Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Христо – рицарят от минали времена

25.03.2017

Спомен от Валентин Измирлиев

 На улица „Евлоги Георгиев“ в София, срещу Перловската река има едно заведение, което се казва – „Галерията до канала“. То стана историческо, заради Христо Калчев. Това малко бистро е буквално долепено до маститата сграда от сталински тип на Българо-съветската дружба, а сега „Федерация за дружба с народите на ОНД“. Шефът на тази Федерация, мой някогашен приятел, проф. Захари Захариев стана известна фигура в политическия живот на България. Беше депутат за известно време от БСП, оглави Фондация „Славяни“, наскоро дори беше съорганизатор на Международна теоретична среща в София, като събра такива световни фигури като Михаил Горбачов, Ханс Дитрих-Геншер, руския олигарх Лебедев и пр.

„Галерията“, която има само няколко маси и сенчест двор се превърна за доста време в място на нашите срещи в махалата. Отивахме там по ред причини. Първо, защото собственикът Ботьо, в чийто бащин двор е ресторанта е наш приятел, а жена му, художничка по професия, бе създала уют на това заведение със своите керамични пана по стените и артистична камина. Но най-важната причина да сме кажи-речи всеки божи ден там бе – Христо Калчев.
Този човек, като магнит ни събираше около себе си. Кой ли не мина през тази прочута „Галерия“, през тези „години на промяната“? Президенти, премиери, министри, кметове, депутати, бизнесмени, бивши и настоящи ченгета с високи чинове, масони, художници, артисти, писатели, журналисти и. мутри.

Тези, последните, идваха само, ако ги извика Калчев. Тогава той се отделяше на някаква съседна маса и събираше информация за поредната си книга. Един, от тези информатори, когото няколко пъти съм виждал в „Галерията“ беше Георги Стоев. Нали си спомняте този човек от подземния свят, който след смъртта на Христо, написа няколко книги в подобен стил и получи куршум в надлеза на хотел „Плиска“ в София? Едно русначе, ветеран от Афганистан също се мерна няколко пъти в галерията. Написал беше книга за службата си в пустинята, а после в Чечения и като я прочетох леле – ами той бил главорез.

И така – стигнахме до същината на т. н. „вулгарен роман“. С тези книги Христо стана най-тиражираният автор в България. „Нерон – вълкът“, „Калигула“ и т. н. – всичко това излизаше на пазара и моментално изчезваше. Защо? Сигурно не заради високата художествена стойност на тези романи. Предишните романи на Христо Калчев са къде-къде по-стойностни като литература.
Той беше градски писател, един от нас, софийските момчета. Той бе като Павел Вежинов, за нашето поколение. За разлика от по-голямата част от пишещите по онова време автори, които дойдоха от селото в града. И естествено, че с тях темата за миграцията стана водеща в българската литература тогава. Малцина, на пръсти се брояха онези, които описваха живота в големия град. Христо бе сред най-талантливите от тях. Написа няколко блестящи романа, като „Силна вода“ например. Но мижитурките-кариеристи от „Ангел Кънчев“ 5, упорито не искаха да го приемат в Съюза на писателите. Може би някои си спомнят стихчето, приписвано на Радой Ралин „ Бяла спретната къщурка – „Ангел Кънчев 5, тука всяка мижитурка – става български поет”.

Сега обаче, времето на прословутия „български преход“ имаше нужда точно от неговата „вулгарна проза“. Вулгарното време намери своя Христо Калчев. Каквото и да говорят литературните критици, той ще остане като един от най-ярките летописци на съвременната българска история. Именно с „вулгарните“ си романи. За да ги напишеш, беше нужно да имаш не само авторски талант, още по-важно беше да имаш кураж, да си мъжкар, какъвто беше Христо.

В „Галерията“, понякога той разказваше, как онзи тип от романа му „Калигула“ (истинското му име е Георги Илиев) му бил издал смъртна присъда. Наложило се е да го спасява, не някой друг, а вътрешният министър тогава – Николай Добрев. Доста по-късно – самият „Калигула“ беше застрелян, както предвиждаше Христо в книгата си.
Друг път, трябваше спешно да експедира от София семейството си, жена си Ели и сина си Додо, защото бе получил поредната заплаха от мафията.

Спомням си, че отиде на лична среща с Алексей Петров в Пирогов, след като онзи беше прострелян пред басейна на „Левски-Спартак“. Петров го заплашил, че ще го съди.
- Нека ме съди - каза Христо - вече претръпнах, срещу мен има повече дела, отколкото са пръстите на ръцете ми.
„Галерията“ стана нещо като офис на Калчев. Той така си я нарече,нещо като творчески кабинет, подобно на Хемингуей, който е писал документалните си романи в едно парижко кафене. Христовата маса, до камината беше винаги запазена само за приятели. Често пъти даваше дневно по 3-4 интервюта, че и повече. Присъствал съм на доста от тях. Дори съм си запазил едно. Заради последният въпрос. Питат го Христо: 
- Какво мислите за любовта?
А той:
– Любовта не съществува. Обичам семейството си, приятелите си и кучето на журналиста Валентин Измирлиев – Бъки, то е най-хубавото куче на света!

Ей такъв си беше, винаги ще шокира с нещо или ще плъзне лека ирония, беше неочакван и необикновен.
Катето събра интервютата му, подреди ги и заедно с приятели ги издадохме, като подарък за 60-тата му годишнина. Често пъти някои интервютата започваха с въпроса - как така, той предрича всички тези убийства – Андрей Луканов, Илия Павлов...
- Не съм Ванга, не съм гадател – неизменно повтаряше той. - Просто следя какво става в България и пресъздавам логическия ход на нещата.
Миналото лято бяхме с приятели в Радотина, едно ботевградско селце, в подножието на Стара планина. Там има един мотел, който навремето се е казвал „При Джорджо“. Този Джорджо си беше истинска мутра. Виждал съм го няколко пъти в „Галерията“, както и жена му – една външно доста фина жена, особено на фона на своя грубоват съпруг. Джорджо, не знам по какви причини изпитваше топли приятелски чувства към Христо и му беше предоставил стая за работа в неговия мотел, както и достатъчно количество водка. Друго на Калчев не му трябваше. След някой ден на книжния пазар излизаше поредният му роман. Означено беше и мястото, където беше написан – „При Джорджо“.

Сега на вратата на мотела няма такъв надпис. На отсрещният дирек още стои залепен некролог на съпругата на Джорджо. Разиграла се е сцена, подобна на тези, от романите. Двама бабаити с качулки нахлуват през оградата на мотела. Извеждат жената, после и Джорджо. Завързват ги на едно дърво и ги пребиват до смърт. Той остава инвалид за цял живот, а жена му издъхва на път за болницата
Това е ненаписаният роман на Христо. Защото и той, подобно на общият ни приятел Огнян Фунев, също реши да се самоубива с алкохол. И го направи. Мислил съм си – как може, двама уж коренно различни мои приятели, с различна биография и съдба, уж с противоположни политически възгледи – „синият“ Калчев и „червеният“ Фунев, да стигнат до една и съща драматична развръзка. А и двамата се смятаха за силни мъже, със силни характери. И силна чувствителност, присъща на всеки творец.
Просто не искаха да се преборят със смъртта. Предизвикваха я. Нарочно. Малко по-късно по този път ги последва още един наш близък - Виктор Пасков. За него Калчев казваше, че е „най-големият майстор“ в писането. „Това копеле, ме разплака – му бяха думите - когато четох книгата му „Балада за Георг Хених“. Колко достойно е, когато един творец говори по такъв начин за друг творец и свой приятел.
Това са чувствителните и раними момчета на Прехода. Сигурен съм, че всички те, сега са някъде високо, в „по-хубавия свят“, и ни гледат сеира. Че продължаваме да тъпчем в блатото, че мърморим и чакаме все някой друг да ни извади от там. А може и да ни се плезят отгоре. Нищо чудно.

 

* * * 

 

Три години след смъртта на Христо, група негови приятели решихме да поставим паметна плоча пред дома му. В София това не е така лесно. Във Виена на всеки ъгъл е отбелязано с плоча името на някой световен учен или писател. Не и у нас. В този случай обаче министъра на културата скулпторът Вежди Рашидов моментално парафира молбата ни. После разни комисии - две години! Най-много зор видяхме със съседите от блока, които също трябваше да дадат съгласие. Някои от тях стари хора, други пък не бяха в София. На всичкото отгоре вдовицата на Христо, Ели взе, че продаде апартамента му поради някакви свои лични съображения.
Бях избрал мрамор и гранит и поръчах плочата на един майстор каменар от Ракитово да направи портрета. Образът на Христо върху плочата грейна като жив. А най-отдолу по желание на приятелите бе изсечена и една акациева клонка. Докарах я с колата си от Родопите.
През целият път имах чувството, че возя приятеля си в каменен костюм.

На Еньов ден, празникът на Йоан Кръстителя, който Христо почиташе, празникът на равноденствието, когато Денят се изравнява с Нощта, ние открихме плочата. Дойдоха неговите връстници и приятели още от детството и юношеството. Борко Борозанов дойде чак от Стокхолм, Боби Китанов от Загреб, актьорът Ангел Георгиев - Ачо, д-р Сашо Алексиев, композиторът Стефан Димитров.
Целият тротоар пред дома му се изпълни с народ.
Владо Лекарски, архитект и наш общ приятел, който от години живее във Франция, ми каза:
– Знаеш ли, все едно, че вчера беше. Помня денят, когато ей на онзи там ъгъл на улицата Христо ми довери нещо, което не беше още споделял с никого. – Знам вече – каза той тогава, какъв искам да стана. – Какъв? – попитах аз. – Писател – каза той. Бяхме едва на 16 години.
В едно мое предаване, Христо каза следното: „Раждането и смъртта, са едно и също нещо. Човек влиза през едната врата и излиза от другата. Важно е какво оставя след себе си“. 


Какво остави Христо Калчев, след себе си? Остави един неповторим образ, остави една легенда – легендата за „рицаря от други епохи и времена“. Такива, каквито вече няма на белия свят!

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: