Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ДОПУСК

13.03.2017 | автор:  Румен Стоянов

Самоцензуриращите се преводачи биваха два вида: максималист и минималист

                                               Имахме, ах, имахме си лафче: социалистически начин на живот. Включваше той неща без брой (но с бой, милиционерски), сред тях цензура и самоцензура. Първата не съм я упражнявал, ибо ре(д)актор не бях, втората ми е до болка позната и за нея, в преводаческата разновидност, ще подрека, оти младочки, младоци не знаят що е, блазя им. Едва ли е излишно човек, ял й попарата, да извърне поглед нанадирка, споменово, макар с доста горчилак, и да свидетелства от собствен опит/гръб какво и как ставаше.

                                               Превеждаш, значи боравиш с езика, значи ясно ти е коя дума, словосъчетание ще мине, занесеш ли творбата в списание, вестник, издателство. И я къдриш така, че да преодолее ситната идеологическа цедка. Тоест преди да положиш нещото връз невъзмутимия бял лист или след това, пред теб стои невидим, ала изричен, в целия си заплашителен ръст въпросът ще ли ти пуснат дадено слово, изказ, идея, образ. И ако смяташ, че то, тя, той са прекалено извън обичайно допустимото, пипваш кое що, че да го омекотиш, заменяш едно с друго. Как и колко, вече зависи от личната оценка досежно пропускливост. И тук вече действаш слепешком, налучквайки: според едного това ще прескочи възбраната, друг смята, че не. Съществуваше повече или по-малка презастраховност, която може да упражниш връз себе си по различен начин: отбягваш съмнителното нещо, тоест изобщо не го пишеш; туриш го и умишляваш с каква подменка загубата да бъде най-ситна; питаш твой апап да ти каже своето мнение; показваш му текста и слушаш чуждото становище.

                                               Имаше долен и горен праг на самоцензура, по кой ще се водиш решаваш ти. При горния отбягваш всичко, за което предполагаш, че ще береш ядове: връчваш ръкописа така изгладен от теб, че редактор да (почти) няма за какво да те дере: твоя смиреност предварително си подходил с изуй гащи, подай дупце. При долния целиш да подпъхнеш колкото може повече будещи недоверие неща, знаеш, че без отстъпки няма да я бъде и си направил според теб най-малките, че дано пробуташ възголмешки, речено шахматно, жертваш по-слаба фигура с оглед да спасиш по-силна.

                                               Самоцензуриращите се биваха два вида: максималист и минималист. Първият не ще никакви главоболия, та орязва всичко, дето може да предизвика спорове, прилага към творението словесно хватка от порядъка на остригване нула номер. Вторият, упрям, нахъсан, вироглав, с  рогите напреж, предпочита да дърпа тигъра за мустака, изживява се като своего рода езиков борец: казва на другия си аз, самоцензуриращия, искам стригане четвърти номер. Между тия две крайности/възможности бяха на лице промеждутъчни степени, все едно заявяваш на бръснар (още не ги величаехме с естетическото понятие стилист) направú ми стрижка номер 2,73. И друг способ съществуваше: превеждаш без никакво съобразяване с другия твой аз, едва сетне, кога е всичко готовинко, изчиташ го с нарочната цел да провериш къде какво да барнеш, че да го приведеш във вид удобен за логаритмуване и чак тогава избираш твоя самоцензурен подход: мини (номер 4), макси (номер 0).

                                               Хубавото на самоцензурата бе, че работейки върху даден текст, имаш сгода едновременно да си ту мини, ту макси, гаче отпреде твоята пола е мини, а изотдире макси. (Бива и обратно: свобода на избор.) Как ли пък била е тая пущина, хем минималист, хем максималист, ще недоумее особа, девствена по себецензурата. Много просто: в една и съща книга веднъж се кастриш по-яко, друг път милозливо, та в цялост пораженията да са по-малобройни и по-маловажни. Аз не преправях по-дързък образ, пожалвах го, ако паднеше геройски в борбата (ох, пуста борба опустяла, все за нещо се борехме), поне аз не ще съм палачът на мое сътворение, кървавата сеч да не тежи връз моята свяст. Играеше се нещо като тука има, тука нема. Обяснено инакояче: познатата игра на котка и мишка, с тая особеност, че дебнещ котарак не да ти е някой външен, а самси ти, котак на самия себе си, дето в случая си най-вече мишле: ту/хем тъй, ту/хем онъй.

                                               В социалистическото писателство, поетство, преводачество будещата неради мисли двойка ще мине/няма да мине обладаваше честотна уптореба, твърде превишаваща (не непременно момински) трепети, вълнения, каквито е изпитвала Рада Госпожина, вдигаше адрелина, ще ли, не ще ли мине висеше гаче дамоклев меч над словесници, за мен то притежаваше съдбовността на Хамлетовото в туби оу но в туби. При сегашната демократясала всепозволеност пишещо-превеждащ няма хал хабер, сиреч представа от понятие що е да премислюваш, още треперукаш пред непредвидимата питанка/чуденка туй ще ли оцелее. Има достопочтена наука, зоват я преводознание, тя разучава разните му хватове, захватове, хватки, захватки, похватки, отхватки, разкриващи тайните умятности в изкуфството да прехвъргаме думи, думища и думичета през езикови стобори, но заобикаля неговия раздел ще мине/няма да мине. Отшестват от мира сего люде, рупали пресолената гозба на себеограничаването и скоро-скоро не ще остане ни един (1) да свидетелства досегателно явлението, заемало никак последно място в соцдяла на българската преводаческа школа, която е от най-старите в света.

                                               Въпросното самопринуждение ще остане вечна загадка: четеш първообраз, заничаш по наша съответка, сверяваш, установяваш отклонения, опущения, но как, как, как да отгатнеш  коя се дължи на самоцензура и каква: принудителна или доброволна? Знае го единствено прехвърлячът. А след време и той не е в състояние да посочи с достоверност  станалото: изтекли са десетилетия, променени са и неговите разбирания, как ще възстановиш къде си барал, пипал, пипотил страхливо/предпазливо/предвидливо/сръчно/тромовато, дали ти или някой. Въпреки доброто си желание да разграничиш двете цензурски намеси, лична и нечия, не ти е по силите да отделиш кози/овце.

                                               Преди другарята да поемат властта, от Червената армия поднесена им на тепсия, имало е официална цензура: тя, не ти, носи отговорност, друг, комуто се плаща за тая служба, върши ограничения, той рови, ровичка, бърка, бърничка да ти маха непозволености, не тежи връз твоята съвест самоозаптяването на творчески порив, не ти с ножица правиш клъц-клъц по твоята буквена рожба.             

                                               Възможно е да се изчисли поне приблизително колцина в соца заемаха длъжността редактор и били са по съвместителство цензори, но с редчайши изключения пишещо-превеждащите биваха изнудвани да си прилагат самоцензура, ако ще би в най-малка степен: щом се запиташ туй ще ли бъде придвижено за печат от всемогъщото идеологическо гледище, което биваше и езиково. Чуеше се твърде за пусков срок, пусков строеж, а човеците на перото ги тревожше туй ще ли ми го пуснат. В тоя смисъл бяхме колкото словесници, толкова и самоцензори. Възхвалявахме отечеството като република на самодейността, обаче тя беше и република на самоцензурата. Но в интерес на истината ще помена, че въпреки нея остават стойностни, велики художествени творби. Подир славния и героичен 10-и залитнахме в обратната крайност и живеем в република на всепозволеността. И тъй я караме, от трън, та на глог, че по-дълбок.

                                               Цял свят научи лозунга „Но пасарáн!”, тоест „Не ще минат!” от Испанската гражданска война (1936 – 1939). А нашето социалистическо „Няма да мине”, тоест нещо няма да бъде допуснато до печатарско мастило, потъна в бездната на забвението, дори българи, явили се на попрището словесно подир 10-ти, не съзнават какво място заемаше в нечие творчество и бит драматичната присъда за неминаване. Умятността на поет/писател/преводач трябва да бъде преценявана и чрез самоцензурирането: кой до колко, как, с какви усилия измъквал се е от нея, или затъвал, своего рода прокрустово ложе, на което партията ни принуждаваше собственоръчно да си режем от нозете, щръкнали кощунствено извън нейния Маркс-Ленин-Сталин-изъм. Самоцензурата бе вид борба на преводач/писател/поет с убежденията си, със себе си: търсиш начин да изразиш другояче нещо твое. Тая натрапена потребност изостряше езиковата усетливост, развиваше, обогатяваше личния набор от еднозначия (синоними), разнозначия (антоними), че посредством тях да бъде постигната инаквост обаче с най-малки загуби. Предстои ти битка с неприятел, знаеш предварително, че ще я загубиш, оня има седем топа на баира, ти един в дерето, въпросът е: как да я загубиш с най-малко твои жертви, все едно да спечелиш най-благоприятна загуба. Това неписано правило важи с пълна сила и за себецензурата: неизбежимите подменки да бъдат най-безболезнени.

                                               В дълбокия социализъм говореше се за мъките на словото: да твориш изисква усилия, които не са леки, а и отговорни, това отношение демократясалостта го прокуди, че да настани повсеместното и всемогъщо забавлявам се. Моя смиреност изпитах, бидейки млад и неопитен, мъките на словото, но и мъките на самоцензурирането, значи съм дважди мъченик: има ги всякакви, но подир славния, па героичен ноември страстният и тръбен повик е да се кефом кефим, та край на страдалците.

                                               Ако трябва са посоча от кого съм се учил да превеждам, днес бих казал Долорес Ибарури: неин е викът „Но пасаран!” 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15