Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Поетът Хосе Емилио Пачеко оживява на български

26.02.2017

В превод на Рада Панчовска

 

За представянето на книгата на Хосе Емилио Пачеко мексиканският преподавател Ефрен Ортис от Университета на Веракрус, който есента беше с СУ по програмата Еразъм, ни изпрати специално написан текст, тъй като поетът е прекарал голяма част от детството си в родния град на майка си, Веракрус. Пачеко е един от тройката най-значими мексикански автори, заедно с Октавио Пас и Карлос Фуентес и все си мисля, че му беше ред за Нобел, но почина малко преди да навърши 75 години. Пръв от латиноамериканците получи най-голямата испанска награда за поезия "Лорка" веднага след създаването й в средата на първото десетилетие на нашия век. Бащата на поета е бил генерал от Мексиканската революция в началото на миналия ХХ век, разжалван след отказ да разстреля друг генерал, и посветен впоследствие на адвокатството. Без морал сме за никъде.

Рада Панчовска

ВЕЧНО ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ХОСЕ ЕМИЛИО ПАЧЕКО
(1939 - 2015)

Ефрен Ортис Домингес

 Думи за представянето на книгата Поезия на мексиканския поет Хосе Емилио Пачеко, подбрана, преведена и издадена от Рада Панчовска, състояло се в Литературен клуб „Перото“ на 15 декември 2016 г.

 

Добър вечер, скъпи приятели,

 

За мен е истинска привилегия да бъда поканен, макар и от разстояние, на представянето на книгата Поезия на Хосе Емилио Пачеко, преведена на български от Рада Панчовска. Много неща ме свързват с вашата страна, най-вече прекрасните приятелства, които създадох при неотдавнашното си посещение. Но, все пак, първо място заема вашата любов към изкуството и историята – черти, които обединяват Мексико и България в братство, породено от най-прекрасната човешка черта – творческото съзидание. Затова ви изпращам сърдечни поздрави и тези редове, с които ви поздравявам с появата на тази книга, свидетелство за любовта на Рада Панчовска и толкова други нейни колеги (сред които е и Лиляна Табакова) към литературата, създавана в този отдалечен от вас край на света:

       Ние, четящите за удоволствие, а не от професионална необходимост, образуваме тайно общество от лаици. Четенето за удоволствие не изисква от нас да следим мимолетните моди; нито да сме в течение на огромното количество книги, които препълват щандовете на книжарниците. Когато четем от любов към литературата, се заобикаляме с няколко томчета, към които непрекъснато се връщаме с наслада. За тази любовна връзка има сериозно основание: настолни книги за нас са тези, които са ни разкрили истината за света или са разкрили най-съкровените ни преживявания. Някои хора твърдят, че тези книги дават израз на онова, което самите ние бихме искали да кажем. Когато това се случва, техният автор се превръща в култов, а книгите му – в настолно четиво. Но всеки  читател си има свой любим автор и своя предпочитана книга. Помислете си и веднага ще откриете своите. Сред мексиканците, има доста писатели, които се радват на подобна популярност: бихме могли да споменем Хуан Рулфо, Хосе Ревуелтас, Фернандо дел Пасо, Алберто Руй Санчес, сред толкова други. А ако заговорим за мексиканската поезия, навярно списъкът ще е още по-дълъг и би включвал Октавио Пас, Рубен Бонифас Нуньо, Хайме Сабинес и т.н. Не става дума за пазарния им успех. Това, което привлича нас, читателите, е емпатията, а нея едва ли някой от нас би могъл да обясни. Достатъчно е да я изпитваме.

       Името на Хосе Емилио Пачеко често се появява в този звезден списък и причините за присъствието му са различни. Автор е на пространно творчество, което включва различни жанрове като есеистиката, прозата (например романите му Ще умреш далеч (Morirás lejos, 1967); Битките в пустинята (Las batallas en el desierto, 1981); или сборниците с разкази, Далечният вятър (El viento distante, 1963), Принципът на удоволствието (El principio del placer, 1972), Кръвта на Медуза и други периферни разкази (La sangre de Medusa y otros cuentos marginales, 1990). Все пак Пачеко най-често пише поезия (нека си припомним заглавия като Елементите на нощта (Los elementos de la noche, 1963), Почивката на огъня (El reposo del fuego, 1966), Не ме питай как минава времето (No me preguntes cómo pasa el tiempo, 1970), Ще отидеш и не ще се върнеш (Irás y no volverás, 1973), Дрейфуващи острови (Islas a la deriva, 1976), Оттогава (Desde entonces, 1979), Делата на морето (Los trabajos del mar, 1983), Гледам земята (Miro la tierra, 1987), Град на паметта (Ciudad de la memoria, 1990), Тишината на луната (El silencio de la luna, 1996), Плаващи пясъци (La arena errante, 1999) или Минал век (Siglo pasado, (2000). Хосе Емилио Пачеко сътрудничеше като журналист в най-престижните културни списания и вестници; занимаваше се и с превод. В този смисъл бих искал да обясня причините за моята особена пристрастност към творчеството му и кое го прави предпочитания от мен писател.

       За предходното на моето поколение, една новела (първоначално обявена от автора за „разказ“) Битките в пустинята, се превръща в задължителна изходна точка. По онова време, книгата претърпява три издания и 40 последователни тиража, факт, който красноречиво говори за популярността ѝ. Човек се пита на какво се дължи тя? Разказва историята на Карлитос, дете от средната класа, което през петдесетте години се влюбва в Мариана, майката на Джим – неговото приятелче. Тава кратко резюме не може да обясни очарованието на романтичната история за първата любов –детска и съвършена; любов, която прехвърля границите на невинността и рязко ни въвежда в съзряването. Всичко това на фона на бурно развиващият се град Мексико, от който се възкресяват стари образи – сгради, типажи и традиции.

       В крайна сметка, Битките в пустинята е любовен роман (новела) разказан с детска чистота; историята на едно тайно влюбване, което е деликатно вписано в историята на град Мексико, който се събужда с надеждата за бурен индустриален напредък. Отварянето на очите тук има двоен смисъл – като загуба на невинността, но и като онзи момент, когато града оставя зад себе си провинциализма, за да се превърне в истинска столица.

       Разнообразието на двата прочита (единият, съсредоточен върху любовните мотиви, другият – върху градския пейзаж от времето на бурното развитие), с времето бе обогатено от нееднократни нови прочити (или както биха казали по-младите, „пресъздавания“): на първо място – филма “Марияна, Марияна” (1986), с режисьор Алберто Исаак, по либрето на Висенте Лениеро и с възхитителното участие на Елизабет Агилар. Филмът е носител на осем различни награди. По-късно, в „Битките“, песен, с която в цяла Латинска Америка се прочу рок бандата Кафе Такуба (Café Tacuba); накрая, театралната адаптация, която направи Вероника Малдонадо през 2011; макар всички те да отдават предпочитание на любовната сюжетна линия. [Всъщност, през 2000, Джузепе Торнаторе използва подобна история в Malena, многонаграждавания филм с Моника Бертолучи в главната роля].

       Другата линия, социалната, разбира се, не е по-малко важна. Безжалостна е критиката срещу политическата корупция и двойствения морал на буржоазните мексикански семейства, както и на предразсъдъците, с които е свързан сексуалния живот. От друга страна има и известен елемент на утопия, (характерен за онова време), авторът предрича светло бъдеще на човечеството към 1980 г. По-късни корекции отпращат този желан момент към 2000 година: „За далечната 1980, която е трудно да си представим, се вещаеше – без да е ясно как точно ще бъде постигнато – бъдеще на всеобщо благоденствие“.

