да предопределям с моето мнение мисленето. Но това е великата тема за смирението. Като слушам мои сънародници, няма да цитирам имената на някои съвременни български месии, които познават само едно лично местоимение – аз, и те всичко правят – аз, аз, аз и аз, ние нямаме град смирение вече, публично смирение за величието на нещата, които са около нас. За връзката между небето и земята. А най-великите хора, следовниците на Христос, са били смирени и не са били сигурни в себе си дали няма да направят погрешен избор. Така че когато съдим, от една страна да не съдим ближния, който е толкова слаб като нас, че може да сгреши, а от друга страна – нека да имаме и малко смирение в душите си и в сърцата си, след като са имали смирение хора, на които ние не можем да стъпим и на малкия пръст.

Румен Леонидов:  За съжаление, мнозина не правят разлика между смирение и примирение. Това едва ли ще има време да го разтълкуваме, да го внушим. Защото човек, ако няма желание да схване нещо, да го разбере, няма и как... Ще ви помоля господин Пекунов да продължите. Два цитата. „Благодат, това е божествена енергия, божествено присъствие в света“ - цитат от отец Александър Лашков. Деян Енев казва: „Какво е святост?“ И сам си отговаря. „Това е силата на добротата, на добрината“. Какво е светостта?
Отец Лашков: Изключително труден отговор на въпрос, така на примависта, и за кратко.

 Румен  Леонидов: Дайте пример за ваш герой. Имате прекрасен роман за верника и неверника. Да един християнин, който е неверника, и един мюсюлманин, който е верника. Прекрасен роман. Трябва да се преиздаде.

 Отец Лашков: Свят човек за мен е човек, който не мисли много. Или ако въобще може да не мисли – още по-добре – пред избора си как да постъпи, когато пред него е изправена дилемата за добро и зло. Ти трябва да имаш интуитивно... Не трябва, а би било добре да имаш интуитивно усещане кое е добро, кое е зло в живота. Особено когато си навършил 18 години. Изключително трудно, изключително честно да направиш този избор. Но някъде дълбоко в нас Бог е заложил способността да го правим. И ако малко от малко имаме наклонност към такъв тип мислене, да разсъждаваме пред изборите си, а не да ги правим както ги правим, ние бихме могли да избираме доброто много, много по-често, отколкото го правим. Светият човек е този, който не се замисля пред този избор. Той просто знае винаги как да постъпи. Винаги  избира доброто. Дори това добро да не носи преки ползи на ближния му, видими ползи. Той знае, че е направил добре. Или поне сърцето му е чисто, че е направил най-доброто от това, което е възможно. Това е светият човек за мен, познавам такива хора. Каквото и да правят, си викам „ а бе този път сбърка този човек“. И след години виждам, че у този човек сърцето му е продиктувало, душата му, там, онова висшето в него, тая светлинка, която е нашият дух, му е казало „така постъпи, така направи“.

 Румен Леонидов: Има свети хора, малко са, но ги има. Понеже стана дума, че циганите не са допускани в храма, пак ще цитирам отец Лашков, той каза в едно друго предаване - „Исус се е ограждал най-вече с най-изпадналите. От 11 апостоли – единайсетте апостоли са били галилейци. Тогава са ги считали за хора втора ръка. И само един юдеин е имало между тях. И със самаряни е общувал, които също са не първо качество. Което днес е еквивалент на цигани. Ти право правиш, слушай Бога в себе си, а не разумниците около теб, казвате.“ Това не се изтъква. Не остана време... Но винаги казват юдохристиянството. Връзката със Стария завет се признава от нашата църква, по нашите канони. Каква е разликата? С две думи, сложно е, но времето изтече. Какво е революционното на Христос? Казват специалисти, че той изправя най-вече Храма срещу Синагогата, и най-вече жертвоприношението го заменя с молитвата. Това е нов етап във вярата въобще на човечеството.

 Отец Лашков: Християнството израства върху основата, върху корените на юдейската религия, на юдаизма. Която наистина за мен е висше откровение. Никой народ не ни е давал такива дълбоки прозрения за това какво е Бог, как трябва да общуваме, как да се отнасяме с него. Псалмите, които са писани около 900 години преди Христос, обхващат целият богат спектър от човешки чувства и са удивително дълбоки поетични мисли за света, за Бога, за отношенията. Каква е разликата? Какво донася Христос? В Закона, в юдейската религия, това е око за око – зъб за зъб, там не се набляга на прошката.

 Румен Леонидов: На отмъщението.

 Отец Лашков: Христос казва така... Те го питат фарисеите... Точно тези дни... Вторник, сряда, четвъртък, петък... Тайната вечеря... Като по всякакъв начин там питат го... Трябва ли да плащаме данък на кесаря и така да го изкушават... Водят му прелюбодейката да я убият с камъни... И те го питат „в кои са главните заповеди“. Христос веднага им казва: „Възлюби Бога, твоя Бог Господ, твоят Господ, с всичкото си сърце, с всичкия си разум, и ближния си като себе си!“ Казва, че върху тези две заповеди се гради целият закон и пророците. Това е основното – да обичаме Бога с цялото си същество и ближните си като себе си. И Христос идва и тук казва. Добавя - „да прощаваме“. Тоест, и любовта да я разширим. Не само обичай ближния като себе си, а какво? Обичай врага си! Тоест – не му връщай зло!

Румен Леонидов: Гениално! Това е гениална идея, която е непостижима. Върхът.

 Отец Лашков: И казва: „Няма по-голяма любов от тази, да положиш душата си за ближните“. И Христос я полага душата. Той се жертва. Разтваря ръцете си на кръста, за да прегърне целият свят. Дава ни пример на жертвена любов.

Румен Леонидов: Останаха ни минути да чуем още едно ваше творение музикално. Две думи за мирото. Къде се използва и защо се вари? Какви са съставките? Аз ще ги изчета набързо, но вие кажете за какво служи?

 Отец Лашков: Светото миро се използва за извършване на тайнството миропомазание. В нашата православна църква, както и в католическата, имаме седем тайнства. Това са Кръщение, Миропомазване, Венчание, Ръкополагане, Маслосвет. В католическата църква тайнството миропомазване се извършва отделно. Само се кръщава детенцето, а в друго време се извършва тайнството миропомазване. А ние ги  извършваме двете заедно. С тайнството Кръщение човек става член на Светата Църква. Влиза в Църквата. А с миропомазването му са дават благодатните сили на Светия Дух, за да върви по пътя на доброто като християнин.

 Румен Леонидов: При протестантите има ли нещо подобно?

 Отец Лашков: Не, те нямат тайнства в този смисъл. Те нямат и йерархия. Нямат свещеници като нас, духовници.

 Румен Леонидов: Сега ще ви прочета от какви материали е съставено светото миро... Бензоена смола, 600 гр., Бергамотово масло, 50 гр., Борови връхчета, 100 гр., Босилеково масло, 300 гр., Бяло гроздово вино, 30 л., Валерианови корени, 200 гр., Гераниево масло, 400 гр., Жасминово абсолю, 500 гр., Жълт кантарион, 500 гр., Здравецово абсолю, 200 гр., Канелено масло, 50 гр., Карамфилово масло, 200 гр., Кедрово масло,. 30 гр., Лавандулово масло, 800 гр., Лимоново масло, 200 гр., Листа от мошусна салвия, 200 гр., Маслинено масло, 80 л.,Перуников конкрет, 200 гр., Естествен бял тамян, смола от Ливан, 800 гр., Измирен тамян смола, 200 гр., Резиноид Перу балсам, 350 гр., Розово масло, 250 гр., Съцветия от хмел,100 гр., Фър балсам абсолю, 30 гр., Хвойнови плодове, 200 гр., Чер пипер масло, 20 гр., Чист винен спирт, 11 л.

Това са чистите съставки на светото миро.  Не знам колко чист и свят беше този разговор, но ви благодаря ви за участието. Светли празници, уважаеми слушатели – на тези, които вярват, и на тези, които не вярват! Уповавайте се на Бога и той ще бъде с вас! Бъдете не само смирени, бъдете любовни, обичащи и прощаващи! До нови срещи!

 Музика

КРАЙ

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: