Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Дължимо подчинение

26.02.2017

Стихове от мексиканския поет Пачеко

 „

Хосе Емилио Пачеко

 Хосе Емилио Пачеко (Мексико сити, 1939-2014) е мексикански поет, прозаик, есеист, литературен критик, колумнист, университетски преподавател, преводач. Един от най-обичаните писатели в Мексико заради простотата и изчистеността на изказа и ангажираността с общочовешките проблеми. Песимизмът на автора е нюансиран с фин хумор и демитологизираща ирония, съчетани с пословичната му скромност във фрази като „Не съм най-добрият поет на Мексико, дори не и в моя квартал“, припомняйки че наблизо живее неговият приятел аржентинският поет Хуан Хелман. Пачеко е носител на най-големите награди в испаноезичния свят от двете страни на океана.                       

Р. П.

 

Наследниците

 

Виж бедните на този свят. Удивѝ се

на безкрайното им търпение.

С какво майсторство са обградили всичко.

С каква всесилност мерят плячката.

С каква сигурност

знаят, че си изгубен:

рано или късно

те вкупом ще наследят земята.

 

 Град на маите, погълнат от селвата

 

От великия град на маите са останали

арки, поломени постройки, надвити

от свирепостта на храсталака.

Нависоко е небето, сред което боговете им потънаха.

Развалините имат

цвета на пясъка. Напомнят пещери,

вдълбани в планини, които вече не съществуват.

От толкова живот, преминал тук, от толкова

величие порутено пребъдват само

краткотрайните цветя, които с времето не се променят.

 

„Игрекът“

 

По порутените стени на параклиса

процъфтява мъхът, но не така нагъсто,

както надписите: селвата

от инициали, прорязани с нож в камъка,

който, съюзен с времето, ги разяжда и смесва.

 

Неясни букви, грубовати, гърбави.

Понякога низости и оскърбления.

Но неизменно,

загадъчните инициали, свързани

от „игрека“:

ръце, които сближават,

нозе, които се преплитат, съединителният

съюз, диря на стената

от връзките, които биваха, или не се осъществиха.

Как да узнаем това.

 

Защото „игрекът“ на срещата също символизира

пътища, които се разклоняват: Е. Г.

срещна Ф. Д. И се обикнаха.

Бяха ли „щастливи завинаги“?

Естествено, че не, а и не е толкова важно.

 

Настоявам: обичаха се

една седмица, година или половин век.

И накрая

животът ги разедини или ги раздели смъртта

(едно от двете без друга алтернатива).

 

Нощ да трае или седем петилетки, никоя любов

не свършва щастливо (знае се).

 

Но и раздялата

не ще надмогне онова, което заедно владяха:

 

Макар М. А. да е загубил Т. Х.

и П. да е останала без Н.,

любов е имало, и гря един миг, и остави

скромната си диря тук, посред мъха,

в тази книга от камък.

 

 

 

Дължимо подчинение

 

Стреляй, ми казаха. Послушах ги.

Винаги съм бил послушен. С послушание

си извоювах високопоставен чин.

 

Огромно щастие е да стреляш.

Разбира се, съжалявам за падналите.

 

Не съм добър човек, нито лош човек.

Ограничавам се да изпълнявам заповедите.

Мисля, че е за доброто на всички.

 

 

 

Чапултепек: улицата на поетите

 

                В Гората Чапултепек и близо до езерото

                има една улица, на която се издигат паметници

                от бронз на мексиканските поети.

                                               Указател на Град Мексико

 

Навярно по-траен от стиховете им е бронзът

и никой не вдига взор да ги погледне.

Тук, в свещената гора,

близо до езерото и фонтана,

посред дърветата, които умират от жажда,

най-накрая се намират на спокойствие.

 

Окапалата шума на есента им връща в следобеда

думи, които оставиха, без да знаят за кого или кога.

 

И пребъдват в бронза, защото писаха.

(Не за да са в бронз писаха.)

 

Странно усещане този неподвижен живот,

който се оживява само когато някой ги чете.

 

Какво четем,

кога четем?

Какво възкресяваме в паметта,

като си казваме това, което е написано от тях

в друго време, неспособни

да си представят света, какъвто е сега?

 

Нещо много различно, без никакво съмнение.

Износват се думите, променя се смисълът.

 

Тук под слънцето, дъжда, праха, смога, нощта,

лежат затворниците на думите.

 

 

Процесът

 

Пред съдията всички сме беззащитни. Той, на високия си стол, дъбовото си писалище, перуката си, дървеният чук, облеклото си на висш свещеник. Ние, със смешния  халат на болника, комуто правят всеки вид изследвания, за да диагностират,  че вече няма лек.

 

Лабораторни животни пред върховния експериментатор, се съзнаваме осъдени предварително. Прокурорът приключва злъчната си реч. Хвърля ни последен поглед, изпълнен с гняв и презрение. Нашият защитник мълчи, слисан от избухванията на противниковата страна.           Изненадва натрупването на обвинения и жестокостта, с която ни обвиняват за неизвършени престъпления.

 

Какво превъходство е това на господин съдията, с какви очи на убийствено презрение ни гледа, как се наслаждава на нашето непоправимо унижение. Накрая ни   осъжда първо на позорния стълб и после на ешафота. Опитваме се да кажем няколко думи. Пазачите ни затварят устата с главни. Нямаме право на нищо. Тогава разбираме, че нашето престъпление е да сме се родили.

 

 Противопехотни мини

 

Критика на кървящата празнина,

тялото вече не тяло

на детето вече не дете, раздробено

от противопехотната мина, най-евтиното

оръжие на света.

 

За по-малко от три долара

вадят от вътрешностите на тази мина

мрачното съкровище

на осакатяването,

цялата болка завинаги.

 

Златото на тези мини е смъртта.

Семена на смъртта са.

Засаждат ги и ги посяват:

месоядни цветя.

 

Тяхното разсадно поле е целият свят.

Никой не знае по каква земя стъпва.

Където полага крак,

бездната може да се отвори под ходилата му.

Плаващи пясъци, които не поглъщат: рушат.

 

То е абсолютната изисканост, върхът

на пазарната техника, свободния пазар

и масовата консумация.

Има специални мини за невоюващи,

мини с форма на топка и кукла.

 

Никой не може да каже нищо по-жестоко

относно нас.

 

 

 

Страница

 

Благодаря, хиляди благодарности, всичко е много добре.

Отбелязвам това, което правите, и съм благодарен.

Харесва ми моят лаптоп и моят лазерен принтер.

Но съм какъвто съм и не са за мене

стихотворения на екран или на много гласа,

нито с електронни анимации.

Оставам (макар да е последното) с хартията.

Страницата не е, както се казва сега, един носител:

тя е домът и плътта на стихотворението.

Там се случва онази интимна среща,

която прави от други страници самото ти тяло

и те прави единен с онова, което казват буквите ѝ.

  

Една вечер

 

         Съвременници, да, но се срещнахме само една вечер в разцвета на младостта на двамата. Само една вечер под морето на времето, пред нейните картини, в които избухваха дарбата на живописта и духът на една епоха, днес вече изличена. Голямо приятелство, съвършено другарство за няколко часа. Съзвучия, защото всичко беше занапред и бяха за нас бъдещето и изкуството.

 

       Допаднахме си толкова, че без да го изречем, предпочетохме да не се виждаме отново. Тя продължава, аз постоянствам. Престанахме да се виждаме на двадесет години, не бихме се разпознали сега. Ще бъдем завинаги най-добрите приятели от една вечер, една единствена вечер в огромния живот.

 

 

 

Непобедима

 

Никой не те моли да се завърнеш, но си тук винаги. Понякога се забавляваш, не се оставяш да те виждат и те вземаме за мъртва, тебе, която няма да умреш никога. Противопоставяме ти ръждясалите оръжия на надеждата, илюзията на добрия късмет, мимолетното вярване, че си ни простила. Повече закъсняваме да се забавляваме с борбата, отколкото ти да се появиш отново победоносна.

 

       Нищо не е сравнимо с всепоглъщащото ти въображение, гениалността ти да плетеш неочаквани интриги. Избухваш сред морето на спокойствието и в бездната на доверието. Срутваш се с дворците от карти, издигнати с илюзията, че така ще те измамим за някой миг.

 

       Невидима, непобедима, вездесъща, никога не се възгордяваш от своята несекваща победа. Понякога би изглеждало, че действаш с нежелание, не ти харесва твоята роля в безредата на света, отхвърляш монотонната игра на котка и мишка, която определя нашата връзка. И поне за миг, Злочестина, изпитваш съчувствие към нас.

 Превод от испански: Рада Панчовска

 

       Хосе Емилио Пачеко е вече, заедно със Сестра Хуана Инес де ла Крус, Рамон Лопес Веларде, Хавиер Виляурутия, Хосе Горостиса, Октавио Пас и Хайме Сабинес, един незаобиколим поет в толкова богата литературна традиция като мексиканската [...].

       Поетическото творчество на Пачеко съставя единна стихосбирка-хроника, в която изследването на човека и словото му изразява, с бистрота и без високопарност или поучителност, господството на оварваряването, предрешено като Теология или Прогрес, или на една нова религия, наричана Икономика, и здрачаването на всичките идоли, идеологически или етнически, с обагрен от фин хумор песимизъм и, по думите на Уго Х. Верани, „непочтителна демитифицираща ирония“. Разговор с краткотрайността, която удължава, без отстъпки към херметизма  или сакрализацията на субективността, духа на изразителното експериментиране на авангардизма, помирявайки всички вербални действия, според Майкъл Дж. Дудороф, за да „неутрализира границите между опита в литературата и всеки друг вид опитност“.

       Разновидността на строфи и на състояния на душата [...], необичайната архитектура на стихосбирките и многообразието на американския и европейския опит, с използването на драматичния монолог и изобретяването на апокрифни поети, лексикалната прецизност и богатството на регистри (сентенциозния и разговорен тон, сговарящ и ироничен), са носител на едно постоянно задълбочаване в непознати поетически състояния, но винаги верен на свойствени нему глас и визия за писането и за света, с един тон, ни казва Агнес М. Гульон, „смесица от чудноватост и фаталност, от мъдрост и невинност“ [...].

    Ернан Санчес Мартинес де Пинильос

    [В крайна сметка (Мадрид: Висор Либрос, 2004)]

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15