Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

„И само смисълът е друг“

28.01.2017

За стихосбирката "Сълза" на Тодор Чонов

 

Текстът е  публикуван през 1983 г.  във  в-к "Комсомолска искра", Пловдив. 

Тодор Чонов доживя да види истинската си книга. Без да омаловажавам появата на „Изпит“/1977/ и „Тревожен кръг“/1980/, в които също има какво да се прочете и запомни, но те бяха повече помагало за читателите и критиката, за да си оформят предварителните представи за възможностите този поет, както и вариант за потенциала на поезията му. Появата на тази „Сълза“ /1983/ слага край на вариантите – това е физиономията на поета, вътрешния му облик , словесното му изражение, духовния му автопортрет. И този автопортрет ми направи силно впечатление. От него ме гледа едно чудовищно желание за живот - по-добър и по-съвършен, гледа ме  разкъсал маските си човек, който вече няма от какво да се срамува , защото е преболедувал ужаса от самия себе си.

Не бих казал, че това е портретът на нашия съвременник, нито портретът на моя млад връстник, нито, че именно това е образът на „положителния герой“, чиито черти са ни уж много ясни, а все още трудно ясно да ги разграничим…
Тодор Чонов явно е толкова индивидуално сглобен, че на мнозина им се им е по-лесно да отрекат неговата индивидуалност, отколкото да я определят като такава – с ръст, с температура, с дързост, с правостоящо място в тролея на съвременната поезия.
Последният случай ми поднесе на тепсия самият Божидар Кунчев, който в правото си на водещ рубрика за нови книги в официоза „Литературен фронт“, батковски посъветва Чонов да се откаже от литературщината, присъстваща в стиховете му… /А такава там няма!/ Преди години пак този критик му препоръча да се откаже от яростта си…
Но на мен и през ума не ми минава да защитавам Чонов от подобни смешни нападки – защото той не би понесъл ничия защита. Всичко, което е постигнал, и всичко, което не е успял да постигне, той дължи на единствено на себе си. И макар че в неговите самозащити е имало и сила, и безсилие, и отчайващи действия, и отчаяно достойнство /което днес малцина братя по перо притежават!/, никой не би трябвало да бърка мъжката му сълза с  крокодилските сълзи на лирическите лигльовци.  

„Сълза“ –та на Чонов може да разочарова донякъде част от почитателите му, а такива той безспорно има. Защото се оказва, че героят в стиховете му не е само досегашен студент –хаймана, нито е само неосъществен във времето хъш, не е и само селянин, крачещ из и над града. Той не е и само свищящ юмрук, стоварен върху масата на спокойствието, защото е чешит, който не желае да върви по чужда гайда. От новата книга личи, че и на Чонов не са му чужди вселенското движение, космогонията, философската сентенция, движението към квинтесенцията на духа. И стихът му вече не е толкова прозрачно ясен, и не толкова лесно смилаем за мнозинството защитници на поетичните полуфабрикати.
Не че Чонов се е примирил или се отказал от саморазправите си, от директността,  от  прямата си  дума и жест, но „основният му противник“  в стихосбирката „Сълза“ е вече от друга по-висока естетическа категория, от „по-висок ранг“,  -  мотивът се движи от проблемите на бита към проблемите на битието. Тодор държи на своята лична представа за трите дъщери на Света София –и тези представи  той не само подлага на съмнение, но и безцеремонно ги налага. Той е от малцината, които не крият максимализма си и с това е два пъти по-уязвим. Защо ако не остане верен на  моралната  си позиция, с която днес така вулгарно се злоупотребява, веднага ще бъде обявен за конформист. Докато писачите без афиширано отношение към света нищо не рискуват – те никога за нищо не са имали претенции и никой не може да ги обвини, че парният чук на времето ги е деформирал, че не са осъществили поетическите и политическите си декларации…

Времето между първата и третата стихосбирка не е успяло да промени Тодор Чонов, то само го обогатило, свидетелство за което всеки може /при добро желание!/ да намери в „Сълза“. Както и ускорението на тази сълза от кървясалото око на поета към кървавата земя на поетите…
И ако има нещо типично в този мъжествен поет, то е способността му да се явява разгърден и с високо вдигната глава пред нас, да затиска с фаса си болезнената си любов  и омраза към хората и тяхното несъвършенство, да протестира пред несъвършенството на епохата, пред несъвършенството на Дявола и Бога.
Къде е мястото поезията Чонова днес? В Дървото на националната ни поезия то е някъде между корените и короната му. Но и тя е в непрекъснато движение – тук към селския му корен, ту към върха на градското му съществуване. Оттук е динамичната /и динамитната/ същност на неговия стих, оттук и социалната му неудовлетвореност – активна, агресивна, ъперкътна. Но социалният му гняв  не е просто „будна гражданска съвест“ на поет, който иначе дреме, а от време на време се буди и стои граждански буден, защото това се изисква от него.  Чонов настоява на представа си за справедливост, повече от всичко друго. И това чувство за справедливост е толкова изострено и болезнено, че поетичната му позиция е неприемлива за литераторите с  „нормални“ възприятия и те откровено я определят като поза.

Чонов е дотолкова откровен, че освен желанието му да раздава словесни шамари, не се колебае да посегне и на себе си. Той няма чувство за хумор, но притежава чудесно чувство за самоирония, която е трудно доловима, но присъства в стиховете му.  А е трудно доловима, защото преобладаващия тон е или гняв, или драматичен кънтеж в от пещерите на душата му.
 „Самоубиващ се, но жив“ е човекът – модел в „Сълза“-та. Макар че и неговите „ежедневни нужди хленчат“, той е извървял вече пътя „по който след време ще премине парадът на човешкото достойнство“. Това е човекът с крила – далечен потомък на археоптерикса и динозавъра, но все пак човек с крила, които свистят с „първична сила“, и с които е достигнал „края на небето“.
Мисля, че Чоновият човек е докоснал тавана на небето, а над него има и други небеса… Но освен нагоре, има и друг път – надолу, пътят на пикиращ самолет, падащ към човека,  който „ с наслада лочи“ своето шкембе-чорба, към приземеното „единоборство с вътрешните си недъзи“...Накъде? Тодор Чонов, този звероукротител на сърцето си, ще реши сам… „След толкова възвишени фалшивости“, всеки сам трябва да определи личното си отношение към Огъня!
Та нали „усмивката изпепелява, остава нейната идея“?„И само смисълът е друг!“

 

Румен Леонидов, вестник „Комсомолска искра“, Пловдив, 1983

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: