Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Марсов венец

13.03.2017

Откъс от романа на Станчо Пенчев

  

Смилов се облегна  назад. Не му се говореше… Спомни си затворената отвсякъде улица „Вашингтон”, където тогава се помещаваше американското посолство.

 Двете чайки спряха една зад друга и Луканов излезе пръв от колата си. Бе смръщен както обикновено. Откакто стана министър-председател, пренебрежението в погледа му разколебаваше и най-близките му роднини и съратници да го безпокоят за постове и привилегии. Беше пълновластен господар в държава, където старата власт се разпадаше като гнила плът, а новата още не бе зачената. В едно общество, пронизано от страхове и пияно от илюзии, където всички вярваха, че могат да преуспеят и никой не питаше за цената. Луканов тръгна сам и спря едва на входа на мисията. Смилов и двамата дипломати едва го догониха.

Сол Полански – в свободен син блейзър, снажен, с бели слепоочия, ги посрещна в кръглата зала на завален български:

– Радвам, че се отзовахте на поканата ми, господин премиер!

– За мен е не само задължение, но и удоволствие да се срещнем отново! – опита да се усмихне Луканов и подаде потната си длан. – Искам да ви представя новия член на нашата делегация Крум Смилов!

Полански се усмихна само с устни и кимна на Смилов:

– Приятно ми е! Имам чувството, че се познаваме, както вие българите казвате, задочно. Вие бяхте в мисията на България в ООН, ако не се лъжа?

– Съвсем точно – отвърна Смилов.

– Разполагайте се, Ваше превъзходителство и вие, господа! – направи широк жест около елипсовидната маса Полански, повдигна леко панталоните си над коленете и сам седна.

– Можем да продължим на английски, ако предпочитате? – каза Луканов. Той винаги държеше да покаже, че владее добре езика.

– Само ако вие предпочитате, аз лично бих поупражнил българския си – отвърна небрежно Полански и си наля чаша минерална вода.

 

 

… Колата се разтресе от неравност на пътя и Стамат със светкавично движение на волана избегна следващата траншея на шосето. Въпреки че софийският политически и бизнес-елит се бе пренесъл в тази крайградска зона, по някаква завещана от старите шопи немарливост и мързел, никой не се сещаше да преасфалтира пътищата. Смилов погледна през задното стъкло. Дългият като катафалка джип на държавната охрана се движеше плътно зад тях. Той си спомни, че тогава в американската мисия сервираха прясно изцеден сок от грейпфрут, но никой от тях не посегна към чашата си, защото Луканов бе започнал изложението си:

– Аз, като министър председател, искам да ви уверя, че България има искрено желание да развива отношенията си със САЩ в новите условия.

Полански кимна и посегна  към купичката с бразилски орех на масата, сложи една ядка в устата си и преди да я сдъвче, попита:

– Какво очаквате от нас?

Луканов преглътна сухо и каза:

– На първо време експертна помощ. Предстои преобразуването на държавно-плановото ни стопанство в пазарно. Това е, както разбирате, сложен процес, който няма аналог в света.

Последното бе казано бавно. Личеше, че печели време, за да обмисли отговорите и да предусети реакцията на Полански.

– А какви ангажименти сте готови да поемете към нас? – прекъсна го американецът.

– На първо време… политически – отвърна несигурно Луканов и за първи път погледна Смилов.

– Спазване на всички международни  договорености – каза Смилов. – Готови сме да изслушаме вашите изисквания!

Полански го мярна с поглед, но не го удостои с внимание. Допря върховете на дългите си, бледи пръсти, после ги сплете и погледна продължително Луканов:

– Вижте, господин Луканов, ангажиментът е винаги нещо конкретно – каза с леко пресипналия си глас. – Ето вие имате задължения към Варшавския военен договор, който е враждебен на НАТО. Това е обвързаност с конкретни условия и военно-технически параметри.

– Разпадането на този военен съюз е вече само технически въпрос. Вие сте го договорили със Съветския съюз. – отвърна хладно Луканов. Беше се овладял.

Полански не успя да прикрие доволната си усмивка. Преговорите с Горбачов наистина вървяха твърде добре, но този балкански мъник, до вчера целувал задника на руснаците, не биваше да показва зъби.

– Но нашите съюзници от Южния фланг на съюза са обезпокоени от наличието на няколко ракетни системи в непосредствена близост до границите им – каза почти любезно Полански. – Как да ги успокоя? Същото важи и за вашата резидентура. Тя е работила доста активно в годините. Щом имаме нови реалности, трябва да имаме и нови параметри на отношенията. Нали, господин премиер?

– Безспорно – Луканов усети как започва да се поти. – Ще… ще изпълним вашите условия, но съгласете се, че за всичко е необходимо време…

– Ние имаме време, господин премиер, но вие нямате! – прекъсна го студено Полански. Лицето му не промени любезното си изражение, но личеше, че се забавлява от  рязката смяна на тона.

Луканов го погледна като човек, който търси внимание, и каза:

– Имаме добър човешки и интелектуален потенциал, който можем да предложим за съвместна работа. Разчитаме и на вашата експертна помощ.

– Нека бъда ясен, господин Луканов – отвърна отстранено посланикът, – ние няма да работим с вашия партиен апарат и вашите кадри! Дайте шанс на личности от опозицията, за да можете да участвате и вие в раздаването на новата колода карти. Днес ще се свържа с Държавния департамент за изпращане на експерти. Даже имам предвид един икономист – Ричард Ран.

– Ще му бъде оказано съдействие и подкрепа на най-високо правителствено ниво! – изпъчи се Луканов и лицето му се отпусна.

Полански само кимна и се надигна. Срещата бе приключила

 

 

Сградата на фондация „Свободно развитие” се намираше зад голям, обрасъл с трънки, изсъхнал бъзак и див орех двор, който двама братя собственици от години не можеха да разделят. Смилов им бе предложил да Тежките ковани порти към градината на фондацията бяха открехнати. Стамат излезе от колата да ги отвори, но мъжете от джипа зад тях го изпревариха и застанаха от двете страни му страни. Единият му направи знак да изчака и влезе да огледа двора. Смилов въздъхна, щяха да го следват като досадни спътници от влак, които нито можеш да изгониш, нито да напуснеш. В същото време – безполезни като сенки при изстрел отдалеч.

… Когато излязоха от американското посолство, Луканов тръгна сам напред. Пешовете на разкопчаното му сако бяха омачкани, а профилът – омекнал и нажален. Направи няколко крачки и се обърна.

– Смилов, ела в моята кола! – каза без да го погледне.

Познаваха се от следването в Московския университет, но там Луканов – син на тогавашния външен министър гледаше на всички с леко пренебрежение и насмешка. Живееше в отделна стая в общежитието и рядко идваше на общите им събирания. Бе умен, начетен и абсолютно безпардонен.

– Ние имаме време, вие нямате! – повтори раздразнено Луканов още щом се намести на седалката. – Като си спомня само колко внимателни бяха с нас американците преди година, даже преди шест месеца! А сега са ни хванали за гръцмуля и стискат, стискат! – Луканов показа с нервно движение действието на собствената си мека гуша. – Ние имаме време, вие – нямате! – имитира с прегракнал глас Полански, после изведнъж се успокои и каза с хладен тон: – Притискат ни да обявим пълна капитулация, но това не им е достатъчно, а искат да я извършим публично, като разкаяли се колаборационисти! Ти какво мислиш?

Смилов присви устни и каза бавно:

– Когато има промени в статуквото, някой винаги плаща цената. И това са обикновено най-уязвимите геополитически страни. Като нас. Можем да отстъпим, но трябва да поискаме гаранции.

– Те ще ги дадат, но няма да ги спазят! – прекъсна го Луканов. – Апропо, мисля, че същото ще се случи и спрямо Съветския съюз. Не знам защо Горбачов им вярва? Само след няколко години, ако Съветите загубят част от военната си сила, те ще тръгнат към границите им. Полша първа ще пожелае да влезе в НАТО, да не говорим за Унгария и Чехословакия, които изпитват параноична омраза към руснаците заради потушените с кръв контрареволюции. Няма да се учудя и за Румъния. – Луканов млъкна, после неочаквано попита: – Ти московски възпитаник ли беше?

– Отчасти – отвърна след кратко колебание Смилов. Беше сигурен, че Луканов знае, но усети познатия му нрав да хапе, макар и не до кръв, за да спечели надмощие над другия. Тогава, на втората година от следването, го отзоваха от Москва, защото едно неуравновесено момиче от републиките беше посегнало на живота си след раздялата им. Успяха да я спасят, но не и него от скандала, в който го намесиха високопоставените ѝ роднини. – Завърших психология в Полша, после…

– Знам – прекъсна го Луканов, – школата на КГБ в Челобитево. Първото е по-важно. Предполагам, че имаш добри контакти и извън братските служби?

– Имам много състуденти и познати  на добри позиции, включително и дисиденти. Зависи за какво…

– За всичко! – не го остави да довърши Луканов. – Сега са ни необходими по-неутрални хора за връзките със Запада. Извиках те, защото си отдавна извън активната политика.

– Благодаря за доверието! – смутолеви Смилов.

Луканов сякаш не го чу, поглади с длан брадичката си и попита тихо:

– Срещнахте ли се с Хамутов?

– Да.

Луканов кимна нямо, после изведнъж се взря в него:

– Въпроси?

– Относно задачата, поставена от парти… другаря Хамутов. Една паралелна силова структура може да застраши националната сигурност в определен момент. В такъв случай как да…

– Няма да има такъв случай! – прекъсна го рязко Луканов – Други въпроси?

Смилов вдигна мълчаливо рамене.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.