       Разбира се, много харесвам тази новела. Но много повече ме интересува поезията, жанр, който в Мексико има значително по-малко привърженици. Най-вече харесвам дискретната простота, с която Хосе Емилио Пачеко разкрива най-съкровените и интимните преживявания:

 

Върху лицето ти              

ще израсне друг образ.

От всяка бразда, в която

възрастта назрява

и после запада,

и ти поставя маска,

и ражда

твоята карикатура

 

(“Остаряване”)

 

Или безжалостната самокритика на поета:

 

Пиша няколко думи

и на мига

те вече казват нещо друго,

отразяват

различно намерение,

стават кротки

пред въглерода 14:

криптограми

на един далечен народ,

който търси в мрака

написаното слово

 

(„Забързване на историята“)

 

След Октавио Пас, Пачеко навярно е един от най-четените поети в нашата страна. Той е част от едно поколение творци, които издигат до върхове мексиканската литература като Хуан Гарсия Понсе, Томас Сеговия, Карлос Монсивай, Серхио Питол, Елена Понятовска, Хуан Висенте Мело и Инес Аредондо. Но сред тях ярката индивидуалност на Пачеко се откроява още с първата си стихосбирка Елементите на нощта.

       Така или иначе, това, което осмисля трудът на поетите, е възможността читателската публика да запомни стиховете им, пък било то и само няколко от тях. Някога Харолд Блум изказа хипотезата, че историята на поезията може да бъде обобщена чрез няколко цитати от незабравими стихотворения. Донякъде илюстрация за това би могло да е творчеството на Хосе Емилио Пачеко. Неговата палитра от теми и поетически похвати е изключително богата. Като започнем от градския пейзаж на Мексико в Почивката на огъня, препрочитането и пренаписването на мексиканската поетическа традиция в Дрейфуващи острови, възпоменанието на образите миналото в Оттогава, семейните корени в Делата на морето, световната литература Картички/ разговори/ епиграми или чудесата на съвременния бестиарий, в комбинация с невероятните илюстрации на Франсиско Толедо.

       Успехът на Пачеко е в неговата трансцендентност. Някои от стихотворенията му вече не са само литературни цитати, а са се превърнали в готови фрази, поговорки, които използваме във всекидневните си разговори: „Не ме питай как минава времето“, когато размишляваме философски и мелонхолично за смисъла на живота; „Държавна измяна” е иронично споменаване на патриотарското образование, налагано през петдесетте и шейсетте години в Мексико, когато се развива и действието на Битките в пустинята… И т.н. Сред моите любими фрази е: „Ние сме камъчетата, изхвърлени от морето“. Големият поет преминава отвъд границите на изкуството и се вписва съвсем естествено във всекидневието на хората, кара границите на изкуството и живота да се слеят. Пачеко е постигнал това – той издига езика ни до привилегировани висоти. Когато през 2009 г получи наградата „Мигел де Сервантес“, поетът отбелязва именно значението на изкуството в живота:

 

                “Не можехме да предвидим нищо от това, което се случва в началото на тази жестока 2010 година на земетресения и                 облаци от пепел, на все по нарастваща бедност и невижданото досега насилие, царящо в страни като Мексико. Всичко се променя всеки ден, всичко се руши, разлага. Все пак насред катастрофата, в центъра на ужаса, който ни обгръща отвсякъде, още са актуални и могат да ни дадат отговори на всичко тайнството и славата на Дон Кихот".

 

        Затова съм много щастлив, че днес читателите в България – страна, с толкова близка до нашата чувствителност, най-накрая ще могат да прочетат Хосе Емилио Пачеко, авторът на моите настолни книги, чрез пресътворяването, което е направила моята прекрасна приятелка Рада Панчовска, която сърдечно поздравявам в този момент.

 

Ефрен Ортис Домингес

Университет на Веракрус, Мексико

14.12.2016 г.

Превод от испански: Лиляна Табакова

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: