Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Борхес чете богомилите

09.03.2017

Есе от Румен Стоянов

 

      Българо-латиноамериканските литературни връзки се развиват относително бързо (ако вземем пред вид откога и при какви условия се осъществяват), макар  неравностойно в двете посоки. Обаче това не пречи книжовните ни присъствия из ония страни да стоят в почти девствена непроученост. Ни един от над хилядата дипломирани в Софийския и в чужди университети испанисти не изследва поне що-годе системно литературната наша наличност в Латинска Америка. В тази оживена плоскост на отношенията ни с една просторна част от земното кълбо трупат се факти, чакащи осмисляне. За любителите на статистически предвиждани да припомня, че според демографи по средата на ХХI век, която не е никак далеч, испанският благодарение размножителната способност на латиноамериканците ще бъде най-говореният западен език. Впрочем в САЩ броят на владеещите го по рождение бързо расте и това обстоятелство, с математически изчислените му  последици, навява мрачни мисли на англосаксонците досежно там настъпващото  испаноезичие.

      Очебийно долните редове не възнамеряват да внесат ни най-лек смут в упомената непроученост, ала винаги е любопитно да видим какво от нашата култура е стигнало до един великан на словото, бил той Хосе Марти, Сесар Валехо, Пабло Неруда, Карлош Друмонд де Андраде, Хулио Кортасар, Алехо Карпениер, Николас Гилен, Гарсия Маркес. Изреждам техните имена никак произволно: всички те, кой повече, кой по-малко, по един или друг начин са се докосвали до българското и са оставили писмени доказателства. Нека вярваме  -  вярата крепяла човека  -  че все ще се намерят неколцина, които, при все че си  вадят прехраната с нещо друго, ще  изследват настойчво литературните връзки между България и Латинска Америка. Тук опираме до болезнения въпрос какво работят нашите испанисти след като им се пожелае бодрото на добър час в живота, въпрос, изискващ да бъде разгледан другаде. Ако относно проучването на испано и португалоезичното литературно присъствие у нас все пак има някаква възможност за отлагане  -  работата не е заек да избяга, сведенията са тук, само неспасяемо ще избледнеят и оредеят  -  то за нашето проникване в Отвъдморието всеки пропуснат ден безвъзвратно пропадат факти. И картината за българското присъствие в света неповратимо обеднява. Но да минем към Борхесовите докосвания о българското. Засега ми са известни следните.

      На 9.21986 мексиканският ежедневник “Ла хорнада” помести дълго “Интервю с Биой Касарес: литературната измислица” от Мартин Каспарос. Приятелството на Алфредо Биой Касарес (1914- 1999) с Борхес датира от началото на тридесетте години и продължава до смъртта на последния (1986). 3аедно написват четири книги: “Шест проблема за дон Исидро Пароди (1942), “Книга за небето и ада” (1960), “Хроники на Бустос Домек” (1967), “Нови разкази на Бустос Домек, (1977). Заедно съставят и “Антология на фантастичната литература” (със Силвина Окампо, 1940), “Най-добрите полицейски разкази “ (1943), “Къси и необикновени разкази (1960). Впрочем собственото творчество нарежда Биой сред най-добрите аржентински белетристи. Слепотата, в която Борхес изживява своите последни тридесет години, го заставя да прибегне до съдействието на още неколцина помощника, сред тях по-сетнешната негова втора съпруга Мария Кодама. Никое от тези сътрудничества обаче няма важността на стореното съвместно с Биой. Ето какво пише Каспарос, предавайки в сбит вид разправеното от Биой:

      “Така, когато със здравото намерение да го спаси (бащата  -  сина си Адолфо, б. м., Р. С.) за производителния труд  -  едно млекопреработвателно предприятие  -  му възложил написването на рекламна брошура за добродетелностите на киселото мляко, Биой не се поколебал да предложи на Джордж 1 да си поделят шестнадесетте песи на кола, които им предлагали  -  истинско състояние. Писанието от тридесетина страници се основавало на смислен лъженаучен книгопис и разказвало случая с едно българско семейство, което поради киселото мляко било живяло над сто и четиридесет години. Любопитно, свитъкът се харесал и бил сериозно отпечатан, а дори им възложили друг, за добродетелите на яйцето, в който “Борхес по някаква си причина не поиска да участвува” казва Биой с лукава усмивка 2.

      Но се били забавлявали и възникнала мисълта за нови сътрудничества. Раждал се Бустос Домек, хетеронимът, възприет от съавторите да подписват съвместните си криминални разкази и хороники, с пълнозвучна и безпощадна ирония. “Шест проблема за дон Исидро Пароди” от Бустос Домек се появила през 1942, отпечатана от издателство Сур и предизвикала известно недоумение. “Понеже никой не знаеше с точност дали трябва или не да се смята нападнат от сарказмите на тая книга”, казва Биой, “критиците не я коментираха, запазиха двусмислено мълчание”. Затова Борхес казваше по него време, че “за Бустос няма нищо писано”.

      Сътрудничеството продължило. Още “Хроники на Бустос Домек”, антологии, предговори. Биой казва, че го позволява фактът, че се забавлявали много, пишейки заедно и че по едно време поискали да направят нещо по-сериозно, своеобразно “Поетическо изкуство”, малко по подобие на “АБВ” на Паунд, но не могли”.

      Дотук е извадката от публикацията на Каспарос. Какво може да съзрем отвъд нейните думи? Борхес има слава на изключително ловък мистификатор. То едва ли го освобождава от необходимостта да проучва онова, за което ще пише. Дори мисля, че една сполучлива мистификация изисква отлично познаване на нещата, за да може най-незабележимо да бъде извършена подмяната на истинското с лъжовно. Затова предполагам, че Борхес преди да се хване с преживелиците на библейски дълголетното семейство, ще да е чел за България, още повече ако имаме пред вид и неговата страст да се рови из книги по най-невероятни теми. Пък и бездруго човек не може да пише за нещо тъй далечно и да не се е документирал относно него. Следователно, за да пристъпи към ония тридесетина страници, дори пропагандни, Борхес ще да е издирил сведения за България, щом действуващите лица в неговия текст ще са българи. Нали въпросното изпълнение на две пера е видяло бял свят, съществува вероятността, никак малка, един ден да се натъкнем, в пълни Борхесови съчинения примерно, на него и тогава ще се изяснят доста догатки, които сега премълчавам. Книжлето за добродетелите на киселото ни мляко изглежда е най-ранният плод на Борхесовите сътрудничества. Така че цял един дял от делото на Борхес, сътрудническият, почва по всичко изглежда с българския сюжет. Онова съавторство е доброволно (в отличие спярмо другите, наложени от слепотата) и е плодоносно: Борхес и Биой вспоследствие го продължават. Биой обяснява причината: двамата много се забавлявали. Както било по времето, когато измисляли своята българска история. А може би и прословутото Борхесово мистификаторство начева пак с нея?

       Христо Гоневски (“Далеч от роден край”, Партиздат, 1980, стр. 50 - 51) описва как нашенецът В. Веляновски става първопроходник в производството на кисело мляко там: “В сутерена на хотела Вангел беше инсталирал първата в Аржентина фабричка за кисело мляко. Необходима му беше реклама, за да си пробие път този непознат за аржентинците продукт. И той отново потърси моята помощ. Изработих му чертеж за стъклените бурканчета със съдържание четвърт килограм и оригинална капачка. Във всичко проявих изобретателство и особено в капачките. Интересното в случая е, че когато се върнах в България след близо 20 години, в София се прилагаше същият начин за затваряне на бурканчетата с кисело мляко! Така Вангел започна усилено производство на кисело мляко с бацилус булгарикус. Само за няколко години предприятието му се наложи на пазара и аржентинците започнаха масово да консумират кисело мляко, което той беше нарекъл “Йогурт”. Тогава Вангел продаде своя патент на голямата фабрика за млечни продукти ”Васконгада”, която заля страната с кисело мляко. Тя отпечата голям плакат, който можеше да се види във всяка млекарница: здрав българин с калпак, а до него текст: “Този българин е на 128 години, защото употребява йогурт!” Като добър и находчив търговец от тази сделка Веляновски спечели много пари. С право мога да се считам и аз за един от пионерите за внедряването на този типично български продукт в бита на аржентинците”.

      Съдейки по времевото съвпадение (началото на тридесетте години) между гореизложеното и съвместното литературно изделие, предполагам, че то е в пряка връзка или косвена връзка с изнесеното от Гоневски.

      Второто Борхесово докосване до България става чрез поезията. Марио Несторов е син на българи, притежаващи малка странноприемница в аржентинския град Лас Бреняс, едно от средищата на нашето преселничество в онази страна. Първи стъпки в стихотворчеството прави като ученик в известния уругвайски колеж “Консепсион”. Несретническият му живот угасва рано и Марио не оставя книга. Но преди това осъществява мечтата си да види България и даже следва в Софийския университет. През май 1960 Несторов написва “Песен за Чако”. Нейните дванадесет четиристишия с асонантно римувани втори и четвърти стих му спечелват наградата “Провинция Чако” в националния конкурс за поезия, обявен от столичния вестник “Кларин” по повод 150-та годишнина от аржентинската Майска революция. Изпратените работи чете петчелнно жури: Енрике Ларета, Хорхе Луис Борхес, Фермин Естреля Гутиерес, Рикардо Молинари, Лисандро Сия. Три от тези имена са между най-тежките в аржентинската изящна словесност: Борхес, Ларета, Молинари. Логично е да предполижим, че Борхес се е заинтересовл от презимето на победителя и може би е разбрал за българското му потекло. Вероятно е да предположим и лично познанство при връчване на отличието. Кой да ни осветли? Пословичната наша любознателност към света комай заобикаля българското наличие в него.

      През 1956 излиза Борхесовата книга “История на вечността”, съдържаща есето “Хулно изкуство”. В него срещаме: “На ангела Сатанаил, бунтовен Божи първородник, когото богомилите боготворели, му орязали частицата ил, която му осигурявала неговата корона, неговото велелепие и прорицателство”. Кратко, но достатъчно ясно, за да се разбере, че Борхес преди указаната година е познавал богомилството. Ако въпросният текст е печатан преди да бъде включен в сборника, авторът му ще да е чел за нашите еретици още по-рано. Естествено, всичко свързано с Борхес и България, представлява интерес за нас. Имайки пред вид невероятната негова осведоменост за световна култура, откъслечния ни допир с творчеството и живота му, може  да очакваме, че някой ден ще се доберем до още данни за Борхес,богомилството, България. Но и сега налице е безспорно доказателство за трайно общуване на гениалния писател с богомилството, както ще проличи от следващото новоредие. Но да се върнем към “Хулно изкуство”.

      В старозаветния наш апокриф “За Тивериадското море” (“Стара българска литература, Български писател, т. II, 1981, стр. 32) четем: “Господ отне от Сатанаила “ил” и го даде на Михаил, с това Михаил бе наречен архангел 1, а Сатанаил  -  Сатана”. Бележката под черта гласи: “1 Архангел (първоангел или княз) е ангелски чин в ангелската йерархия. Като архангели в Библията се споменават Михаил и Гавриил. В апокрифната литература са повече  -  още Рафаил, Урил, Вревоил и др. Частицата “ил” (гр.   от евр. “ел”) означава бог, божество. Миха е издигнат в ранг архангел Михаил, а на Сатанил е отнета божествеността. Такова обяснение в Библията няма”.

      Да обърнем внимание на две неща. Последното изречение в бележката означава, че Борхес обяснява разжалването на Сатанаил не по Светото писание, а според апокрифното разбиране, което е допълнително указание за интереса му към забранената литература. Прави впечатление още и голямата близост между думите в българския апокриф и Борхесовите. Малко правдоподобно ми се вижда аржентинецът да е имал чрез превод достъп тъкмо да тази наша творрба, ала не изключвам възможността, поне що се отнася изобщо до български апокрифни паметници от средновековието: той чете на английски, френски, немски, италиански, езици, на които съществува обилна крижнина за богомилството, включително български извори в превод. Дали Борхес е узнал за отнемането на “ил” пряко или косвено, трудно е да гадаем. Неопровержимият факт за голямото сходство между думите в българското безименно съчинение и в есето на аржентинеца още веднъж потвърждава неговия интерес към богомилите.
      През юни - юли 1977 Борхес изнася в театъра “Колисео де Буенос Айрес” поредица от беседи. На 26 юли говори за кабалата. Подпомогнат от Рой Бартоломеу, който снема магнетофонен запис върху хартия и го сверява с версии, поместени в печата, слепият писател уточнява окончателният вид на беседите. През 1980 мексиканското издателство Фондо де култура економика ги събора под надслов “Седем нощи”. На стр. 128 в преизданието от 1981, в “нощта”, наречена “Кабалата”, четем: “В една свещена книга свещени са не само думите й, но и буквите, с които са били написани. Това схващане са го приложили кабалистите към изучаването на Писанието. Подозирам, че този модус операнди на кабалистите се е дължал на желанието да включат гностически познанияв в ерейската мистика, за да се оправдаят с Писанието, за да бъдат ортодоксални. Във всеки случай можем да видим съвсем изотгоре (аз почти нямам право да говоря за това) какъв е или какъв е бил този модус операнди на кабалистите, които започнали да прилагат чудноватата своя наука в южна Франция, в северна Испания – в Каталония  -  и после в Италия, в Германия и по малко навсякъде. Стигнали са и до Израел, макар да не произхождат оттам, произхождали са по-скоро от мислители гностици и катари”.

      Отношенията между катари и кабалисти са крайно интересни за нас, ала не бива да се разглеждат тук, тук ще се придължаме към оповестеното в заглавието на статията. Последната от седемте “нощи” е “Слепотата”. Борхес предпочел тази тема в последния момент, трябвало е да говори за гностиците. Ако бе изпълнил решението си, съвсем вероятно е било да се позове на богомилите и/ли катарите  -  и българите, и западноевропейските им следователи са гностици. И щяхме да имаме още повече доказателства за вниманието на аржентинския книжовник към българската мисловност и нейното чуждестранно продължение. Но и така фактите са достатъчни: от 1936 е “Хулно изкуство”, от 1977  -  “Кабалата”. Над четиридесет години делят двата текста. Очевидно, интересът на Борхес към богомилството и катарството не ще да е бил никак мимолетен, което пък е предпоставка за още засвидетелствуващи го данни в неговото творчество или творческо обкръжение. В свои текстове аржентинецът многократо упоменава гностиците или засяга техни възгледи. Оттук идва предположението ми и за многократни читателски срещи на писателя с богомилитството. Например в “Една защита на лъжливия Василид” (1931) той казва” “Узнах също какви отчаяни и възхитителни мъже са били гностиците и се запознах с техните плaмeнни спекулации”.

      През 1985 посредством аржентинското издателство “Исапамерика” появиха се два тома, онадсловени “Апокрифни евангелия”, представляващи поредният брой от “Хорхе Луис Борхес  -  лична библиотека”. Тя обхваща литературни творби, които аржентинецът особено цени и препоръчва. Том първи, с кратък предговор от Борхес, съдържа “Катарско евангелие от Лъже-Йоан”. Дванадесето по ред  от общо двадесет и двете в двутомника, то е преведено на испански, както и всички останали, от Едмундо Гонсалес-Бланко. Всъщност това е най-важният богомилски апокриф, известен като “Тайна книга”, “Евангелие на Йоан”, “Йоаново евангелие”. Тук, за по-голяма убедителност, нека дадем думата на академик Димитър Ангелов, най-авторитетният съвременен познавач на богомилството:

      “От съчиненията, които са изцяло богомилски, на първо място трябва да се спомене апокрифът, озаглавен “Запитване на апостол и евангелист Йоан на тайната вечеря на небесното царство за устройството на света и за началото, и за Адам” (Ioannis et apostoli et evangelistae Iпterrogatio in coena secreta regni coelorum de ordinatione mundi et principe et de Adam). В научната литература си е пробило път краткото заглавие Йоановото евангелие Liber sancti Ioаnnis). Самите богомили са го наричали и с прозвището Тайната книга (Liber secretus). Апокрифът е запазен в две латински версии, едната от които се съдържа в архивата на инквизицията в Каркасон (във Франция), а другата  -  в един Виенски пергаментен кодекс. Както изглежда, обаче, тези версии не са оригинални, а представляват превод от славянски първоизвор, който досега не е намерен. Ако се съди по изложението на богомилската ерес в “Паноплия догматика”, както и от някои гръцки и славянски апокрифи, следва да се приеме, че този славянски първоизвор вероятно е възникнал през ХII век. За пръв път се споменава за Тайната книга в съчинението на исталианския писател Райнер Сакони. Там се казва, че този важен богoмилски апокриф бил пренесен към 1190 г. от България и предаден за изполузаване на Назарий, епископ на дуалистичната катарска община в Конкорецо (близо до Милано). Назарий го бил получил от епископа на богомилската община България и от неговия помощник. Това известие на Райнер свидетелствува ясно, че първоначалната редакция на анокрифа е била българска и съставена на български език, а впоследствие е била преведена на латински за нуждите на италианските и френски дуалисти. Този именно превод по оригинала, дошъл от България, попаднал по-късно в каркасонската инквизиционна архива. Що се отнася до другия латински превод, запазен във виенския пергаментен кодекс, то той произхожда вероятно от изчезналия босненски славянски текст.

      Тайната книга представлява по съдържанието си диалог между Христос и неговия любим ученик Йоан. Йоан задава въпроси, а Христос отговаря. По такъв начин пред читателя се разкриват основните положения на богомилската космогония и есхатология: за първоначалното устройство на вселената, за отпадането на злата сила от небето, за сътворението на видимия свят и човека, за идването на Исус и борбата му с дявола, за свършека на света и за съдбата на праведниците и грешниците. В общи линии положението е сходно с разказа на Зигавин, предаден в “Паноплия догматика”, но съдържа известни и немаловажни отлики.

      Езикът на Тайната книга е прост и образен. Целта на нейния съставител е била да изложи по лек и разбираем начин основните положения на богомилската вяра и да разгъне преди всичко идеята за борбата между доброто и злото и за крайната победа на бога над дявола. В своя разказ той се е ръководел от творческото си въображение и е създал оригинални образи, но заедно с това се е ползвал широко и от образи в по-стари апокрифни съчинения, разпространени през Х – ХII век в българските земи. Особено внимание заслужават като литературни извори на Тайната книга такива апокрифни творби като “Видение Исаево”, “Енох”, “Варух”, “Палея”, апокрифния “Йоанов апокалипсис” и др. Изполузвана е била при съставянето на Тайната книга и канонична християнска литература (предимно книга първа от Библията за “Сътворенето” и пасажи от Матеевото евангелие за завършека на света и за второто пришествие). Всички тези източници са били преработени обаче от богомилския писател с оглед са се подчинят на основната дуалистична идея, която е прокарана в цялата творба от началото до край”. (Д. Ангелов, “Богомилството в България”, с. 54 – 56, Наука и изкуство, 1980).

      Едва ли Борхесовият интерес към учението на българските еретици се е ограничило единствено с изнесеното в “История на вечността” и “Тайната книга”. Опора за това мое твърдение намирам в следното. В “Хулно изкуство” арженитнецът казва “богомилите”  -  без никакво пояснение. Обичайно е така да се постъпва когато четящият вече познава нещо и затова то не изисква никаква обосновка. А пишещият трябва да е запознат с него в още по-голяма степен, сиреч Борхес да познава богомилите много повече, отколкото ако съдим само по наличието на едно изречение. Пък и без горното логическо размишление трябва да стигнем до същи извод, защото Борхес не е писател, който слага в текст работи, попаднали случайно в полезрението му. Не по-малко вярно е това, че той  -  пословичният с любознание и начетеност  - надали би включил “Тайната книга” в “Апокрифни евангелия” без да проучи къде, кога, как, защо била е сътворена тя и от кого. Така че и в този случай, макар текстът да е оповестен в аржентинското издание като “катарски” (съпоставката ми установи, че това е именно “Йоановото евангелие”), немислимо е Борхес да не е е осведомил относно първоизточника му. А той  -  науката го е доказала  -  е богомилски. И едва ли аржентинецът, чиято страст да се рови из редки и необикновени страници, е всеизвестна, е подминал възможността да чете за богомилите и учението им. Колкото и широки да са интересите на Борхес, те, както и физическите му възможности да навлиза в различни тематични кръгов, не са безкрайни. В тези негови кръгове по интереси славянските работи заемат странично място. Това придава, в определен смисъл, допълнителна ценност на въпроса Борхес и богомилството, като един от сравнително редките случаи, когато оржентинецът хвърля мост към постижения на славянството.

      Да се върнем назад в настоящите редове. Някъде там бе отбелязано, че може да чакаме, съвсем приемливо, нови сведения за Борхес и България. Но и сега имаме пълно основание да заключим, че гениалният аржентинец познава един от българските  -  и общославянски  приноси в световната история  -  богомилството. Очакванията ни ще се оправдаят или поне допълнят с повече подробности когато прегледаме всичко изписно от Борхес, а то далеч не ни е достъпно, и когато разполагаме с библио-биографска информация за източниците, подхранвали неговото изключително художествено дело.

      От 14 до 20 октомври 1984, под покровителството на крал Хасан Втори, в мароканския град Маракеш се провежда Седмият световен конгрес на поетите,  председателствуван от Леополод Сенгор. Между участниците са Борхес и българската поетеса Жени Заимова, живееща от 1957 в САЩ. Веднъж тя минава с фотоапарат в ръце и това се оказва повод за снимка, единствената известна ми снимка на Борхес с някого от България: Заимова с Мария Кодама, тогавашна секретарка на писателя и сетнешна негова съпруга, и с румънския поет Марин Сореску. Копие от снимката, на която Борхес е седнал, Заимова ми подари. Случаят идва да покаже, че наистина са неведоми пътищата Божии и подсилва упованието ми един ден допирите на Борхес с уж тъй далечното му българско да се окажат още повече, отколкото аз успях да намеря.

      За най-накрая оставям едно Борхесово писмо до Жак Битев. Тъй постъпвам, защото невъзможно е да установя датировката, а в настоящата подредба се водя по времеви белег. С бай Жак, както почтително ради възрастта му виках, съседствувахме в столичния ж.к. ”Люлин”. Идвал е у дома, ходил съм у тях. Веднъж там отворих приказка за негови писмовни връзки с чужди интелектуалци. Така разбрах, че има писмо от Борхес. Поисках да го видя, но се оказа, че е затиснато под многото книги, вестници, списания в малкото жилище. Защо не го отпечаташ, попитах домакина и отговорът бе, че някой ден то ще стане. Вече имах с други люде печален опит от подобни един ден и предложих бай Жак да ми даде преснимък и по повод писмото да поместя нещо повече за получателя, бях  го вършил неведнъж относно испанистката му и португалистка дейност, по-късно стихосбирка му предговорих. Ще ти го дам, ти пиши каквото искаш, рече бай Жак. Ха днес, ха утре, отидох пак в Бразилия (2001 – 2004) и кога се върнах научих за неговата кончина, в тъмно блъснала го кола пред блока. Отидох в дома му и щом се отвори вратата, видях празните стени, някога отрупани с книги. Продадени. Всичките. Тъй пропадна вероятно единственото писмо от Хорхе Луис Брохес, отправено до България.

 .--------------------

1) Така роднини и приятели наричат Хорхе (Борхес) заради привързаността му към англосаксонската култура.

2) намек, че на испански думата яйце означава разговорно и текстикул.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: