Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Щастливите хора

07.03.2017

Из новия сборник с разкази на Любомир Николов

 Любомир Николов е автор на сборниците с разкази: "Щастливите хора" изд. Сиела 2017,  „Въжеиграчът Карой” изд. Сиела, „Очи на сляп, език на болен” изд. Жанет 45 и "Натюрморт с мъже" изд. Сиела, номинирани за наградата Хеликон през 2010, 2012 и 2014г., както и на сборника с новели „Слънчев бряг – код жълто” изд. Сиела 2013г. Носител е на наградата „Чудомир” и на други литературни награди.

   

 

Диминуендо

 

Ето го господин Киселов.

Той е облечен с черен балтон от ламска вълна, има обувки от кожа, която прилича на крокодилска, но обувките му се движат постоянно и не може да сме сигурни; разликата например между крокодил и алигатор е в четвъртия зъб, който стърчи отстрани на крокодилската уста, но при обувките и това не може да е отличителен белег. Изобщо, без много да увъртаме, може да кажем, че господин Киселов е невъобразимо елегантен.

Всичките дрехи по него са купени от втората употреба след много търсене и явно са принадлежали на някой богаташ, на когото са омръзнали. На поне двадесет богаташи, да сме по-ясни, които са си рекли - хайде стига съм я носил тази дреха, че на приема вече ме видяха с нея. И са я хвърлили безсърдечно в някой приют, в далечна държава, правейки новата си дреха втора употреба.

                Киселов сега е облечен в тези дрехи и никак не е на себе си, а живее според дрехата.

                Куфарчето което носи, е по-елегантно и от самия него и се заключва с код. В куфарчето, ще помисли някой, има скъпоценности; страшно е марково и някой може да халоса г-н Киселов по главата, за да му вземе куфарчето. Много рискува той да се показва с такова куфарче сред изгладнялото население около гробищата. Киселов обаче държи да е стилен. Той така го разбира стила, като бутафория.

                В куфарчето няма друго освен един работен комбинезон, леко прашен при това. Ще помисли някой, че описвам пак поредния гробар, но не, Киселов е каменоделец и женкар. Приема поръчки за бюстове на мъже от опечалените им жени.

                Киселов е бутафорен и в каменоделството. Докато другите изчукват камъните, той се е изхитрил да прави бюстовете от една смола с мраморен прах, която може да се излива във форми и после да се дообработва. Когато опечалената идва при него, той й показва редицата от глави, излети на матрици, и пита жената коя от тези глави прилича най-много на мъжа й. Жената тръсва глава решително, че нито една не прилича, но това не обезкуражава Киселов.

                Той се протяга към богатата си колекция от предварително излети от същата смола прически, взима тази прическа, с която е бил покойният, и започва да я налага върху главите. В един момент жената ахва, че ето този вече прилича. Киселов знае, че прическата придава завършената форма на лицето и точно в прическите е вложил цялото си майсторство. За щастие мъжките прически не са много и колекцията му е почти пълна.

                Сега се е захванал да направи и матриците с бради и мустаци и така смята да направи интерактивния си каталог почти съвършен. Така, очаква той, клиентелата главоломно ще нарасне. Каменоделците трудно се съгласяват да изчукват бради и мустаци. Заради един косъм ще вземат да спукат целия бюст и работата им така ще иде напразно.

                Точно в петък привечер, когато е решил да си почива два дни и да обикаля вторите употреби, в ателието му влиза госпожа с черна шапчица с воалетка. Иска да поръча бюст-паметник на мъжа си - фигура с глава и част от тялото до кръста, без ръцете. Стандартна поръчка, малко или много и Киселов започва да показва мострите си. Жената клати глава отрицателно. Не, не, казва. Не приличат, но няма значение. Той беше като жаба. Очите му изпъкнали като твърдо сварени яйца.

Подпухнал и с огромни торбички под очите. Безформен, така умря.
                - Каква прическа имаше? – сеща се да попита Киселов.
                - Никаква - отвръща жената, - зависи на коя страна е спал. Косата му бе истинска перушина, която щръкваше при всяко статично електричество или вятър. Понякога я връзваше с ластик на опашка, за да не му пречи. Иначе главата му беше като гнездо. Нямаше прическа. 
                - Покажете ми все пак снимката му – настоява Киселов.
                Жената вади една снимка и му я подава. 
                - Отпреди месец е – казва.

                Киселов я разглежда. Лицето е бледо, подуто, с очи на спиритист, изпъкнали и гледащи неразбиращо. Косата е от най-тънки косми. Наистина няма прическа. Киселов разбира, че това сигурно е от ония случаи, в които той е безпомощен.
                - Не искам прилика - продължава жената, - искам просто някакъв паметник, защото синът ми настоява. Той е в Канада. Не са се виждали с баща си последните десет години. Иска да му направи паметник. Изпратил е пари и чака снимката с бюста. Толкова. Изберете една стандартна мъжка фигура. 
                - Не знам… Не мога така – казва Киселов на жената. - Трябва да има прилика. Така ще е като подигравка.
                - Няма да е никаква подигравка – отвръща твърдо тя.

                Киселов се двоуми. В понеделник сутрин би решил тоя казус, но не и в петък привечер. Чувства се изхабен и глупав.
                - Седнете – казва й. Бързате ли?
                - Не, няма за какво да бързам – отвръща жената и сяда до масата, където й е посочил.
                Киселов отива до шкафа, вади една бутилка вино, което пази отдавна. Взима две чаши и сипва на двамата. Изпива чашата на един дъх и си я напълва пак.
                - Не може просто да поставим бюст, казва назидателно. Трябва да има прилика с мъжа ви.
                - Но, той не искаше да стане какъвто стана. Той не харесваше лицето си. ”Тоя не го познавам” казваше, като се видеше в огледалото. Беше друг преди. Ето, вижте – изважда друга снимка, на която е по-млад, и му я подава.

Киселов я разглежда. 
                - Там е ведър и усмихнат, продължава жената, той беше такъв. Но нещо му стана. Реши по едно време да е мрачен, за да не изглеждал повърхностен. Започна да говори едно злобно и да пуска неприятни шеги, черен хумор, може да се каже, но по-долно и от това. Стана най-красноречивият черногледец и приятелите му много се забавляваха. Започнаха да го канят на всяко събиране и като им ги разправяше тия негови лафове, прихваха да се смеят. Имаха си ходеща черна станция. 
                Киселов спира да разглежда снимката и поглежда жената. Харесва му все повече.
                И всичко му прощаваха, продължава тя, всякакви дебелашки шеги, грубости, безумия. Напиваше се до припадък. Прибираше се на четири крака. Всичко му се промени. Лицето, всичко. Човек трябва да знае до какъв завършек ще стигне. Той не искаше да стига до това, но ролята му стана по-важна и от истинските му намерения.

                Като тръгна да умира, стигна до предела на тая игра и болното му тяло обвиняваше разума, че го е подвел. В други дни, обратно, разумът му доста невротично и невъздържано обвиняваше тялото, че така лесно го предава. Затова последните му дни не бяха нито тържествени, нито разумни; онази тържественост, знаете, на равносметката. Бяха ужасни, накъсани дни, в които пак искаше да е онзи мъж с непобедим черен хумор, циник и мъжкар, но разбираше, че не е. Знаеше, че това е поза. Имаше все пак едно извинение, защото след като се скараха със сина ни, оттогава стана циник. Такива работи.

                Киселов продължава да отпива големи глътки, докато я слуша. Виното го сгрява, разтопява нещо в гърдите му и той разбира, че тая работа няма да стане с готовите му излети глави. Този човек не влиза в тях. Трябва да го направи от камък, мисли си Киселов, бавно, едва-едва и трудността на работата, странно, не го плаши. Напротив, усеща, че докато ще дялка такъв блуден син, онзи ще му е и учител, защото вижте и Киселов е тръгнал по същия път, не към черния хумор и черногледството, разбира се, ами към това, че го влече бутафорията, лесното, пластмасата, крокодилските обувки от екокожа, куфарчета с код и разни неща, тъй ненужни за един каменоделец.

                - Ще го направя вашия мъж - казва на жената. - Не се притеснявайте. Донесете ми още снимки.

 

 


 

Мезозойски дъжд

 

                Събуждам се. Не знам къде съм. Всичко е чуждо и съм толкова стреснат, че по-скоро се събужда друг, а аз само го наблюдавам. Това, което виждам, ще да е някаква болнична стая. До мен седи една, която познавам. Да, сещам се - Минерва. Качила е поне десет кила. Това кой знае защо ме ядосва. Адреналинът се плисва в кръвта ми, умът ми изстрелва парчета спомени като залп от конфети и започвам да си припомням.
                Валеше мезозойски дъжд, всички дървета вече бяха пораснали, рибите се бяха напили с вода, децата се бяха наплискали, а капчуците вече се давеха и тогава водата побесня, защото никой не я искаше. Заля всичко. Меките й зъби загризаха основите на къщите, изсмукаха мазилката, размекнаха тухлите, охлузиха камъните и някои къщи започнаха да падат. Едни, обезсилени, се свличаха на колене, други, вкочанени, падаха цели, трети падаха на хълбок.
                Така, като ги гледах от прозореца, можех да си помисля, че разстрелвам къщите с поглед. Понякога и това може да се случи. След като обаче погледът ми пусна няколко изстрела и нищо не се случи, се уплаших, защото това означаваше, че някой друг ни гледа и аз, и къщата сме в неговия поглед и прицел и скоро и ние може да паднем, съборени от чужда воля.
                Тогава ме обхвана безпокойство. Безпокойството е хубаво нещо, защото човек може да изплаче като бебе, да се разтрепери целият и да почне да трака със зъби; човек може в тия катаклизми да се види зачеркнат от тоя живот и на сутринта да заживее нов. Може да се събуди така, както аз сега се събуждам и да изхвърли стария си живот в най-близката кофа.

Но да не се занимавам със себе си. Виж, светът навън е по-интересен. Доста хора бягат от къщите, но не тичат, а джапат до кръста във вода и кал, други се опитват да плуват, а страхливите са се покачили върху вързопи от туби, бидони и всичко що плува. Всички са мокри до кости и не изразяват никакви чувства. Свили са се в себе си като вързоп с еднократна дажба и кръстосват водите около къщите в едно море, което изникна вчера, а не му се вижда краят. Страх ме е да изляза, страх ме е и да стоя зад прозореца.
                А този град бе друг преди дъжда и хората търсеха прохлада и бяха жадни. Седнали в следобедната вечност, пиеха бира, изпружили крака водевилно развеселени, в едно ослепително слънце, което не е от нашите ширини. Така беше.

Седящите махаха на ходещите, известяваха социалното си положение с монотонни жестове на поздрав или поклон, въздушна целувка, заговорническо намигване, разбиращи усмивки и най-страстни прегръдки, дори и между мъже; една канонада от жестове, дошла със заселването на градовете, сковала скелето на общуването и крепяща света в баланс. Жестове, ръкомахания, разговори, кафета, новини за едно и също, пак и пак и всеки канал за комуникация затлачен и той със същата невидима лепкава течност, която фиксира хората като експонати в плексиглас, но им оставя място да махат с ръце, да движат език, да боравят с жестове и мимики и способността да се придвижват в кръг около себе си, без да отиват никъде. Един сух град с хора в защитните си опаковки; град, погледнат отгоре, напълно безсмислен. Обичаен днешен град.
                А сега наводнение: надминаващо, отмиващо, неразумно, неразбираемо като огромен воден мегалит, като течна планина, стоварена върху всички. Вода, объркваща битието, разтваряща опаковките на хората, които ги правят в сухото поносими, а така, мокри под дъжда, са непоносими и жалки, сковани от страх и чакащи помощ, която не идва, защото тя е в друг проходим и предсказуем свят. 
                Ще си стоя вкъщи, така решавам. Навън в калното езеро виждам госпожица Минерва, която е с гръцко потекло и е обтекаема, но не плува, а се плъзга сред водите, покачена на легло, наметната с един чаршаф, мокра, полупрозрачна и изкусителна при други обстоятелства, когато е сухо. Едно истинско атинско великолепие в друго време, когато бих се самоубил за нея, а сега и възможната ми смърт и тя са съвсем близо и сигурно съвместното им присъствие ги обезсилва и двете и спират да ме вълнуват. Боже, какъв цирк. Нима човек би искал да се размножава или да се свързва с друг в един свят, където нивото на водата не спира да се покачва и плъхове и хора са еднакво жалки и се носят над водите еднакво уплашени.

                С две загребвания мога да стигна при Минерва, да застана като Язон мореплавателя, изправен на това орехово легло, чието скърцане познавам добре, може да гребем заедно и да стигнем вкъщи, за да я поканя на кафе, студено, защото няма ток. Мога да я викна при мен, докато имам къща, но така, канейки я вътре, ще е истинска рулетка дали къщата няма да се срути върху двамата. Не мога да рискувам живота на чужд човек и трябва да й откажа тази най-елементарна помощ. Водата обърква и смятаните за нетленни ценности, отразявайки ги на обратно. Започваш да бягаш от хора, с които сте близки. Мислиш си немислими неща.

               С това вкаменено, натежало тяло не ми се излиза на дъжда, ще се удавя като едното нищо. Ще си стоя вътре, пък после ще видим. Ослушвам се. Може би, преди да се срути една къща, се чува стон, или как да го наречем, не знам, защото стон е поетично, а къщата може би просто ще изскимти оставена без основи, ще изсъска като котка, на която е прищипана опашката, и ще падне заедно с мен, захлупвайки ме в калта с камион тухли отгоре. И това ще стане бавно.

                Приижда още една вълна и виждам, че това ще е краят. Ето, учуден и възмутен чувам пукане и подът се накланя. Къщата се люшва все едно е лодка, след това замира сразена, като застрелян в окото носорог и бавно започва да пада. Покъщнината ми, събирана с окото на дизайнер, става на парчета и се срива към стената, за която съм залепен и заедно с къщата падаме в калта.
Най-странното е, че утре ще грее слънце, всичко ще е като невинна шега, а аз няма да мога да се посмея.


 

 

Axis Mundi

 

               Из целия град деца свиреха на цигулки и други музикални инструменти.

                Преди дни, в една дъждовна нощ, музикалното училище бе погълнато от свлачище. То изчезна в реката, а сега децата свиреха на открито и издевателстваха над слуха на тези, които не понасяха музика или поне не чак толкова много музика. Като капак на всичко ги хвана и едно оживление да събират дарения и всяко дете събираше в шапка или кутийка пари за строежа на ново училище. Трябваше и пари да им се дават, че гледаха злобно, ако не пуснеш.

                Привечер децата се събираха и се хвалеха, кое колко пари е събрало. Имаха и табло с класиране. Напълно вярваха, че са слуги на възвишена кауза. Дори децата певци се включиха - и тези от училището, и самоуките запяха на всеки ъгъл.

                И на моя ъгъл пееше едно дете с школуван глас. Фалцетът му се промъкна през отворената врата и изведнъж улицата, от където идваше гласът, придоби обем и резонанс, а моята стая се смали до размера на ухо. Нищо друго не можеше да се върши в тази стая, освен да се слуша музиката отвън. Такава е природата на музиката, тя не работи с материя, но грабва цялото внимание. Стаята ми стана резонатор и мислите ми застинаха в стояща вълна, която прие света като погибелно фиксиран в непреодолимата сонорика. Фалцетът, с подлата си ария, проби защитата ми и двугодишни сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. Разплаках се неутешимо като бебе. Излязох на улицата, съседите плачеха и те. 

                Стекохме се към мястото, където бе стояла сградата на музикалното училище. Жандармерията бе поставила ленти, за да не се приближаваме до свлачището. Реката долу бе успяла да отнесе падналата сграда с тухлите, гредите и цялото й обзавеждане и нямаше следа от нея. Всеки град, каза професор Брокмайер, си има своя Axis Mundi, опората, около която е построен и ако изчезне тази опора, то да се живее в града става безсмислено и непоносимо тежко. Може и да беше прав. Нима и децата не бяха усетили, че градът е останал без пъп, който го свързва с небето и затова упорстваха да си го върнат с музика? Заради този ли невидим пилон събираха дарения? 

                Събралите се подсмърчаха, а една жена вентрилоквист започна да пее с корема си. Всеки запя или засвири с уста нещо от детството си и стана наистина непоносимо. Жандармерията започна да стреля във въздуха, не толкова, за да разпръсне хората, а да ги накара да млъкнат. Оглушителната стрелба успокои множеството, но за кратко. Пристигна един с барабан и го биеше с такава настойчивост, че успя да събуди племенните инстинкти у всеки и в един общ ритъм с движения на таза и ръце, гребящи въздуха, процесията се отправи надолу към реката.

               Вървяхме по една полегата улица като многозначителна човешка машина, която знае какво прави. И наистина знаехме. Стигнахме до реката. Придвижвахме се надолу по течението и всеки, който видеше във водата тухла, контрабас, дърво, чин, атлас, катедра и каквото и да е от училището, влизаше смело в ледената река и донасяше предмета. Някои бяха повличани от течението и тогава всички дружно се хващахме за ръце, за да ги изтеглим. Бяхме опиянени от необяснима радост. Хората докараха волски каруци и в тях товарехме намереното. В едните каруци - покъщнината на училището, а в другите - строителните материали. Вървяхме и събирахме и щяхме да го построим това училище отново. 

                Един, който имаше склонност към отчетност, записваше кой какво е намерил и номерираше предметите. Така всеки щял да знае с какво е допринесъл и след време можел да го посочи: ето, тази тухла е от мен. Такъв е митът на класификациите и номерирането. Та нима строителите биха отбелязали, кое какво е при новия строеж. Не, няма, но идеята да се увековечат удвои ентусиазма на хората. Общият ритъм на работа се обърка, всеки се гмуркаше да събира костите на училището, за да сглобим скелета му, но нямаше кой да вади повлечените от водите. Настана хаос от едновременни викове за помощ и радостни възгласи при откриването на нов предмет. За щастие нямаше удавени, а се събраха около осемстотин предмета. Щяхме да възстановим части от училището, така като са били и дори можеше да му върнем акустиката, с която толкова се гордеехме.

                После дойдоха журналистите. Бяха научили за нашето необяснимо пътешествие по следите на училището. Стори им се като някаква новина и започнаха да действат като при новина. Дърпаха хора настрани, взимаха им интервюта, снимаха ги. Хората отиваха до каруците, ровеха неистово да намерят своя си предмет и заставаха щастливи пред камерата, озарени от персонално геройство. Държаха високо намерените парчета, разказваха историята на своята смелост, така неописуемо героична, подсказваха журналистите, в ледената вода, невероятна случка, за една тухла да вземете да се удавите, но това е идеалът, нали, чудесен материал за осма страница, сърцераздирателен, като си помислиш, всички тия деца на улицата, останали без класни стаи, само с по един инструмент в ръцете и дарба, която без сградата сигурно ще изчезне. Уж обикновени предмети, а всъщност истински реликви, от тези, без които училището не може да се построи пак.

            След снимките за вестника един от най-храбрите грабна намерената от него флейта и каза, точно тази ще си я взема за спомен и си тръгна към дома. Другите и те се заразиха от тази лудост и всеки започна да търси отново това, което е намерил. Някои си тръгнаха веднага с трофеите, дисциплината се пропука и хората се юрнаха към каруците да грабят, взеха всичко и си го отнесоха по къщите.

            Имаше логика, да ви кажа, но нещо не беше наред. Все едно, че Бог се бе обърнал в профил.

 


 

Многосерийно

 

Помня, че играех лошия в един многосериен филм. В последния епизод тичахме в канала на Перловската река и се стреляхме.

Мрачният ден и набраздените лица на други отрепки създаваха депресивна автентичност. Като ме убият, трябваше да падна в коритото на реката и да се понеса като труп по водите. Гадна смърт, за която поисках двоен хонорар. След сцената се къпах продължително. Напоследък съм станал гнуслив.

Каквото и да снимахме в този филм, накрая все отивах в банята. Много натуралистичен бе режисьорът. Истински натур-философ.
В по-ранни серии, помня, че този същия режисьор го влечеше екзистенциализма. В началото трябваше по сценарий да правим номера на граждани, които не са отрепки. Мръсни номера, нали разбирате. В първите серии ние бяхме долната класа хора, а не престъпници. Животът ни бе смачкал като мазни петна в страницата на криминалната хроника.

Хората, които не бяха отрепки тогава, още не се появяваха във филма. Трудно се намират такива, казваше режисьорът. Трябва да изглеждат добре. В една сцена лепяхме по некролозите оранжеви лепенки, че купуваме златни зъби и коронки от умрели. Експресно. Получавахме обаждания с предложения. Едно квартално гробище изведнъж се оказа доста разкопано. Значи, каза главният герой, има и по-големи отрепки от нас, щом са готови да копаят гробовете. Заради тази реплика режисьорът бе извъртял цялата серия. Защо бе, да го пита човек.

В друга серия се обаждахме на нищо неподозиращи хора и им разправяхме как тяхната дъщеря или внучка са катастрофирали и колко пари трябва да донесат в болницата. Предпочитахме да чуем женски глас. Жените бяха по-отзивчиви. Не винаги, обаче. Така й се пада, отговори неочаквано една второстепенна героиня от филма и продължи с истерични нотки в гласа - не ме послуша и ето виж какво стана. Нямам пари за нея! Понякога и ние – мошениците във филма, удряхме на камък. Не като в живота.

Режисьорът имаше голям бюджет, защото навсякъде, където снимахме, всичко бе адски автентично. В голям периметър от снимачната площадка не се виждаха ограждащи ленти. Преминаващите граждани се разхождаха свободно. Дори не подозираха, че е филм. Купчините парцали край кофите се оказваха хора, които си почиват след хаотичен обяд.

Говорещите по мобилните телефони плачеха, разказвайки как някой ги е излъгал. Всеки бе излъган от някой друг и той на свой ред започваше да лъже, а нощем плачеше от безсилие и малко срам. Навсякъде около нас и всичко бе страшно автентична локация. Карахме с километри и градът бе чудесен фон за филма. Да се разходим из този квартал, да свикнем с обстановката, казваше продуцентът, спираше колата и слизахме. Вижте ги тукашните тарикатчета, разгледайте ги хубаво, за да може да ги изиграете после.

Имаше и романтични серии, където нимфи с подути устни се разхождаха по сцената, разкъсвани между етиката и естетиката. В тези епизоди бях поет сутеньор, който според сценариста знае четири чужди езика, но това във филма не се разбра изобщо, защото нямаше с кого да говоря толкова езици наведнъж. Сцените бяха битови – разговори за мрежести чорапогащници, откраднати портфейли от крокодилска кожа, боксьорски гуми за зъбите, тарифи на услугите и други подробности, казани на сценичен български – задъхано, неясно и с жаргон тук-там. И така доста серии. Тези епизоди, кой знае защо, имаха успех.

Изобщо този филм започна да става толкова автентичен, че в една от сериите без никакъв сценарий отидохме в едно гето и започнахме да снимаме. Веднага се появиха едни, които, без да се притесняват от камерите, започнаха да ни предлагат регистрирани карти за телефони, цигари с екзотични имена, уреди от кофите, консерви с изтекъл срок на годност и близкоизточни лекарства, но ние от филма им казахме: абе я оставете тия кокошкарски работи, ние тука сме дошли по една по-едра работа.

Търсим (като продължение от предишна серия, но това не им го казахме) един отвлечен човек – висок рус мъж с велурени обувки, и носим откупа. Те, като чуха това, се разтичаха, в квартала им настана небивало оживление и от мазетата ли, откъде не знам, но скоро доведоха трима вързани човека, които не бяха много руси, но все пак бяха по-бели от тях и всяка групичка похитители каза, ето го вашия човек, дайте парите. Ние от изумление не можахме да вземем веднага решение и започнахме да се двоумим, а трите групи похитители се сбиха помежду си кой да вземе откупа.

През цялото време операторът снимаше. После дойде полицията и ни арестува заедно със сбилите се похитители. След това писахме показания и когато накрая всичко се изясни, полицаите ни забраниха повече да ходим в техния район и да търсим отвлечени хора, защото това създавало хаос. Втората част на тази серия я заснехме в снимачния павилион и не се получи много добре, защото аз, пък и колегите не бяхме на висотата на автентични злодеи от гетото.

Да си артист с амплоа на злодей си е кофти работа, защото като играеш лошите, после каквото и да кажеш извън сцената, ако ще и най-нежното нещо да е, то звучи като някакъв скеч, все едно се бъзикаш с нечии чувства. То се знае, мислят си другите, че ти по презумпция не може да бъдеш мил или разчувстван, камо ли пък нежен. Не, ти си железен и можеш само да се надсмиваш. Ти си самият сарказъм бе, пич!

Ей, това във филмите е работа бе, хора, ми се ще да им кажа. Човек, извън окото на камерата, си е истински. 
Иначе бях доволен да играя във филм. Трупах сценичен опит. 
Веднъж разказах на баща ми какви отрепки играем, а той, който е прокурор, ми каза:

- Какви отрепки сте вие, вие не сте никакви отрепки! Аз да знаеш какви познавам.
- Е, направи нещо де. Осъди ги! – казах му ентусиазиран.
- Това да не ти филм – рече той и сбърчи вежди като над нерешим проблем. 
Нищо нямаше да направи. Ние с него живеем в различни светове. Аз затова избрах киното, какво мислите. Там злодеите са наужким и в живота има смисъл.


 

Възрастта на щастливите хора

 

Пия си бирата в един бар на плажа и забелязвам с учудване, че хората не могат да смятат. Шезлонг отпред на пясъка е осем лева, чадърът и той. Сянка, диван и продължителни четири бири в заведението са пак толкова. Гледам на бирата, както виждате, като на принадена стойност към битието. Не говоря за хедонистична аритметика. По-скоро за употреба на времето. Факторът време, повтаряше един приятел, той е най-важен. Колко време ще си млад?

След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората наоколо, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.

Един приятел, Дамян, идва от другото заведение. Дамян е от специалните части. Води със себе си една норвежка, която е истинско великолепие в най-големите му подробности: гърди, крака, извивки, всичко. Открил е истинската валкирия. Изобщо Дамян има една способност да благоденства, където и да го отвее животът.

Тия дни, казва Дамян, ще разпуска, защото е отпуск, после пак има мисия, после пак го удря на живот. Почиваш, после стреляш, добавя, после пак почиваш, може и с кръст над снимката. Аурата му и тази на норвежката са се слели. Мисля, че са чудесна двойка. Погледите на другите, без да искат, се лепят за тях.

Днес всички в бара са спокойни. Сега почиват. После някои ще се върнат и ще станат войници. Няма да виждат аури. Мерниците не показват аурата. Ще са там, където вдигнат нагоре палец означава огън. После пак, догодина, оцелелите и стрелците ще са пак рамо до рамо и бира до бира. Тук е пълно с народ, има хора отвсякъде. Има израелци и руснаци, има араби и украинци. Всички кротуват.

Техното от колоните зарежда умовете с повторения и ритъмът вибрира в коремите. Някои са станали прави. Преродени номади, кършещи тела. Не са се бръснали от дни. Реинкарнации на гладиатори се опитват да танцуват. Движат тела, направени от буци мускули. Всяка буца отговаря за определено движение. Танцът, мислят си те, е последователно и ритмично включване на определени мускулни групи. Резултатът е смущаващ. Всичко е заради русите нимфи, с очи като сини карфици, за кавказките с тъмни изрисувани очи, заради модно-слабите, които са преродени азиатки, за някои българки, които са преродени дрозофили зад изпъкналите си очила и, разбира се, за норвежката Биргит на Дамян. Всички сме една пулсираща общност. Желе от щастливи хора без възраст. Това се вижда от бара. Тия под чадърите не виждат нищо. Виждат само други хора под други чадъри около тях и знаят коя дата сме, колко е часът и колко време остава до вечеря. Под чадърите времето е чезнещи калории и часове до другото хранене.

Дамян черпи, за да го запомня с добро. Кой знае как му хрумна. Аз черпя след това. Всички в тоя ден искат да бъдат запомнени с добро, преди да са отишли зад мерника. Сега денят е слънчев и всички са самата хуманност рамо до рамо.

От другото заведение идват едни момчета и един от тях си иска норвежката Биргит. Тя не иска да тръгне с него. Дамян им махва да го оставят на мира и се опитва да изпие мохитото си на една дълга глътка. Те обаче настояват на своето. Не искат жестове, искат да се сбият с него по мъжки. Или както те си представят, че е по мъжки. Не, разбира се, с нормалния бой, който е една отживелица и при който може да ти влезе пясък в очите, а искат да се сбият отзад на паркинга, където в колите им има боксове, бейзболни бухалки, нунджако и тук-там някое томче Достоевски.

Дамян ги гледа изучаващо. Аз ги гледам уж миротворчески, но не се получава. Признавам, че Дамян ги гледа някак по-професионално. Кой знае какво ги учат в специалните части. Гледа ги и мълчи. Аз им казвам: „О, я по-кротко. Огледайте се наоколо, не виждате ли, че всички сме едно и тая норвежка, дето твърдите, че е ваша, не е ваша, защото нямате нотариален акт. Никакъв. Вие дори не сте влезли във владение. Вие имате с нея едни прости наемни отношения.”

Те обаче не искат да разговарят. Искат да се разберат с Дамян навън. Не искат да си мешат шапките с охраната в заведението. Утре ще се тупат с тях приятелски по гърба.

Неочаквано за мен Дамян казва на норвежката: „Катаклизъм, бейби” и все едно, че това обяснява всичко, тръгва с тях. Понечвам да стана и аз. Стой тука, казва ми, прави й компания. Норвежката, кой знае защо, е напълно спокойна. Вероятно си мисли, че тия момчета сега ще разменят телефоните на адвокатите си. Аз съм на тръни и ме е яд, че и този мирен ден започва да се военизира.

След десет минути Дамян се връща. Изглежда е жив. На въпросителните ни погледи отвръща, че всичко е наред. Сяда. Норвежката сияе. По-късно Дамян ми разказва какво е станало. Онзи, който го бил извикал, тръгнал да вади нещо от колата, обаче си бил забравил ключа. После, понеже много искал да запази достойнство и страшно много филми бил гледал, казал на другите да не се бъркат и заел кинематографична поза за ръкопашен бой. След това, тук вече Дамян не издържа и се засмя, след това, каза, го стиснах здраво с два пръста за носа, направих с него няколко кръгчета, пуснах го и после го настъпих по крака. Показва нагледно. Не помниш ли, казва, както правехме в детската градина.

Сетих се, разбира се. Вярно е, че като малки се водехме за носовете и се настъпвахме по краката.

- И тук е като в детска градина, всички са с възрастова регресия – казва Дамян.

Биргит се засмива, все едно разбира български.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: