Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Кирил Кадийски събра новите си сонети в книга

26.03.2017 1

 

 Кирил Кадийски

СТРЕЛЕЦЪТ НА БУРДЕЛ

21 нови сонета

  

БИБЛЕЙСКИ ПЕЙЗАЖ

 

Чакълести баири. Зной — до звън.

Червени кръгове в очите. Пепелява

мрачевина... Най-точната представа

за вечността. За истинския сън.

 

Магаре — схимник стар — почти извън

реалността... Не лютата жарава —

душата му до смърт разкървавява

съблазънта — магарешкият трън.

 

То знае Библията наизуст.

И на ожулен гръб до гроб ще носи

премазващата слава на Исус.

 

мухи досадни, хапят го въпроси,

но то търпи сред тия самоти.

и ти разбираш всичко. Сам и ти!

 

Но щом това ще е и вечността —

въпрос по-страшен от вика какво си —

защо ни е живот и след смъртта?

 

 

АВЕЛ И КАИН

 

                        Племе на Каин, скачай в небето

                        и на земята Бога хвърли...

                                                               Шарл Бодлер

 

Тополите стърчат — зелени фалоси

на допотопни живи божества.    

О, свят модерен, толкова ли ялов си

в живота, застрашен и без това

 

от старост и изчезване... Край речището сухо

жълтее прегорялата трева — с по някой мак

тук-там. Като че Каин с вехтото си рухо

наметнал е убития близнак.

 

И сит, и гладен все тъй с ярост дива

се дебнат, колят... В тоя свят по-жалък

от ден на ден. И още по-жесток!...

 

Какво че хлябът всеки път изтрива

кръвта от ножа, щом човек е с кървав залък

захранен — от самия Бог!

 

 

NOX

 

Пак сън ли? Пак сплъстените ли облаци ще пощя

от звездни въшки? Земното кълбо

като главата буйна на Рембо

се мята... Над притихналата градска поща

 

ечи — до бляск лъснат — меден рог;

навярно пощальонът на Всемира

пристига с важна вест... Но не намира

тук никой. Сън. Покой, от мрака по-дълбок.

 

И мрак. И мраз. И дрипавият Млечен път

какво ли е прикрил? Чия измършавяла плът?

И тук ли смърт, безпътица, омраза!

 

Сега да се събудя, да е светло вън...

И моля се дано не е все още оня сън,

от който някой ден и аз не ще изляза.

 

 

ЛОВ

 

Тежко на тоя, който оставил е следи!

Ще дойде глутница от разярени псета

(това е участта — уви! — и на поета...)

и жадна кръв да лочи, не ще те пощади.

 

Какво че има край и че смъртта е близка!

С най-ценната награда сам Господ те дари,

за по-достоен залез не би мечтал дори:

немирната ти кръв небето да оплиска!

 

В жгитейската гора, в несвършващата selva

bulgarica вървя и аз и ме прострелва

и мята ме тревожно и най-случаен шум;

 

мълча — ранен глиган с разкървавено рило,

тресавищата вдън душите ви изрило,

и ми тежи сърцето — заседнал стар куршум.

 

 

БЪЛГАРСКО СЕЛО

 

На прага буйнал бъз е разцъфтял:

да видим, как зеленият прибой — близнак на тишината —

се бие с бяс о вълнолома на вратата,

и пак не може — и с деветия си вал! —

 

да потопи живота... Кой ли зина, та света прокле,

щом слънчев сноп все тъй огрява тайните на битието

и люшнатият кръст — Духът Господен, от кубето

излюпил се — приплясва стреснато с криле.

 

ще дойде ден и слънчевото рало

ще разоре и този пущинак. И друг

ще бъде изгревът над моето — небесно вече — село.

 

Но днес търпим. Небето и до днес не ни е всичко взело!

Дори камбаната да бие на умряло,

напомня, че животът е все още тук.

 

 

КРЪВ

 

Кръвта умира, но кръвта не мре!

Кръвта — о, тя е винаги една и съща

и помни тя. Но не — не в бащината къща,

в дома на всеки свой възлюлблен син се връща...

И все едно Паисий ли е той, или Юнус Емре.

 

Тук другото боли: с пореден килнат кръст

не се зачерква миналото, ни кръвта, избила

от спомена за него — както никне от самата пръст

забвението... И нима ще тъпчат братската могила

зелени вражи знамена от бурен гъст.

 

И кой ли Бог не моли примирен: — Любете

друг друга... И се колят синовете,

не се насища дивата човешка стръв

и всеки бърза да посегне пръв.

 

Кръвта все още жива е! Дори в крайпътно цвете

ще запламти. Но не, не се, уви, изтърква

и там — на прага на небесната Баташка църква —

разплискалата се в звезди невинна кръв.

 

 

МАНИХЕЙСКА ЕСЕН

 

Заглъхнаха обраните лозя —

като живот към края си... Процърква

залутан дрозд. От схлупената църква

внезапен хлад звънтящо припълзя.

 

И ти — обречен — питаш се: дали

сред рой оси не е пчела съдбата;

да те целуне само — тя самата

дори с живота ще се раздели.

 

Не цяло лято — цял живот кръжило,

днес слънцето рояк най-сетне сит е.

И твоят край провижда се добре:

 

ще разбереш какво е остро жило

не от злостта безумна на осите —

от брат, готов за тебе да умре!

 

 

ВЪЛЧИ ВОЙ

 

Където да погледнеш — пустош, дъх на гнило...

А помниш как летяха ветрове

и есента раздухва своето горнило,

та пафти сребърни за зимата да изкове.

 

Сега са други дни. Ще слизат с вълчи вой

човешки глутници. И Каин няма да подмине

и Божия гръклян... И тъй ще е и нине,

и присно... И едно ще са и чужд, и свой.

 

не вехне само цветето, между ребрата

кървящо... И сред толкова скърбящи майки в тоя свят

човек не е Господен син, ни брат за брата.

 

Ала нима животът честно не загатна,

че всичко свършва зле, че всеки напън

напразен е... И всеки ден е лист от вечен листопад.

 

Листа... листа... До вчера — мантията златна

на есента. А друго виждаш днес: животът, с кръв оцапан,

цял в дрипели, край пътя рухнал е от глад.

 

 

НОВО ОТКРОВЕНИЕ

 

Пламти по заснежените баири

плацентата на Божия агнец, дошъл

току-що на света... И вълчи вятър свири,

боде очите ни... И брули, все по-зъл.

 

И вой, среднощен вой на единак!...

А там, на хълма — витороги, златорунни —

в изцъклената нощ столетните горуни

лежат в окървавения замръзнал сняг

 

като натръшкани от вълк овни...

И никого кръвта пролята не вини.

А все по-страшна нашата вина е!

 

Видения на луд ни стряскат и влекат

и в гъстите мъгли — ни светлинка, ни път...

И мрачен сън над всички нас витае:

 

с гръклян прегризан проснат е вълкът

и вие Божият агнец с окървавена

уста. И буди цялата Вселена.

 

 

НОВ ЗОДИАК - II


Отдавна вече свърши звездоберът...

И сън не иде. И в прозореца над тебе звездните войни

започват пак. Кому са нужни някакви везни,

щом в люти битки силите се мерят.

 

Отеква кози рог. Опъва лък стрелецът. Водолеят

разкъсва своя бент, да помете

скорпиони, лъвове — преди самите те

кръвта невинна на овни, телци и деви да пролеят.

 

Червен и клещест рак назад, сред мъртви риби, пъпли

и звездния хайвер изяжда... Рак

разяжда всичко тук. подкупваме — с живота скъп ли! —

 

самата смърт? Какви са тия уж по-висши светове,

щом целият всемир е разделен на две!

Не спира битката кръвопролитна.

 

И само моят вече стар близнак

все още бави се да ми направи знак

към него! — помощ някаква все пак! — да литна.

 

 

ЕПИТАФИЯ ЗА ДУШАТА


Къде си литнала, душа? Защо крила — уви — ти раснат,

щом днес и нощното небе е люспест от коли асфалт.

Не бягам аз от нищо тук — мълча, от всичко там прехласнат:

да разбера и песента, и чий е този мамещ алт.

Когато под премазан стрък съзрете сгърченото тяло

на птица или на щурец, ще знаете какво прозрях:

остава тук което все летяло е и отлетяло,

а всичко с корени в пръстта изчезва — вече шепа прах...

 

Не бягам аз, о, не — от мен животът бяга, без дори

да обясни защо... А тя, душата — все за друго жадна! —

лети и следвам я —  човек от кал все още, но с криле.


Какво че може — о, съдба на стреснат сомнамбул в зори! —
от стряхата небесна с вик в небитието сам да падна.
Ще бъде полет пак, но без земята — калното гюлле!

 

 

Още нови сонети от Кирил Кадийски можете да прочетете тук 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  26.03.2017 12:17 | #1

Мъка‚ мъкаааааааааааа

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: