Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Благословена от Бродски

02.03.2017

Стихове от Олга Табачникова в превод на Людмил Димитров

 

Преди година в Престън, Англия, присъствах на литературна вечер на пишещи литературоведи-русисти. На нея Олга Табачникова, преподавателка в университетите в Бат и Централен Ланкашир, чете свои творби от различни години, а после, когато се разговорихме за поезията ѝ, ми разказа следната история.

През 1993 г., двайсет и няколко годишна докторантка по математика на Острова, но отдавна и редовно пробваща се в мерената реч, тя, обсебена от фигурата и творчеството на Бродски, и явно понасъбрала кураж, преписва две свои стихотворения, сматйки ги за добри, слага ги в един плик, драсва десетина реда като официално представяне и ги праща на адреса на поета в Саут Хадли, Масачусетс. И сякаш забравя за това. Около седмица по-късно, връщайки се страшно изморена от работа, небрежно събира пощата, пъхната под входната врата, и я оставя на нощното си шкафче. Трупа всекидневните пратки още известно време и едва след няколко дни, най-после отдъхнала си от прекомерните ангажименти, решава да прегледа полученото, за да го редуцира само до най-важното. Тогава сред книжата съглежда необичайно писмо, от което изтръпва и в първия момент не знае как да реагира. Писмо от Бродски! В него се казва следното (Олга любезно ми го предостави):

 Мила Оля,

Много благодаря за изпратените стихотворения. Харесаха ми и двете; особено първото (с изключение на последния стих), понеже е по-кратко. Хубавото на краткостта е не това, че е сестра на таланта, а че поставя акцент върху всяка дума.

Второто стихотворение също е великолепно: със своята автентичност. Аз бих го разделил на строфи: така ще придобе по-голяма яснота, нещо ще махна, друго – ще оставя, без особено да се ощети цялото.

Интонационно второто стихотворение е, разбира се, по-добро (макар и двете да говорят за едно и също), но пък в първото, благодарение на краткостта му, всичко се случва значително по-осезаемо. А във второто най-много ми хареса строфата, започваща с: „Той бе свидетел...“.

Изпратете ми, моля Ви, още, стига Англия и математиката да не възразяват.

 

Ваш Йосиф Бродски“

30 март 1993 г.  South Hadley

 

Копие от това писмо Олга неизменно носи у себе си. То, ако си спомним стиха на Пушкин от „Моцарт и Салиери“: „и не поех ли подир него бодро, / уверено, подобно заблуден, но / упътен вярно от случаен срещнат“, се превръща в голямото събитие на прага на професионалия ѝ живот в поезията и я пренасочва завинаги към литературата, ставайки неин талисман и пътеводен благослов свише. А тъй като е документ – черно на бяло – е и своеобразен скрижал – императив. Поетесата сама определя онова, което пише, като дръзко, но целомъдрено. Нека сами да преценим с каква поезия, породена от каква чувствителност, се срещаме. Защото стихотворенията по-долу са нейният български дебют.

Л. Д.

 

Олга Табачникова

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

САМОТА

 

Една неделна вечер той застана,

вторачил се навън, вглъбен и строг.

Пред погледа му олюляваше се врана

на клон. А беше тъмно като в рог.

 

Оттатък, кипнал, чайникът бе взел да писка,

лук пръскаше в тиган неподсушен.

Жена му готви със размах на пианистка,

детето учи. Като всеки ден.

 

Той си представи как от работа се връща

прегърбен, разкопчан и, без да ще,

го сграбчи монотонността – една и съща,

но не за него само, а въобще.

 

А силуетът на луната беше мрачен,

защо – неясно; той се отстрани,

но ни един предмет не мръдна и разбра, че

не може нищичко да промени.

 

Оттатък идваха познаните фалцети,

вън мракът властваше като съдба.

Тогава той склони глава върху ръцете

и клюмна като плачеща върба.

 

СРЕЩА

 

Дъждът не спираше, но не обръщах

внимание. Сами със тебе тук –

без никой друг наоколо! Поглъщах

и жестовете ти, и всеки звук.

 

Ти бе на дъх от мен. И сякаш ера

бе минала, откакто си дойде.

А пътят, който предстоеше, с „вчера“

след малко щеше „днес“ да преведе.

 

Ти бе до мен. И гаровия призрак –

стрелките на часовника – със страх

от тебе криех, без да давам признак,

че всъщност постоянно го следях.

 

Дъждът бе спрял. Но влагата в очите

нарастваше и, махвайки с ръка

за сбогом, между нас нататък дните

потекоха в мастилена река.

 

Замина влакът с теб, а в мен възкръсна

пак всичко твое: дъх, очи, коса –

и върху листа капна и се плъзна,

за жалост, не мастилена сълза.

 

1996

 

ПОСВЕЩАВА СЕ НА БРОДСКИ

 

Къща уж, пък кула, тясна: призори –

два прозореца от прищипнат етаж.

Вижда се като на длан. Светлина гори,

но отвъдна. И това е вече пейзаж.

 

Ако отвън две ръце – само две този път! –

стиснат празната стая от двете страни,

с лекота на тревата ще я повалят

със прегънати като лист стени.

 

Вътре май не се вясва жива душа.

На перваза – един-единствен предмет:

бюст на завоевател, ако не греша,

или по-скоро ваза, но без букет.

 

А ако в миг сянка от лице се съзре,

да е с надменно вдигната вежда – за знак,

че с хладнокръвие се скрива най-добре

и най-силното отчаяние все пак.

 

Понеже, да си заложник на пустота –

между прозорци като изсъхнал лист –

се налага здраво да стискаш уста.

Така зъби впива всеки садист

 

във жертвата, после отпуска и пак

си поемаш дъх, политаш, а след това

пак застиваш. Бъди зъл единак

във живота – като онази синева

 

там отвъд, като къща, като пръст стърчащ –

молив, вписващ те в самотата на всеки град;

самотата е нещо насъщно – и плащ,

с който се смесваш с пейзажа на своя свят.

 

***

 

Когато в небето солената диря

на всичко несбъднато гледаш с тъга,

годините минали есенно свирят

и сам в тях си сляпо вторачен сега.

 

Във взора ти, тъй неподвижно зареян,

в действителност страшна умора личи.

И мисъл за отлив у теб мъжделее...

С ръка импулсивно закриваш очи,

 

дочувайки как се разбива вълната

и ето – към нея политаш почти,

но в този миг някой ти хваща ръката,

целува очите ти, шепне: „Прости!“

 

и сякаш през сумрака на скептицизма

пробива със жълто око денят,

и вятър задухва, дърветата близва –

животът започва за първи път.

 

Очи отваряш – с пламтяща одежда

дърветата пръскат лек дим и жар

и вдига коминчета плаха надежда,

небето заключила с катинар.

 

***

 

Мен като река

суровата епоха ме обърна...

...И аз не зная свойте брегове.

 

Ана Ахматова

 

Не знаем свойте брегове и ний.

Течем в обратно русло. Като млади

натрапен чужд живот ни подчини

в жесток капан. Последваха огради,

 

безлюден двор – пред моя тъжен взор,

безлюдна улица, а тъй разчитах

на нея... Тих е целият простор:

трептенето на сферите отлита.

 

Поне илюзия ми остави

или надежда, че не сме сгрешили.

Тих зимен ден облъхва ни, уви,

с изстинал плам. За думи няма сили.

 

...Аз бях жълт кръг, през мрака всмукан чак

от твоя светещ ореол огромен.

Оттича всичко. А и злият мрак

си взима своето... Виж – пес бездомен

 

клечи до парапета и в анфас

лицата ни оглежда с тъпа скука.

О, колко се предадоха от нас

и в тях сега живот едва мъждука!

 

Освободи ме! И ме извини –

живот не ни се случи; бе мъртвило.

Поне реките пак преобърни,

да си текат... Като последна милост

 

жестока! Като взор към пропастта

назад. Да, нашта мъст се казва зрялост.

Уж зрялата жена на Лот – и тя

назад поглежда и... Окаменялост

 

очаква всеки наш съдбовен ход.

...Реката чужди плажове споява.

На плещите си мъкнем чужд живот,

а нейде тихо нашият изтлява.

 

 

Превод от руски Людмил Димитров

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15