Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Следверие

20.02.2017 1

Из бъдещата стихосбирка на Васил Славов

 

Софийско танго

  

Следобедът – толкова тъничък. Кристално небе.

Листата – запалени. Галещо, слънчево тихо.

Прежда от вятър паякът пак лениво тъче,

припва и сянка, а пред сянката – никой.

 

Хоризонтът трепти. Спят на припек морените.

Планината, тази камилка, вятър и облаци носи.

С наметало от шарки, кълвач, стъпил на стремето,

кове по дървото своите вечни въпроси.

 

И се точи предзалезът. И изпръхват полетата.

Отгоре, припряна, луната вече с ножката реже.

Как бързо се плъзна денят по дланта на поета,

как пропусна той с въздишката всичко да каже.

 

Езерна плисва нощта. Гората тръсва коси,

звезди до брадичка придърпват своето леко одеало.

Само в летния град дансингът като кошер кипи

и мъждиви фенери рисуват двойките в бяло.

 

Крехки и призрачни, тихо докоснали длани,

плуват над времето тези, дето отдавна ги няма.

Чувам още смеха им и ги виждам засмяни –

вуйчо, Багата, Таня, татко и мама...

 

И полита лятната песен, в устни целува звездите,

танцуват двойките в облака – далеко... далеко.

Ако някой ден отново се върна в града на липите,

ще ударим ток с този стар спътник – сърцето.

 

  

Витошкият вятър

 

умори се този вятър

все високо

все далеко

тича бесен –

диво песче

и пак джафка към небето

 

и потропва по контура

Резньовете дето кърпят

най-накрая

стъпва тихо

в хълмчето

на нашите мъртви

 

вятър –

стиска мокри пръски

дрипа

ледено перце

планината все премита

до рекицата ще спре –

 

горд

с провиснало езиче

все задъхан

все на път

клековете ще погали

тъжни да не отлетят

 

но се уморява вече

все в душите ни да слиза

най-накрая

ще разкъса

тази

лудо-лунна риза

 

и ще тръгне най-подире

там

нагоре

към звездите

но заплаква и се връща

в езерата на очите ни

 

Улицата

                                                                   

По улицата, старата –

тополи побелели,

дъждът отваря шепа

над влажните панели.

 

Един човек, загърнат,

отмина в тъмнината

и стъпките заглъхват,

отива си приятелят.

 

На улицта, старата,

когато се завърнеш,

пак сребърния бор

и мрака ще прегърнеш.

 

А някъде далече –

снегът и планината.

Дъждът затваря мигли

и тихо е, и свято...

 

Спомен

 

Далечен спомен и море

до мириса на огън и горчиво,

а вятърът звезди кове

и с прежда пясъци повива.

 

И пътят с влажния си шал,

издигнал пръски към небето,

оплита в тихата си жал

следобедния сън на боговете.

 

Отсреща мидните сълзи

солят в очите на безкрая;

въздишка, есента дъжди

и гларусите кряскат в рая.

 

Далече някъде градът

запалва свещите полека

и в мрежите, заспали на брега,

изстива лунната пътека.

 

Далечен спомен и море

а пристанът, забравен чака,

човекът тръгнал към дома,

загубен в сенките и в мрака.

 

Кое е крехкото дихание

 

Кое е крехкото дихание,
което те привързва към земята?
Една жена, едно дете
и залезът, изстиващ над разпятието;

страданието с тихите си шепи,
нестигната, копняна светлина,
забвение под клетвата за вечност,
човек, загубен в свяна на нощта;
обричането и венеца маргаритен
и тази пролет, боже, тази пролет,
мечтата скършена, която пазиш
и дланите, които в сън се молят,

една пътека, дето се извива
от теб направо към звездите
и търси този нощен прах
и го дарява на очите ти;
следобедът, когато някой плаче
а вятърът все милва планината,
целувката, която казва сбогом
и литва към гнездото на душата.

Кое е сетното дихание,
което те изправя пред небето?
Обричането, скромен кръст
и изгрева в очите на детето ти.

 

Момини сълзи

 

момини сълзи

капчици роса

някъде преди

много светлина

 

седнали са всички

масата на двора

пролетта и птички

топли чисти хора

 

скромната молитва

хлябът съкровен

радостта полита

свят неделен ден

 

слънцето се скри

бързо притъмня

всичко се изтри

и дойде смъртта

 

близки отлетяха

и в тревите спят

белобледа стряха

догоря денят

 

горе на небето

птиченце кръжи

търси за сърцето

момини сълзи

 

 

 

 

 Още стихове от Васил Славов можете да прочетете тук  и  тук  и тук

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  20.02.2017 22:47 | #1

”реже - каже” - много хубава рима‚ откъде я е взел?

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.