Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Предварителният български класик

06.03.2017 | автор:  Кирил Кадийски 20

На Иван Цанев, напълно академично

 

ПРЕДВАРИТЕЛНИЯТ БЪЛГАРСКИ КЛАСИК

На Иван Цанев,
напълно академично



Представителите на така наречената тиха лирика – това са безпартийните
комунисти на априлската линия в българската поезия.

*

Този поет, който на младини създаде серия много добри
стихотворения, предсказващи едно завидно развитие, внезапно се отказа
от това, което го представяше като самобитен творец (някои подозират
ранно изчерпване, други са склонни да подценяват таланта му), и
започна да пише безлични стихове – за радост на първите, или да
подражава на поредната мода – сякаш потвърждавайки аргумента на
вторите; нещо повече – без да се възползва от поуката на Фурнаджиев –
започна системно да поправя старите си, безспорно завършени работи;
поправки от издание в издание все по-катастрофални, дотам, че някои
творби вече не само не приличаха на себе си, но не приличаха и на
нищо. И ако има поети, за които се казва, че с времето се изграждат
като творци, за нашия приятел можем да твърдим, че той с годините се
рушеше, като сграда, в която не живее вече никой, нещо повече – саморазрушаваше се.


*

Необяснимото желание да пише сонети по време, когато беше
проблематично дали може вече изобщо да пише, го караше да преправя
емблематични свои творби, като най-често към три куплета лепваше два,
обикновено излишни, стиха или от четирикуплетна творба махаше някое
двустишие, което имаше и своето място, и вършеше определена работа -
само и само да натамани четиринадесет стиха, което в представите му
трябваше да представлява сонет. Тази му дейност будеше и продължава да
буди у мнозина недоумение - дали наистина не осъзнаваше, че едно
стихотворение може да бъде хубаво и без да е сонет (както в случаите с
развалените негови ранни творби) и че един сонет (подобно на тия,
които беше скалъпил като такива) може да бъде лошо стихотворение. Или
не знаеше (което не бива да се изключи при несистемното му
образование), че има сонети от 15 и дори по 18 стиха. Сонетът е сонет,
понеже се ражда такъв. Катърът - при всичките външни прилики - не е
кон. А да участваш в кушия, яхнал катър, е най-сигурният залог да станеш за смях.


*

Оправданието, че творбата е на автора си и той може по всяко време да
прави с нея каквото си иска, издиша отвсякъде. Борхес вероятно е
искал да каже нещо друго, а не че от нас зависи дали да осакатяваме
творбите си. И децата са на родителите си, но те нямат право – нито
морално, нито юридическо – да ги малтретират, само и само защото нещо не им
харесвало в тяхното телосложение или пък имали някакви свои представи
за изящество и хармония; и подобно на средновековните китайци да пъхат
краката им в малки обувки, за да останели с по-къси стъпала - уж залог за грациозна походка, или като
някои бушмени да слагат постоянно гривни на вратовете им, за да
израснат с по-издължени (вероятно лебедови в първобитните представи) шии. Ако стихотворението ти е с гърбав нос или
с клепнали уши, добре е да се погледнеш в огледалото, а не да посягаш
към перото. И художествената творба има свой геном. И по него може
да пипа само Бог.


*

Да изхвърлиш стихове като:”...и във избистрения въздух тъй гъст и сладостен до вчера / кръжи мъхнатото жужене на пчелните рояци сити...” и
т.н.и да ги замениш с нелепото „Днес празникът на есента прибира
свойте реквизити...” говори само за едно: загуба не само на свежестта
на сетивата, а изобщо на представата за поезия. „Празникът на есента”
като заглавие на дописка на селски даскал до окръжния вестник, че са
приключили с гроздобера на село, може да го издигне в собствените му
очи (защо не и в очите на редактора) до ранга на поет, но за поет, който
има амбициите да бъде сред водещите, това си е непоправим вече
даскалък. И какви ще са тия реквизити от празника на есента, вероятно
декори за пиесата „Хан Татар”, поставена на читалищна сцена – дървета
от папие-маше с листа от брезент, налепени с туткал. Докато навън в
топлата есен шумят истинските дървета, неподозиращи, че ги чака
брадва. Брадвата на поета.


*

Сиромашия: желание да посветиш стихотворения на колкото се може повече
събратя и като нямаш вече какво – да разделиш един сонет на две, за да
зарадваш двамина.


*

С творчеството си и с поведението си той минава за голям само на фона
на своите подражатели и почитатели. Сравнен с големите, той е ако не
подражател и още повече почитател, то поне се оказва в позицията на
тия, които с такова усърдие и последователност рои край себе си от
десетилетия, т. е. - в миманса. В голямата поезия главните роли се
играят от големи поети.

 

*


Въпреки често срещаните реалии от ХХ в. – понякога дори нарочно изтиквани на преден план, за да симулират съвременност, една такава поезия със своето светоусещане не може да не принадлежи на XIX в., колкото и престижно да им звучи това на някои, докато Кийтс, Нервал, Фет или Бунин с всичките реалии от времето, в което са живели, са поети от слеващите векове.


*

 

Капе от лампите жълта влага,

светлината е толкова гъста –

просто няма къде да избяга

от очите ти поп Кръстьо!

 

Ето го Каменният гост (в случая „мраморното продължение” на Апостола – великолепна метафора!), ето го мотива за неминуемото възмездие, вълнувало толкова прочути творци. Но не – това било плод на цензурата, санкциониране на младия (тогава) поет; Иван Давидков, вярно че му бил дал първата награда, че говорел за него възторжено и го толерирал, но все пак бил цензурирал оригинала: „просто няма къде да избягаш / от очите на поп Кръстя!” Баналната констатация, че в България предателите са на всяка крачка. Иван Давидков с безпогрешния си усет за поезия, не може да не е видял, как авторът е проиграл една щастлива възможност. И го е „цензурирал”. И слава богу – читателите имаха възможност да се радват на една наистина завършена творба. Поетът би трябвало да благодари на по-големия събрат (Елиът с каква признателност споменава как Езра Паунд от купчина изписани листа сглобил една от прочутите му поеми), но желанието да се изкараш – и ти! -  жертва на режима в нашия случай е взела връх. Или, ако трябва да перифразираме един стих от самия Цанев, самогероизиращият се поет и поезията са се разминали по стълбата.



*

Да осигуряваш по всякакъв начин комфорт за творбите си, докато ги
отглеждаш и им се любуваш, е нож с две остриета. Налице е измамната
представа, че те са нещо повече от това, което са. И второ, така
изнежените ти създания – с почти срината имунна система – какво ще
правят утре, когато няма да те има и няма кой да ги обгрижва. Добрият
родител – и при човека, и при животните - знае кога да остави
отрочетата си сами да се справят с живота.


*

Валери Петров има едно въздълго стихотворение, в което – в неговата си
стилистика – разказва как някакъв стар художник открива несъвършенства
в своя картина, която от години виси в националната галерия и е
позната от десетки репродукции, и решава да се промъкне в залата с
четка и боички и, докато портиерът дреме, да я поправи. И тъкмо да
пристъпи към действие – байчото се размърдва, художникът се сконфузва,
пъха обратно в джоба сечивата си, отлага за следващия път и започва да
размишлява за съвършенството в изкуството – в картина, музика и книга –
което толкоз трудно се постига. Цитирам по памет, вероятно
неточно, но римата е същата.
Колко жалко че няма портиери, които да пречат на някои писатели да си
поправят творбите – с горещото желание да ги подобрят, а в краен
резултат – да ги видим развалени.





 --------------------

 Факел.бг се разграничава от крайните изводи на Кирил Кадийски, но не може да си позволи да ограичи правото на волеизявление.

 


КОМЕНТАРИ

Анонимен  21.03.2017 10:04 | #20

Капе от лампите жълта влага. Светлината е толкова истинска – просто няма къде да избяга от очите ти поп Кадийски! Иван Цанев би поправил: Капе от лампите жълта влага. Светлината е толкова истинска – просто няма къде да избягаш от иронията Кадийска!

Анонимен  20.03.2017 23:15 | #19

Капе от лампите жълта влага. Светлината е толкова истинска – просто няма къде да избяга от очите ти поп Кадийски!

Анонимен  20.03.2017 16:29 | #18

Аман от тая клавиатура - или от топавите ми пръсти. Чети - н и с...

Анонимен  20.03.2017 16:26 | #17

PS Венелин ми е името - в и с са едно под друго и съм чукнал грешно.

Анонимен  20.03.2017 16:20 | #16

Ще се съглася и с трите‚ ако ми посочат поне един случай‚ когато авторовата интервенция е довела до по-добър резултат. Като студент съм писал дипломна работа‚ в чийто обсег влизаше и Иван Цанев и съм го проучвал - пълен провал. Кадийски е абсолютно прав - ако тонът му не беше толкова язвителен‚ какво щяха да кажат дамите‚ които с гърдите си така жертвоготовно затулват амбразурата. Какви са мотивите на КК за тоя сарказъм‚ не знам‚ но чак пък завист... Цанев като че ли има повече мотиви в тая насока и дали не е сгазил някъде лука? Не го твърдя‚ но ми хрумва... Веселин Данчев

Анонимен  20.03.2017 13:33 | #15

с такава нескрита наслада‚ злоба‚ подигравка‚ ехидно и непочтително... какво може да си помисли човек‚ освен че К.К страда от обикновена и непреодолима с годините завист и проклетия. Заставам твърдо зад тези думи‚ защото К. К наистина завижда на Ив. Ц‚ понеже той с всяка своя нова поправка на стиховете си ги прави още по-силни и неувяхващи‚ а К. К от години е спрял да пише... Не разбирам само от какво му е насладата. След като се говори‚ че бил тотален бездарник и не можел да стъпи на малкия пръст на Ив. Ц като стихотворец. Анелия Велчева

Анонимен  18.03.2017 12:53 | #14

Намерих го: Капе от лампите жълта влага‚ и тъй гъста е светлината – просто няма къде да избяга от очите ти тоз предател! Това ”тоз” леко ме дразни‚ ама го има и у други големи поети: Тоз‚ който падне... ГРБ

Анонимен  17.03.2017 18:34 | #13

Питай Иван. Аз само прочетох някъде този вариант навремето‚ срещнах го случайно и го питах‚ а той ми отвърна това‚ което писах вече.

Анонимен  17.03.2017 18:19 | #12

Чух и уразумях. Ама дай го тоз вариант без името на поп Кръстя‚ де. Да го видим. Че почна да ми става интересно. ГРБ

Анонимен  17.03.2017 17:43 | #11

Слушай‚ Небогослове тогази‚ за изцяло премахване на името на поп Кръстя иде реч‚ вдяна ти накрая. С Вазов няма какво да правим: заварено положение се нарича и винаги може да се обясни на ученолюбивите. Както правят хората в Ловеч - например на входа на църквата‚ където е служил поп Кръстьо Никифоров‚ има табела‚ съобщаваща този хвакт. И едно плащадче ще кръстят на негово име. Може и вече да са го направили‚ зависи от Общинския съвет - Ловеч. А Иван нека си ”разваля” стихотворенията‚ колкото си ще: тъкмо разчиства по този начин пътя на конкуренцията в лицето на Кадийски.

Анонимен  17.03.2017 15:59 | #10

Мирославе Хаджигенчов‚понеже ме изкарваш Богослов‚ няма начин някой от предците ти не е бил хаджия.Майтап бе‚ Уй ли! Та‚ ако има такъв вариант - изобщо поп Кръстьо да е махнат - това е друго‚ сигурно пак е развалено стихотворението‚ но има оправдание. Кво ще праи дядо Вазов‚ обаче. Някой редактор трябва да се намеси. Пък и тук не е въпрос само до поп Кръстя‚ а до това че - и не само в този случай - Цанев си разваля хубавите работи. Така разбирам аз патоса на кадиеца - сам ти си се подразнил от поправката. И не е вярно‚ че една творба‚ щом е станала обществено достояние‚ е само на автора си‚ та той да чини с нея що му е угодно. Кажи как го правиш‚ че влизаш при коментаторите‚ а не при анонимниците‚ някои от които може да са и ченгета. ГРБ

Анонимен  17.03.2017 12:42 | #9

Иван Цанев променя финала на стиховорението си за Апостола така‚ щото отпада изобщо името на поп Кръстьо поради сериозни съмнения в достоверността на версията‚ че той е предал Левски. Това е друга история и няма нищо общо с размяната на местата (”няма къде да избяга/ от очите ти поп Кръстьо” или ”няма къде да избягаш/ от очите на поп Кръстьо”)‚ за което се вълнува врховният съдия Кадийски.

Анонимен  17.03.2017 10:01 | #8

Ама г-н Генчев‚ нали и Кадийски това твърди‚ че стихотворението е развалено. Ако приемем‚ че това е ранният вариант - както твърди цензурираният автор‚ а не по-късна поправка‚ както за каквато сте я взели вие‚ обвинението към поп Кръстьо е още по-страшно - че еу готов да предаде отново и мраморното продължение на Апостола.Кадиеца може да седи криво‚ но случая е отсъдил право. Сигурно и аз ще попадна при анонимните‚ но Румен да опрости участието‚ обърквам се... Григор Бояджиев

Анонимен  16.03.2017 22:13 | #7

Странно‚ но ”хвакт”: стар Кадийски хем криво седи‚ хем криво съди.

Анонимен  15.03.2017 07:48 | #6

Какво поколение! Какви поети! Друг им прокарва пътя‚ а той - асфалтираният път‚ де - да вземе да ги отведе не в литературата и да ги кара да се чудят къде са. Къде? Ами в хендека...

Анонимен  14.03.2017 19:37 | #5

Поздравявам Кристин Димитрова за коментара й! И все пак не мога да не се запитам‚ а за какво му е на Кирил Кадийски тази странна загриженост за стиховете на Иван Цанев и техните редакции. Разбира се‚ като едно от доказателствата‚ че авторът на „Дърво на хълма“‚ на „Паметна плоча“‚ на „19 февруари‚ пред паметника на Левски“‚ на „Епитафия на пчелата“ и на много други емблематични за него стихотворения не е голям български поет. Други доказателства аз не видях‚ а това‚ дори и да го приемем‚ никак не достатъчно. А поезията на Иван Цанев е не само ценена и обичана от многобройните нейни почитатели у нас‚ за нея са писали не един от литературните критици‚ като се започне от най-проникновения й тълкувател Светлозар Игов и се стигне до най-младите му колеги. Тази поезия проправи път на цяло едно поетическо поколение у нас в края на 60-те и през 70-те години на миналия век. Може да го потвърди и Марин Георгиев‚ който в текста си по повод 70-годишнината на Цанев визира дори имената на някои от поетите‚ които Иван е въвел в литературата‚ между тях и своето‚ и моето име. За себе си не мога да кажа‚ че съм в литературата. Не умея да пиша и „академично“ като Кадийски. Само искам да цитирам една строфа на Иван Цанев‚ която и в първата‚ и в последната редакция на негово стихотворение е останала непроменена: „Беше време – задъхан и сам по пътеките кози с тръни и камъни борих се дълго‚ останах без сили‚ но разчистих простор и довлякох асфалта за този път‚ по който лудуват днес вашите автомобили.“ Като всеки голям поет и Иван Цанев е предвидил бъдещето‚ когато литературната суета и злоба ще се опита да загърби и унищожи неговото първопроходство. Както се е случило в текста на Кирил Кадийски. – Владимир Попов

Анонимен  14.03.2017 14:12 | #4

Ще започна с две признания. Не знам как се влиза‚ за да попаднеш в коментарната рубрика‚ та затова ще последвам примера на г-жа Димитрова‚ която вероятно също не е знаела това и коректно се е подписала в края. И второто е‚ че към този текст ме насочи колега‚ с когото наскоро имахме разговор на подобна тема – за креативността в изобразителното изкуство и за някои принуди в творчеството‚ най-общо казано. Тъй като г-жа Димитрова в един литературен дебат дава примери от сферата на изобразителното изкуство‚ и аз като изкуствовед изведнъж реших‚ че мога да се чувствам равнопоставен в един литературен спор. Ако изобщо е само литературен. Не знам доколко саморедактирането на стари години не е евфемизъм за поправяне‚ преправяне‚ а и в случая с Йейтс до какво е довело това. Мога да кажа‚ че примерите с художниците са напълно коректни‚ но в случая неприложими. Нещо повече‚ примерите могат да бъдат умножени‚ дори без „страничните детайли” при Мунк – например Моне с неговите катедрали (само заради промяната на светлината) или Ван Гог с прочутите слънчогледи‚ пък и само слънчогледите ли? Проблемът тук е другаде – става въпрос за различни картини‚ най-често емблематични‚ става дума за висш пилотаж. По-различен е случаят с картини‚ върху които след време са нанасяни било нови детайли‚ било корекции по съществуващи – все едно дали гениалният Рафаело го е правил по вътрешни ”художествени” подбуди‚ или Ненко Балкански в картината си „Пионер” е бил принуден да замени портрета на Червенков върху стената с портрет на Димитров (този драстичен пример се учи още в Академията‚ преподавателят ни обичаше да се шегува – добре‚ че художникът си отиде по-рано‚ с какво ли щеше да го замени сега). В подобни случаи рентгенът помага на изкуствоведите‚ но не и на публиката‚ която няма рентгенови лъчи – творбата си остава една и ние не можем да гадаем по-хубава ли е била (т.е. вече е развалена) или това‚ което гледаме‚ ни възхищава поради по-късната интервенция на автора. Прегледах подробно текста‚ породил патоса на г-жа Димитрова‚ и не останах с впечатление‚ че г-н Кадийски иска да каже нещо повече - при това аргументирано и с известна болка - от това‚ че колегата му Цанев РАЗВАЛЯ свои предишни творби‚ които са били адмирирани при появата си. В литературата‚ за разлика от живописта‚ сравненията „преди” и „след” – както в безбройните реклами за лек против косопад – са възможни и без рентген. И слава богу – понеже колкото и един творец „на стари години”‚ че и по-рано‚ както е в случая‚ да редактира‚ преправя‚ поправя‚ първоначалният вариант си остава непокътнат. За радост на истинските ценители. Абсолютно съм съгласен с г-н Кадийски‚ че в случая с „цензурираното” стихотворение находката е на „цензора”. Веднъж в България цензурата да свърши някаква полезна работа! Мисля‚ че твърде еднозначно е възприета и метафората с Бога. При творците това би трябвало да се чете като „дарбата”‚ „осенението свише”. Не е моя работа да се изказвам по това правилно ли се изразяват писателите‚ но има нещо смущаващо във фразата: „... Иван Цанев може да прави каквото си иска със своите стихотворения и това не е работа на колегите му”. Само конкретният поет ли е по някакъв начин защитен от критика‚ или да разбираме‚ че изобщо творецът „може да прави каквото си иска” и никой да не му се меси. Тогава къде остава художествената критика‚ литературната критика‚ къде остават дискусиите‚ породени от наболели въпроси в сферата на дадено изкуство и в определен момент от неговото развитие. Би трябвало г-жа Кристин Димитрова да ги знае тия неща‚ но кой знае защо‚ тя не ги знае. Или се прави‚ че не ги знае. Стефан Ангелов‚ изкуствовед P.S. Няма да скрия‚ че съм фен на Кадийски и знам‚ че той е НЕспокоен като творец. Що се отнася до онова спокойствие‚ за което инсинуира г-жа Димитрова в края на изкуствоведските си разсъждения‚ вярвам‚ че там той е повече от спокоен‚ пък и мисля‚ че който и да е с неговото творчество - и оригинално‚ и преводно - би бил абсолютно спокоен.

Анонимен  13.03.2017 01:08 | #3

„Оправданието‚ че творбата е на автора си и той може по всяко време да прави с нея каквото си иска‚ издиша отвсякъде”‚ пише Кирил Кадийски. Всъщност тази теза издиша отвсякъде. И дори пресилени метафори от рода на „творбата има свой геном”‚ не могат да й помогнат. Този‚ който е написал творбата‚ е нейният творец‚ създател и‚ с други думи‚ нейният бог. И може да си „пипа” в нея колкото си иска. Известно е‚ че на стари години любимото занимание на Уилям Бътлър Йейтс е било да редактира сам стиховете си. Рафаело е преправял дрехите в портретите на жените‚ които е рисувал‚ когато се случвало по време на позирането модата да се смени. Днес се откриват с рентген в платната му поредица пластове от голи ръце и ръкави един върху друг. Британският художник Търнър е известен с това‚ че е обичал да коригира картините си и дори веднъж под предлог‚ че ще реставрира свои вече продадени пейзажи‚ просто се е заключил в залата и е нарисувал отгоре им нови. Едвард Мунк е автор на множество почти еднакви‚ подобни или различаващи се по странични детайли картини. Печатал е една и съща графика с различни цветове‚ защото постоянно е търсел най-добрия израз на идеята си. Рисувал е много пъти едно и също. Но точно тук идва интересното. То – нарисуваното или написаното – никога не е едно и също. Промяната показва нови посоки на търсене около важни за автора идеи и всъщност е част от крайния творчески резултат. Така че Иван Цанев може да прави каквото си иска със своите стихотворения и това не е работа на колегите му. Колкото до загрижеността на г-н Кадийски към качеството на редакциите‚ мисля‚ че няма за какво да се притеснява. Поетите остават с най-доброто което са написали‚ независимо дали то е било постигнато отведнъж или след множество промени. Иван Цанев има с какво да остане. Би трябвало и Кирил Кадийски да е спокоен‚ но кой знае защо‚ той не е. Кристин Димитрова

Анонимен  11.03.2017 17:09 | #2

Киро‚ вярно ли пишат‚ бе? Гукни нещо‚ не се крий.

Анонимен  11.03.2017 14:23 | #1

Пианистът Иван Дреников: Политиците обичат да мачкат и унижават творците Държавата ме принуди да мета фасове близо до залата‚ в която изнасях концерти Стефан Солаков ВИЗИТКА Иван Дреников е роден на 28.12.1945 г.‚ световно известен концертиращ пианист‚ носител на престижната награда на УНИЦЕФ ”за изключителен принос в изпълнителското изкуство” и множество други международни отличия. Тази година в САЩ бе издаден компактдиск с изпълнения на Дреников и оркестъра на БНР. Най-младият народен артист (през 1986) сред българските изпълнители‚ носител на орден ”Кирил и Методий” първа степен. - Къде изчезнахте‚ господин Дреников? Отдавна не сме ви виждали и слушали в България? - Бях няколко месеца на работа като сътрудник в Българския културен институт (БКИ) в Париж. След активната ми музикална кариера като концертиращ пианист и клавирен преподавател реших‚ че бих могъл да използвам многобройните си творчески контакти във Франция и да помогна за по-доброто представяне на българската култура във френската столица. - Разбрах‚ че сте се върнали неочаквано от Париж и сте напуснали мястото си в БКИ. - За моя голяма изненада още с пристигането си във френската столица попаднах на изключителен хаос около създаването и дейността на културния ни институт. Той бе открит от бившия български премиер - г-н Сакскобургготски‚ така да се каже ”на зелено”. Една празна зала ‚ няколко наши дипломати и гости от българската колония са отбелязали това събитие. Аз и директорът на института - г-н Кадийски‚ бяхме още в София и чакахме благоволението на посланика ни в Париж Марин Райков‚ който търсеше различни поводи‚ за да ни държи далеч от Франция. Когато след сложни перипетии най-сетне стъпих на френска земя‚ посланикът ме посрещна с потресаващите думи за добре дошъл: ”Господине‚ вашето присъствие тук е нежелателно”. Обиколил съм почти целия свят и навсякъде съм бил приеман като посланик на българската култура. В Париж обаче ме посрещнаха като натрапник. Още в началото се сблъсках с лошото отношение към мен не само на посланика‚ но и на директора на БКИ Кирил Кадийски‚ известен наш поет и преводач. - Как си обяснявате тази неприязън на държавните чиновници към хората на изкуството? - Това е манталитет‚ създаван с години. Държавни служители‚ които в София се умилкват на своите началници‚ неочаквано се преобразяват щом стъпят в чужбина. Там се изживяват като феодали‚ от които зависи съдбата на техните подчинени аргати. Посланик Райков очевидно считаше представителите на изкуството за хора втора категория и непрекъснато повтаряше: ”Навън може да имате някакво име‚ но тук сте обикновени административни служители”. По-късно разбрах какво е имал предвид: използваха ме главно като хамалин и чистач‚ а не като творец със стабилни връзки във френските културни среди. - Как така като хамалин? Ръцете на един световно известен майстор на пианото са ”собственост” на културна България‚ а не на някакъв посланик. - Първите задачи‚ които получих в културния институт бяха свързани с пренасянето на столове и картини‚ с миенето на тоалетни‚ и с нещо доста унизително - метях фасове по тротоара пред института и то в непосредствена близост до прочутата концертна зала ”Гаво”‚ където 6 пъти съм гастролирал като клавирен артист. Представете си за момент този нечуван и невиждан фарс: народният артист Иван Дреников‚ посрещан с овации на всички прочути световни сцени‚ премита фасове по тротоара пред БКИ в Париж и умира от срам при мисълта‚ че някои от многобройните му френски почитатели би могъл да го разпознае с метлата в ръка. И всичко това‚ защото на моите началници им досвидя да отделят малка сума за наемането на професионален чистач. - Ситуацията напомня за онзи казармен виц‚ където питат има ли пианисти и след това ги изпращат да пренасят пианото на полка. - Пиано не пренасях‚ но трябваше да премествам един солиден екран за филмови прожекции‚ който падна върху ръката ми и по случайност се отървах само с тежък хематом‚ слава Богу‚ не се стигна до счупване. В крайна сметка‚ след постоянния тормоз изпаднах в психологически стрес‚ кръвното ми налягане опасно се повиши и като капак на всичко се оказа‚ че Министерството на културата‚ чиито представител бях там‚ не е дало пари за моята медицинска застраховка. Всичко това наложи спешното ми завръщане в България‚ където постъпих на лечение. - Казахте Министерството на културата. Какво направиха неговите служители‚ за да ви подкрепят срещу безобразията на посланик Райков? - Тогавашният министър на културата г-н Абрашев се оказа някаква виртуална личност. Той не посмя да се противопостави на Марин Райков‚ който в Париж обяви на всеослушание‚ че парадът командва той и ние‚ културните дейци‚ трябва да маршируваме пред неговия кабинет. В интерес на истината‚ преди Райков България е изпращала като посланици във Франция изключително интелигентни хора. Сегашната ни посланичка г-жа Ирина Бокова също има големи заслуги за утвърждаване авторитета на България сред френската ни общественост. - Според вас‚ защо не им върви на нашите културни представители в чужбина? Наскоро по подобен начин бе прекратен договорът на известния писател Виктор Пасков‚ който беше директор на културния ни институт в Берлин. - Хората на изкуството са трудно управляеми и това дразни държавните чиновници‚ които още от годините на тоталитаризма са свикнали да се разпореждат със съдбите на българските творци. В Министерството на културата ”коли” и ”беси” госпожа Диана Данаилова‚ дъщеря на дългогодишния първи секретар на БКП в Русе Петър Данаилов. Веднага след промените тя демонстративно си изгори партийната книжка и оттогава услужливо се докарва на всички сини‚ жълти или червени министри. Благодарение на нея вече 3 месеца напразно чакам среща с министър Стефан Данаилов‚ за да го уведомя за сериозните финансови нарушения‚ извършени в нашия културен институт във Франция. - Българите в Париж бяха окрилени от прекрасната идея за създаване на културен институт. Усетиха ли те напрежението между чиновниците и творците? - Лично аз се постарах проблемите ми с посланика да не стават достояние на по-широк кръг от хора. Останах с впечатлението обаче‚ че българската общност не гледа с добро око силното присъствие на нашата държава в една такава деликатна област като културата и то в нейната световна столица‚ както е известен Париж. И МВнР‚ и културното министерство продължават да следват старата сталинска практика и да диктуват духовния живот на българина. - Тук в София се заговори за някаква сделка около предстоящото откриване в Париж на изложба с тракийските съкровища по нашите земи. Предишната шефка на културата г-жа Чилова бе заподозряна в машинации с някои еврейски фондации? - Французите имат поговорка ”Шерше ла фам” (търсете жената)‚ аз бих я перефразирал ”Шерше л’аржан” (търсете парите). Като се има предвид‚ че госпожа Чилова не правеше разлика между Панчо Владигеров и Златю Бояджиев‚ дано пък да е силна във финансовите комбинации. В излизащия на български език ”Парижки вести” прочетох‚ че наши дипломати‚ заедно с шефа на БКИ г-н Кадийски предпочитат да поддържат по-чести контакти с еврейски организации‚ отколкото с българската диаспора. По всяка вероятност и г-жа Чилова е предпочела Мамона пред културните музи. - И сега‚ г-н Дреников‚ накъде? Оставате ли служител на културното ни министерство? - Спечелих съдебното дело срещу Министерството на културата и съм възстановен на предишния си пост в БКИ в Париж. Но едва ли ще замина отново за Франция‚ защото се опасявам‚ че още на летището ще ми връчат отново кофата и парцала. Това в рамките на шегата‚ но аз съм един красноречив пример как световно известен творец може да бъде мачкан и унижаван от собствената си държава. Въпреки многобройните ми световни награди и отличия‚ за мен в България има забранени зони и то точно в моята музикална област. Упорито ми пречат да стана преподавател в Музикалната академия‚ където бих могъл да предам моя богат опит на младите студенти. Благодарен съм на г-жа Милка Митева‚ директорка на Националното музикално училище ”Л. Пипков”‚ която в труден за мен момент ми подаде ръка‚ за да остана близо до музиката и да изкарвам своя поминък. - Как оценявате използването на творците в политическите кампании? - В една нормална и уредена страна‚ където творците имат стабилни позиции и влияят върху обществения живот‚ тяхното участие в политиката е напълно естествено. У нас обаче талантите водят мизерно съществуване и въвличането им в политическите игрички е поредната гавра на мафиотската ни държава. Истинските титани на духа в България се броят на пръсти‚ но и те са отвратени от политическия театър‚ който ни се сервира непрекъснато у нас. Има и някои така наречени интелектуалци‚ които свикнаха да ”осребряват” политическите си пристрастия. За мен те са хора‚ които са твърде далеч от духовните въжделения на българския народ. У нас • Борис Велчев призна за корупция в прокуратурата

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем