Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Словенски класик за гибелта на Левски

31.03.2017 1

 А н т о н   А ш к е р ц

 

ВАСИЛ ЛЕВСКИ

(Обесен в София на 6 февруари 1873 г.)

 

„Плачи! Там близо край град София,

стърчи, аз видях, черно бесило...“

 

Христо Ботев

 

В бяло Карлово в „Свети Никола“

пред заветния иконостас

пак на службата сума миряни

се тълпят и я слушат в захлас.

 

Само в черквата „Свети Никола“[1]

леко, страстно се моли човек,

щом гласът ти, о, дякон Игнатий,

прокънти с мек и ангелски ек.

 

С песнопение ти приковаваш

богомолците в този събор;

среброзвучна камбана е сякаш

твоят чист и божествен тенор.

 

Ето – приказна песен се носи

и отново познатият глас

омагьоса сърцата на всички,

със копнеж ги изпълни, с екстаз.

 

– Но кой пее? Май не е Игнатий

този млад гласовит хубавец!

Не е дякон с монашеско расо –

пред олтара стои друг певец. –

 

Както вятър, щом духне в гората,

зашумяват треви и листа,

бързо в целия храм се разнесе

този слух от уста на уста.

 

– Кой си ти в тия светски одежди,

дето вместо Игнатий запя? –

Но спонтанния ропот из храма

да сподави той бързо успя:

 

– Аз съм вашият псалт, мили братя,

но сега за последен път пях.

Не търсете от днес нито дякон,

ни калугер: такъв вече бях.

 

Хвърлих расото, после косите

си отрязах без капка тъга...

Свойто минало аз преосмислих...

Васил Левски се казвам сега!

 

Песнопения спирам да пея

в този, както във всеки друг храм...

И родината с български песни

ще обхождам оттука натам!

 

За позорното робство ще пея,

как свободния свят възмути,

за железните тежки окови,

дето влачим пет века почти.

 

И за тях – за балканските роби,

принуждавани все да търпят,

и търпят те, докрай изтерзани,

страдат, гинат, и все си мълчат...

 

Та това исках днес да ви кажа:

от Игнатий съм вече далеч!

Тук пред вас е хайдутинът Левски,

не молитвеник вдигнал, а меч!...

 

***

 

Из уханната българска знойна земя,

дето робски въздишки се чуват,

тайно ден след ден трима юнаци навред

низменно без отдих пътуват.

 

Пръв сред тях е Кешиш[2] Първан – славен певец –

де се мерне, веднага запява

и в сърцата на всички присъстващи там

всява вяра, с надежди ги сгрява.

 

Прекосява Балкана надлъж и нашир.

Няма кътче, което не знае.

Но дори и по тези чукари той пак

смогва всеки с талант да омае.

 

Откъдето да мине, все пее Първан –

я край някой конак, я край баня;

каймакамин, паша, без значение кой –

от сърце му се радва и кланя...

 

В Плевен ходих последно... Ноември бе. Нощ...

В механата на поп Анастасий

вино пие Кешиш Първан заедно с нас,

насъбрани край ниските маси.

 

Всички мислим, мълчим... Но не щеш ли, Първан

виква своята песен любима:

„Събудете се, българи! Роби не сте!

За злините възмездие има“.

 

И през сълзи протегнахме ние ръце:

– С теб сме, Левски! Каквото да става,

ще те следваме. Нямаш ли днес свобода,

доблест нямаш ли – кой си тогава?...

 

Ей го втория скитник – Васил Иванов.

Панаир не пропуска – пътува,

за волове, коне дава луди пари –

главно едър добитък купува.

 

На джелепин се прави – същински чудак,

пък разнася и книги свещени:

с жития на светци, със похвални слова,

четива, все от Бог вдъхновени.

 

Под Балкана го срещнах веднъж – в Казанлък,

във една от крайпътните кръчми.

Там обсъжда с другарите цялата нощ

доста работи – важни и мъчни.

 

По едно време казва Васил Иванов:

– Ха наздраве! Наливайте чаши!

Както смело търгуваме, скоро – на бас! – 

всички турски животни са наши!

 

Да си спомним как, братя, звучеше една

от молитвите в моите книги:

„Боже наш, въплътил свободата, позор

е все още да влачим вериги!“ –

 

– Тези твои молитви за нас са закон,

а ти, Левски – наш вожд преподобен!

За да видим свободна родината, с теб

ще сме редом във боя злокобен!... –

 

Да представим и третия пътник – това

е Аслан Оглу; ужким дервиш е,

ама май го познах с тая руса брада.

Кой е той – на челото му пише.

 

Обикаля из цяла България – кът,

дето не е бил, надали има.

И се чувства навсякъде той у дома

безотказно – и пролет, и зима.

 

Неотдавна Аслан Оглу идва при мен

и го питам аз: – Левски, сега ти

по-щастлив ли си с тази чалма на дервиш,

вместо с кръста на дякон Игнатий?

 

– Тихо! Само помагай да пратим отвъд

при пророците тия апаши!

После всички свободни земи и блага

ще са наши, завинаги наши!...

 

***

 

Под Къкрино, с преспи навян,

е стихнал самотният хан.

Нощ черна го покрива.

 

Единствен кръчмарят седи,

самотен край огъня бди,

парите си пресмята...

 

– Кой хлопа? – Приятел! В зори

поемам на път. Отвори...

– Ах, Левски, ти ли хлопаш!?

 

– Да, аз съм, бай Христо! Зъл студ!

Пъртини прокарвах със труд,

додето се домъкна...

 

– Апостоле, влез се стопли.

Къде бродиш в тия мъгли?

Кажи и после тръгвай!

 

Посгрей се, пък бягай оттук,

че турски шпиони бюлюк

наоколо те дебнат!...

 

– Как?... Пъдиш ме още сега!

Трепериш, уви, пред врага.

А аз не им треперя!

 

Дванайсет години без страх

успешно се борих със тях

из родните предели...

 

Бай Христо! Народът е мой!

Готов е да иде на бой,

с ръка ако му махна.

 

Сам знаеш с каква силна страст

и вяра заклевах го аз

оковите да счупи...

 

Един Ахасфер същи бях...

И денем, и нощем сновях

без спирка и без покрив...

 

Потиснат, изпаднал във смут,

народът е буре с барут

и чака да го пална...

 

До дни ще прехвръкне искра;

тя няма да бъде игра –

ще стресне падишаха!

 

– Чуй! Тропат отвън! Замълчи!...

– Не, коледна буря фучи

и кърши стари клони!...

 

– Спасявай се, Левски, върви!

Веднага! Недей се бави!

Това са заптиета!...

 

– Бай Христо, май не на шега

ме пъдиш ти вън на снега?

Страхуваш ли се, друже?

 

Къде да намеря покой,

щом все ме надушва копой,

насъскван от ловците...

 

С различно лице всеки ден

Излизам навън, променен,

като крадец издирван!...

 

Певец съм и весел гуслар,

и турски дервиш, и книжар,

и на коне търговец!...

 

– Напират поганците май.

Сега ще нахълтат и край!

О, бягай, бягай, Левски!...

 

– Не ме е страх, Христо, въобще!

Оставам при теб, ако ще

светът да се продъни!

 

Дори връхлети ли смъртта

сама през ей тази врата,

готов съм да загина...

 

В Балкана през нощите бдях

и, вгледан в звездите, узнах

неясната си участ...

 

Когато превърна се в прах,

в България с песни и смях

ще славят свободата...

 

От слънце ще бъде огрян

свободният славен Балкан...

Нощта ни робска свършва!

 

Угасва светликът за мен,

не ще видя първия ден,

на свободата златна...

 

– Отваряй, бай Христо, не спиш!

Скъп гостенин вътре поиш...

Е, запознай ни с него! –

 

И в хана нахълтват безброй...

Отчаян и кратък двубой...

Лъвът ранен е хванат...

 

***

 

Горда Софийо, срам не изпитваш ли ти

от зловещата гледка пред твойте врати?

 

Ведър, тих зимен ден очертава се пак,

а из въздуха гарвани грачат рояк.

 

Васил Левски на турско бесило стърчи.

Сган от цигани долу под него клечи.

 

А с трупа му се гаври палачът Дурмуш:

– Вкочанил си се, дяконе, призрак досущ!

 

Окачи ти въжето здрав мургав чапкън.

И награда заслужи – цял турски алтън!

 

Ха-ха-ха, братя! Днес май ни чака гуляй!

Левски, ей затова от сърце ти сполай! –

 

А Саид паша ритва го уж на шега:

– Ха излез от капана, лисицо, сега!

 

Пей, Аслан Оглу, стягай народа за бой!

Наговаряй го пак да се юрне под строй!

 

Е, Първане, балкански вожд, мъдър Кешиш!

Що пред робите тъй безучастно мълчиш? –

 

Всички българи клети стоят настрана,

взрени в свойта Голгота със страх и вина.

 

Колко верни другари на Левски са тук,

но не смеят ни стон да изтръгнат, ни звук.

 

Ясно слънцето свети в небето над тях...

А душите им мрак завладява и страх...

 

Скръб и болка лицата им сбръчка, срази.

Страдат те, но в очите им няма сълзи...

 

Стискат само решително длани в юмрук,

и отчаяно гледат един къмто друг:

 

– Сбогом, Левски, апостоле, братко велик!

За свободна България свят мъченик!

 

Не умря всуе,            дяконе, спи във покой!

Ще запомним завинаги подвига твой!

 

Вдъхновение ти си за нас – Бог и Син.

Ще потърсим разплата за тебе! Амин!

 

 

Превод от словенски:

Людмил Димитров

 

От книгата: Антон Ашкерц. Рапсодии на българския гуслар. Поезия, проза, публицистика, писма. София, Факел 2016 г.

Стихотворението „Васил Левски“ е първо от цикъла „Рапсодии на българския гуслар“ (1899–1902, публикуван самостоятелно през 1904 г.).

 

Антон Ашкерц е роден на 9 януари 1856 г. в село Глобòко при Римских топлицах (Римските минерални извори), недалеч от град Целе (Централна Словения) и умира на 10 юни 1912 г. в Любляна. Интересът му към България и българската литература е част от интереса му към културата и историята на южните славяни (и по-късно – на цялото славянство) и е засвидетелстван в средата на 80-те години на ХІХ век, когато той написва първата си творба с български сюжет, стихотворението „Ек от Балкана“ (1885) с подзаглавие „18 септ. 1885“. Тогава поетът е 29-годишен и е силно впечатлен от събитието с изключителна историческа стойност за нас – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е и конкретният повод за възникването на творбата. С времето отношението на поета към нашата култура и история не намалява, напротив, по един особен начин то се задълбочава и България продължава да го привлича още по-силно от преди. Доказателство за това твърдение е най-голямото му произведение с българска тематика и с най-висока литературна стойност – цикълът „Рапсодии на българския гуслар“. То е истински феномен не само в творчеството на поета, но и в южнославянската литература като цяло и критиката в бивша Югославия е силно объркана в подходите си към неговото тълкуване. Цикълът до голяма степен и днес остава необясним и необяснен в Словения, не е сред класически утвърдените творби на автора и за него не се говори. Но за нас той предизвиква изключителен интерес, защото показва, че специално словенската литература в периода на превръщането ѝ в национална и модерна е била много повече склонна да се съизмерва с българската, отколкото с която и да било друга южнославянска култура. Тази тенденция там вече отдавна е забравена, но текстове като тези на Ашкерц пазят следите от нея

 



[1] Ашкерц допуска фактологическа грешка. Левски е пял не в карловската черква „Свети Никола“ („Св. Николай Мирликийски“), а в по-старата „Света Боородица“ – б. пр.

[2] Кешиш (тур.) – калугер, монах.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  04.04.2017 01:45 | #1

Думата ”славяни” е измислена едва през 1532г от хърватина Винко Прибоевич‚ раздута от абатът Мавро Орбини и пренесена у нас през 18-ти век от Паисий.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Самота