Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Прелетни бележки

31.03.2017

Виолета Христова за Галя Вазова и нейната първа и последна книга

 

Това не е обичайна книга. Това е книгата на Галя. Но е и книга за Галя. Тя разказва за едно човешко пораст­ване, за търпеливото пилене с житейската пила в извайване на собствен лицев контур, на фино очертан поетически профил. За растежа навътре, но и за растежа в клетка. За опитите да измъкнеш глава, да изпънеш гръбнак, да разпериш криле, а най-накрая и за красивия последен полет на едно вдъхновяващо момиче, което познавах! Да. Галя си отиде през август 2016-та. Замина внезапно, както се носеше с колелото си надолу по житей­ските хълмове. Засили се и отлетя към звездите... Развя за последен път роклята си на точки, помаха за сбогом и изчезна... И за един миг всичко, което написа, се освети. Животът ѝ стана метафора. И смъртта ѝ стана метафора... Галактическият колоездач се завърна на своята планета.
Струва ми се, че трябва да дам и някои допълнител­ни обяснения, важни за читателите: Това е книга, която е събирана „троха по троха“ т.е. текст по текст, а авторът им наглеждаше процеса от едни други пространства. Вероятно много неща в нея ще останат недоусетени, но вълнението от срещата с един истински „хвърчащ човек“ е съвсем автентично. „Дневник на галактическия колоездач“ е всъщ­ност дневникът, който Галя Вазова водеше на страницата си във фейсбук. Той включва събития, впечатления, размисли от последната година на живота ѝ, минал в малък град като Чирпан. Тук са попътните ѝ срещи, гледките, вълненията, мечтите и разочарованията... Видим е широкият, доброна­мерен поглед към привидното провинциално неслучване, опитите ѝ да превърне тесните улички на града, зелените му покрайнини и рамката на хоризонта във Вселена, в Космос – огромен и динамичен. Надничаше през процепите и очевидностите и ги наричаше люк към други галактики...

Галя пътуваше непрекъснато – и буквално, и метафорично – този насъщен копнеж по движение и промяна... беше ней­ното „да“ на живота. Всъщност Галя Вазова започва да води този своеобразен космически дневник още през 2013-2014 г., поне ми се струва, че от тогава датират първите няколко текста, които открих в мрежата, но съвсем съзнателно не включих в сборника. Когато възникват, те все още не са мислени като поредица и близостта им с по-късните откъси е единствено в заглавието. По-целенасочено единни са тек­стовете, писани през 2016 г., които са свидетелство за инте­ресен и изящно съществуващ човек, пълни са с мъдрост, с любопитство и дори по някакъв мистичен начин съдържат доловимо предчувствие за трагичния край на автора си.
Втората част на книгата включва поетическите тек­стове на Галя Вазова и е не по-малко интересна. Стиховете са чисти, прецизни, без самоцелни опити да се изкушава читателя, без евтини трикове и шумолящ словесен целофан. Вероятно някои от тези стихове биха имали по-различно звучене при друго стечение на житейските обстоятелства, но уви – рискът да събираш стихотворните дири от нечий живот, като само подозираш къде би акцентирал авторът им, е голям. Поемам го.
Стиховете на Галя трябва да бъдат про­четени, трябва да срещнат своите добронамерени читатели. Галя беше съществена част от пътя ни. Тя имаше кураж, имаше неутолимо житейско любопитство и нетър­пимост към застойни води... Умееше да направи живота край себе си по-благороден и смислен.
Благодаря ѝ, че бяхме заедно. Благодарност и за всички човеци, които под­крепиха идеята, написаното от Галя да получи това свое книжното тяло.

И така – на добър час, Галактически колоездачо!

Виолета Христова

 

 

ГАЛЯ ВАЗОВА 

Из ДНЕВНИК НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ КОЛОЕЗДАЧ

30 м’арч, лето 2016-то

Да съчетаваш работата с хобито е уморително и недостатъчно удовлетворяващо. Не е рентабилно цял ден да работиш с мисълта за полет до близка планета, в която гнездят щъркелите напролет.

Прелетните птици отдавна прелитат от една планета на друга, според сезоните, сякаш скоростта на светлината е най-нормалната граница, която прекосяват. Винаги съм подозирала невероятния им интелект. Сега просто летя, за да се наслаждавам на гнездото им. Миризмата на току-що снесени яйца е повсеместна и натрапчива. Вися под стълба с гнездото около десет минути и вдишвам природата. Отначало съм предпазлива, докато силиконовите ми рецептори свикнат с натуралните миризми. После човешката ми природа надделява и се отпускам до пълнокръвно вдишване. Щъркелът бавно и внимателно подгъва червените клечки на краката си и се потапя в яйцата. Само Господ знае как е възможна такава съвършена грация и безтегловност. Гледам с огромни очи чудото на сътворението и мълча, подпряна на велосипеда си. Някакво куче минава и се мъчи да ме залае, за всеки случай, но се смирява при ниския ми, уморен и галещ тембър: Тихо, приятелче, ще уплашиш яйцата!

Щъркелът не помръдва вече половин час и решавам да продължа. Светът е пълен с разцъфтели нарциси и лонгози. Ще ми се да се промуша и да ги снимам. Но се сещам, че на моята планета ме чакат и въртя педалите с онова жужене, дето е предвестник на лято. Разглеждам снимки на море и топлина в съзнанието си и примижавам от удоволствие и предчувствие. За любов.

Всичко в живота предстои. „Вчера“ вече не съществува. То е снимка в съзнанието ти. Важното е да си го осъзнал.

 

14 е’прил, 2016 лето

Връткам педалите, жужим по пътищата. Шест сини километра, шест зелени километра, шест залезно-оранжеви километра, три пъти щъркели, не дишам, не дишам от удоволствие, ни звук, ни стон, вдишвам рязко и жадно. Някакви мушици се плъзват в струята. Кихам, нарушавам ритъма, криволича неволно, но щастливо. Натискам спирачка и застъргвам задна гума в прахта. Усещам идиотската усмивка по лицето си, докато плюя мушици и ги изваждам от ушите си. Мирише възкисело на покрайнини, животни, тор и галоши. На щъркелите им е добре. Оцвъкали са околовръст гнездото и големите бели петна ме държат на разстояние.

Имаше време, когато се идентифицирах с работата си. Загубено време. Имах силата да реша да стана просто човек. Да повикам добротата си, да се кротна до благост, да заобля камъчетата си, да се прибера у дома и да си прошепна:

– Хайде да се спим!

Беше дълъг ден, в който работих тихо, незабележимо. И бях добра.

Мисля за театъра вдругиден, за книгата, която ме чака, за сирената, които трябва да купя, за шепа фурми, за малкото слънце в далечината, за голямата стая с отворения прозорец, за синевата на пердето и белите, дървени столове.

Въртя педалите. Към дома си. Към себе си.

 

 25-ти loveгуст, 2016-то лето

Цялата съм гръбнак. Здрав, кокалест и гъвкав гръбнак, който носи товара си, събира енергията в точка на врата, държи обърнатото си навътре око будно и упражнява котешки извивки в себе си, защото не са му сила. Животът би бил наполовина безсмислен, ако нямаше какво да усъвършенстваме в себе си.

Днес ударих дъното. Колкото повече ми се лети, толкова повече котви имам. Накрая не издържах и се отпуснах под тежестта им. Приземяването е трудна и важна задача, не по-малко от излитането. Затова се постарах да ударя дъното плавно и меко, в синхрон с все още летящото в себе си, без да спирам да вървя напред.

Човек понякога има нужда да се отпусне, да поеме въздух и да се потопи, за да може да се оттласне нагоре и да поеме в нова посока.

Приземяването не е страшно, то е част от полета, задължително условие за живот. Излитането – също.

 

 прогноза

 

Времето ще бъде без промяна

цели сто лета

от нежни ниви,

стръкове с копринен връх,

небе в сатен,

с любовен вятър.

Целите сме трепетна вселена.

Ева и Адам.

Без сцена

и без грим.

Щастието е необоримо,

скрито в порива

на пилигрим,

въздух в шепичка

и духване в безкрая.

Време на въздишка.

От любов.

 

 

 

 

името му

 

 

Господи,

как съм окъсала тези играчки – всичките!

Хвърляй ги, хвърляй, момиче,

погледни птичките!

После яхвай вятъра,

яхвай мечтите,

яхвай простора,

тук е тясно, измислено.

В главата ти е затвора.

След това тичай да гониш слънцето,

до премала, до бездишие,

само тогава Михаля има име –

скрито в четиристишие.

Целуни го, помахай му със очи,

покани го да тичате,

и внимателно прошепни името му.

А то е: Обичам те!

Нямат значение километрите,

дето ще извървите заедно,

щастието се крие в летенето,

в общия плисък.

В нещо палаво,

дето го имат смелите.

В пламък, който лизва сърцето.

Нежност и смелост. Стигат.

Тайна ли? – Пази си детето!

 

 




Et cetera

 

Стени с орнаменти, тежък диван, син килим...

Свикнала съм с мястото си на земята.

Маса с извити крачета, триножник.

Все още мога да се зарадвам

на събуждането сутрин,

вперила очи в прозореца.

Гърленият зов на птиците,

докато приглаждаме перушината …

 

Пием кафето заедно,

дълго си острим ноктите,

поливаме драцената, мием чашката,

белим цитруси –

за мен сърцето, за тях - коричката.

Друго не жадуваме.

Хлопвам вратата

и се разделяме.

Всеки по своята работа

в нечие куцо гнездо.

 

Всеки по своята работа

в нечие куцо гнездо.

Залезът в Лисабон,

който никога няма да видя.

Трамваят по току-що измити

павета, търкалящ

търпение по надолнището.

Какво усилие е живота …

Чаша вода на масата.

Отпивам

от тишината си.

 

Отпивам

и едновременно ми се случват

спомени,

водят ме на училище,

целуват ме,

казват ми, че ме обичат,

раждам сина си,

уча го да заема място

на пързалката,

без да плаче,

губя халката си,

печеля пътища.

Нещата, които мисля, изчезват,

като вода от чашата ми.

Събличам кожата на стола си.

Пускам гнездото,

пътьом разглеждам витрините,

мечтая за Коледата,

в която се чувствам,

после съм на сафари

в Африка.

Вечер е, лягам си.

Заспивам,

за да съм цяла отново.

 

За да съм цяла отново.

Сънувам -

моя дом на хълма,

вратите му, прозорците, верандата.

В градината тревата си расте.

Сънувам

стола от ракита,

слушам как растат внуците ми.

Спя.

Не чувам нищо друго,

Там ли съм или не съм,

няма никакво значение.

Всички цветове са реални.

Спя,

после се будя, за да се завърна.

Тежък диван, син килим.

Стени с орнаменти.

 

Et cetera

 

 

***

 

не заменям

нито крачка от пътя си,

нито залък от хляба си,

белезите по тялото,

витилигото на душата,

хлопнатите врати,

времето под наем,

грешките,

нетърпението,

пропуските,

възходите на малоумието си,

нито раждането на сина си,

нито нераждането

на другия ...

всяка радост е завинаги,

всяка болка

е минало свършено.

пътят ми, това съм аз.

имам точно толкова,

и нямам същото,

което трябва

на някой друг.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: