Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Премълчаните кървави "Приказки от Балканите"

01.03.2017

Разказва Ламбо Атанасов Тодоров Шумарев, очевидец на клането в с. Булгаркьой

Днес в "Премълчаната история" по програма "Христо Ботев" на БНР темата е кървавите "Приказки от Балканите"  с участието на писателя Влади Киров, проф. Михаил Мелтев и проф. Стоян Райчевски. Водещ Румен Леонидов. Начало 15.30 ч.  В оснавата на разговора е едноименния документален филм за възникването, битката и крушението на българския национален идеал. Лентата е удостоена с наградата на Филмова студия Галиция  от Фестивала на Военно-историческия филм Варшава, Полша, 2016; носител е на наградата на Българска национална филмотека от 22-и фестивал на Българското документално и анимационно кино „Златен Ритон“, Пловдив, 2015. 

 Селото ни с. Булгаркьой, Кишанска околия беше около 700 къщи. След като дойдоха турците в село, всичкият народ се разбяга по гората и ние с дядо Тодор, майка и сестричето ми, натовари дядо кобилата с дисаги с храна и дрехи за завиване и избягахме в местността Белия камък.

И там се пуснаха едни слухове между избягалите хора, че няма нищо опасно. Турците викали: “Както по-рано си живеехте, пак тъй ще си живеете”. Кехаята и попът, значи, са дошли в гората, аз не ги видях, така казваха хората, и всичкия народ, който беше избягал в гората се прибра в селото. И тогава турците почнаха. Обкръжиха селото. Навън от селото не пускаха никой да излиза. Навътре пущаха - от гората да се връщат хората, да се прибират и навън не пущаха. Дядо ми беше в селото и ние се прибрахме. Татко и майка беха на жетва и те не можеха де ни си дойдат, трябваше да влязат в селото. Дойдоха си, защото трябваше да си дойдат при нас.  И в неделята почнаха да прибират всички хора от къщите и казаха да се съберат на Буйдинов мост. Щели да приказват турците, както по-рано са живяли, пак тъй. Нямало нищо опасно, всички трябва да дойдат от 15 години нагоре мъжете до старците, които не могат да ходят. И тази акция я проведоха така, че прибраха всички хора там, около 700 души мъже на западния край на селото, към пътя за Кишан.

И като се събрали всичките хора, започнаха, уж реч щяли да им държат, добре ама започна стрелба внезапно. И от тази стрелба  се избиват всичките тези хора. И баща ми там, и дядо. Предварително ги прибра един кавалерист, със сиви дрехи турчин. Дядо беше в двора. Той му вика: “Хайде, вика, дядо.” Прибра го, отиде. Пък татко е отишъл изглежда, преди него. И като почнаха да стрелят, колко беше разстоянието от там до центъра, до нашата къща, дето ставаше хорището, срещу Скозовия дюкян и Черкезовия дюкян, куршумите ги чух на керемидите като изтракаха. И всички комшийки в паника: “И какво ще правим сега”, вайкат се, плачат, реват и се събраха значи, у нас три-четири комшийки с по две-три деца. И там: “Какво ще правим, какво ще правим.” По едно време запалиха къщата откъм обора. Ние бехме скрити във вътрешната къща, майките и децата. И се напълни с пушек това, стаята. И се решихме през комшиите, отзад имахме вратичка, дет’ им казват комшулук, от там излязохме вече през нощта и отидохме, бягаме към края. Отидохме до мандрата на Мърдев. Имаше една смокиня, до една сграда, по цялото протежение така на изток и ние, като отидохме там, значи, всяка майка взима по едното си дете, което може да подтичва малко, да не го носи все на ръце, а пък другите...

Има една наша комшийка остави две. Осем деца малки останаха в стаята. И ние като отидохме, скрехме с в тая смокиня. Скрихме се в смокинята и турците циркулират върху района, но не ни откриха.

Там има такъв случай: баба Пальовица, нейната снаха имаше мънинко детенце, сега, за да не ни издаде това детенце като се разплаче, тя бабата Пальовица така да го стиска, да го стиска... То хъркаше, хъркаше и го удуши за да не издаде групата. И когато стана затишие в двора на мандрата, турците заспаха, прибраха се и ние значи в този момент излизаме и - към гората. Бягаме към гората - нанадолнище, те усетиха тупурдията и започнаха да стрелят по нас, обаче ние бехме вече в ниското, има долчинка там. И къкто бързаме към гората, аз съм се препънал там в ниското място и съм паднал. И оставам вече аз там. По едно време майка ми казала: “Аз едното дете си оставих, момиченце ( сестричето ми) и другото като си остая, вика, що ми е тоя живот на мене?”. Върнала се и ме взела с една комшийка, придружавала я и тя и хванахме вече към гората. Навлязохме в гората и когато се обърнахме към селото, цялото село беше  пламъци. Пламък, високи пламъци, а пък пушекът - нагоре към облаците. И там вече се криехме из шубраците, почна да вали и дъжд. колко дни нощувахме там гладни и жедни точно не мога да си спомня, ама имаше около една седмица. При нашата група нямашенито един мъж, само деца и жени. И когато по едно време заваля дъжд имаше пожънати ниви от ръж, в кръстците се прикривахме от дъжда. Там и като вече изгладняхме много през този валеж, решиха, групата решиха да се предадем. И излязохме. турците ходеха по гората и гледаха къде има хора да ги прибират. 

Излязохме там на една полянка, имаше една слива. Както бехме изгладнели - с листата я обрулихме да я ядем, начи. Турците тогава, един от турците наряза така хлебче и малко така кашкавалче и даде на всички по някоя хапчица, така да има. И подбраха нъ, подбраха нъ от там. През кое село бяхме минали, през Теслим ли беше, за нашето село, и когато минавахме през нашето село, минахме през Буйдиньов мост, там дето стана избиването на това... В лявата страна имаше изкопани трапове, така покрай рекичката, а в дясно пък беше стръмно, баир нагоре. Да не може да бягат, те затуй са ги събрали там, да не могат да бягат, турците да ги избият по-лесно. И кат преминахме през там, турците беха с коне дето ни конвоираха, и разпискаха се жените точно там и стана много трагичен момент. И за да минеме по-бързо взеха с камшиците да ... бързо, бързо, бързо да преминем от там. И преминахме от там.

Труповете бяха заровени. Предварително запалени и сетне заровени там. Покрай рекичката са изкопали трапове, пръстта... прясна пръст са виждаше. И от Кишан нататък вървяхме пеш, конвоирани от турските войници. Нощувахме там на едно място. Те безчинстваха там, дърпаха на тъй жени, дърпат натъй, натъй... И от там нататък ни откараха в Лапсаки вече, морско пристанище.  И там се вече събрахме в едно училище ли беше, какво - беше обградено. И други групи около 200 души. И се пусна един слух, то може би щеше да стане и истина, че турците искат да ни пращат из Мала Азия нататък и да ни претопяват, да нъ ... тъй по чифлиците да работим. Добре ама там имаше вече и мъже. Един от нашите, селянин се промъкнал и избягал от там и дотичал до руското посолство. И казал така: “Имаме тука около 200 души, така и така, искат да ни пръскат надолу из Мала Азия. Ние, вика, не щем.” И руският консул се застъпва и издействува да докарат параход и да се натовариме.

И ни казаха тогава, кат се натоварихме на парахода ни казаха: “Към къде искате сега? В Съветския съюз ли искате или в България?” И казаха хората, че в България искат. И тогава отпътувахме значи за Варна. Във Варна параходът ни докара вече и се разтоварихме от там и ни заведоха в Габрово. В Габрово ни отведоха, ама там не е имало нит работа, нит такова... за бежанци да приемат, там да останеме. И от там отидохме, изпратиха ни в Русе. В Русе, до захарната фабрика, в една кат казармени такива, големи помещения дъсчена барака се събрахме около 200 души. Там имаше сиропиталище. Мойта майка и една нейна приятелка, тя имаше дете и то колкото мене - петгодишно, и двамата ни дадоха там на това сиропиталище. И след известно време, това беше петнайста година, не мога да си спомня точно годината, казаха, че надолу, Деде Агач ставало българско. Решиха хората да отидеме в Деде Агач. Отидохме в Деде Агач и когато станаха бомбардировките там, това беше 15-та година, се наложи от там да бягаме. Английската флота биеше линията. Да разсипва там, да не могат хората да се изнасят. И ние се разбягахме, народът всичкият - към дервентската гора.
Дервентската гора минахме и от там вече отидохме ние, нашето семейство - майка ми и аз, то толкова останахме, щото чичо ми Димитър е бел на 20 години, когато още от село са го взели в българската армия войник, млад войник. И там става нещастие, че една граната, както са били лежали във една ръж, пада една граната и го разсича на две. Така той там загива.

Получава се така, че ние от шестчленно семейство оставаме двама - майка ми и аз. Четири души - жертви. И като отидохме в Пловдив, аз вече бях на седем години, не ме приемаха още на училище, на осем години приемаха. Добре, ама майка ми настояваше там: “По-хубаво, го запишете там”. Там изкарах първо и второ отделение. “Любен Каравелов” беше училището. И от там вече осемнайста година казаха, че Тракия, Дедеагачко ставало българско. И ние осемнайста година се върнахме, пак отидохме там. Отидохме там, там се записах трето отделение вече. Двайста година завърших четвърто отделение там и се наложи пак. Французите дали Дедеагачко на Гърция. И ние - айде пак тогава. Там майка ми се оженила за втори мъж - със колата, натоварихме каквото можеше и отзовахме се в Свиленград. И задвижихме през Ортакой нататък, отидохме в Мандрата, бергашко. ... Там се заселихме, нямаше никакви къщи. Разрешиха там да се сече материал от горатта, сас. Направихме колиби за животните и за нас. Там стояхме до есента на двайсе и трета година. Двайсе и трета година през лятото пак се преместихме. Отидохме в Хасково. Добре, ама нямаше там нито къщи нищо. Къде да живееш. Имахме роднини в Пловдив. И от там се дигнахме и отидохме в Пловдив. Двайсе и четвърта, двайсе и пата година до есента. Есента  двайсе и пета година дойдохме в Тополовград...

            .

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15