Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ПОЕТ НА ТИХАТА РАДОСТ И СВЕТЛИЯ ПОМИСЪЛ

24.01.2017 2

Паруш Парушев на 70 години

                               

Във времена като сегашните поет от рода на Паруш Парушев няма как да бъде известен, ценен, отличаван с внимание и награди. Сега се търсят друг тип автори, които шумят, хвалят се, че пишат „текстове”, кълчат се и убиват езика, като го насилват и изопачават. Ала как ще живеем и как ще оцелява българската литература, ако и Паруш Парушев го нямаше или се беше предал на инерцията, глупостта и развалата, ако не беше запазил същността си и не бе съхранил, макар и с мълчание, своя нежен, светъл и неподражаем талант?

Вече 50 години Паруш Парушев е мой приятел и съкровен другар, когото с радост чета, чието творческо израстване следя, и за когото мисля и се моля. Не познавам друг човек, който като него да е съхранил непокътната своята душевна чистота, по детски светлите си помисли и безкористността на своята далечна вече младост – въпреки изпитанията на живота, превратностите на съдбата и неизбежните премеждия, през които човек като него неизбежно преминава в своя живот. Той и сега прилича повече на студент-първокурсник, какъвто беше през 1967 година във Великотърновския университет, отколкото на зрял и остаряващ мъж. Това, убеден съм, се дължи на неговия красив и неподражаем талант, на скромността и почтеността му.

Не е голямо неговото творчество, но каква енергия и сила съдържат стихотворенията му; колко просто и ясно говори той, как точно и поетично се изразява. Когато четеш поезията или прозата му, сякаш не четеш литература, а слушаш добрия и кротък човек да разказва нещо свое и лично, което бързо и неусетно става и твое. И ти заживяваш в този свят, защото Паруш Парушев не съчинява, не кокетничи със словото, не измисля метафори и образи, а споделя видяното и преживяното, утешава, разсмива или разплаква, кара те да се умиляваш и да състрадаваш.

Той е толкова добър и естествен по душа, че изобщо не изпитва жажда за славата, не се показва много-много, рядко публикува; живее в София, но сякаш така и си остана жител на Бургас и не се отдели от морето. За Бургас Паруш Парушев написа великолепната си книга „12 елегии за Бургас”, която, ако се чете внимателно и правилно, ни разказва, освен за любимия и скъп Бургас, още и за тайните на творческото раждане, съзряване и утвърждаване на поета, за това как се сътворя и открива пред очите ни светът и как се приучават очите на сърцето да гледат красивото и истинското в живота. Тук по волята и умението на автора се събира всичко онова, което сам бе открил и споделил още в първата си самостоятелна стихосбирка „Остров”; тук са човешките вълнения, трепети и работата на ума; тук е всичко, което за другите е невидимо, защото е несъществено, но е толкова важно, сложно, потребно и нравствено, че без него е невъзможно да се живее. И което само истинският творец от висок ранг е способен да открие и пресъздаде с човешкото слово.

От дълги години Паруш Парушев пише една забележителна книга с преживени разкази, която издава в различни варианти с допълнения и редакции – „Строшено огледало”. Това е книга за неговия собствен живот, но по същество е разказ за общественото време, в което авторът живее, за хората в него; то за мнозина е само история, но за този, който прочете книгата, непременно е летопис и свидетелство за неговото собствено битие. Толкова живи, увлекателни и човешки са разказите-спомени в тази книга. А и авторът спокойно и без да се натрапва, се домогва до мащабни обобщения, до впечатляващи характери и истини.

 Паруш Парушев е доказателство, че истинската литература се създава с обикновени, тихи, мъдри и съкровени думи. Неговото слово няма нужда от подсилващите ефекти на рекламния шум, от манифести, заклинания и клакьори. За Паруш Парушев рядко се сещат, когато журитата присъждат награди. Но присъствието му българската литература е толкова открояващо се, толкова неотменно и не подлежащо на съмнение, именно защото е осигурено от талант, съвест, морал, душевна чистота, съзнание за отговорност и воля за творчество. Слава Богу, задето в българската литература твори такъв поет - иначе без него тя би била доста бедна и неугледна.

Затова и аз приятелски и всесърдечно поздравявам този значим поет на тихата радост и светлия помисъл и му честитя личния негов празник, който е празник и на българската литература.

На многая и благая лета, скъпи приятелю и брате по дух!

 

 

ПАНКО АНЧЕВ   

 

Издадени книги:

·         Паруш Парушев, Екатерина Томова и Борис Христов. Трима млади поети. Стихове. София: Народна младеж, 1975

·         „Остров“ (1980), стихотворения, наградена с националната награда „Владимир Башев“ за най-добра първа книга

·         „Строшено огледало“ (1983), автобиографична проза, получила национална награда за дебют в детско-юношеската литература

·         „Сърдечна недостатъчност“ (1987), стихотворения

·         „Беззащитен живот“ (1994), стихотворения

·         „Строшено огледало 2“ (1996), автобиографична проза

·         „Бургас 12 елегии“ (1998), стихотворения

·         „Надомак обале“ (2005), стихотворения, преведени на сръбски език, издадени в Сърбия и Черна Гора

·         „Дом на брега“, избрани стихотворения (2006)

·         „Обиколен билет“, автобиографични разкази (2011)

Паруш Парушев  е носител на наградата "Атанас Далчев" за 2010 г, която се присъжда за цялостното творчество на поети и критици, които продължават и развиват Далчевата линия в литературата.

 

СТИХОГРАФИЯ

 

 

 

***

Съзнание за дом в дървото,
когато клоните си то на птиците предлага.

Съзнание за обич във дървото,
когато плодовете си към нашите ръце протяга.

Съзнание за път в дървото,
когато в утрото прохладната му сянка тръгва.

Съзнание за дълг в дървото,
когато брадва в здравия му ствол се впие.

Дърво, приятелю…
и как са общи древните ни пътища.

1969

 

 

ПРОВИНЦИАЛНО ЛЕТИЩЕ

Това жужене на пчели
покрай пшеничените ниви,
в уханието на тревите,
в следобедния синкав въздух.
Олющеното автобусче
по коларски път завива
и селянинът сред нивята
като че от тях израства.

Стъпканата детелина в дъното на коловоза
чак във облаците горе мислите ни ще тревожи.
Безплътен
и без сянка даже
вятърът под нас минава.

Като глухарче в равнината
животът ни е беззащитен.

1970

 

 

БАЛАДА

Фаропазачът се изкачва пак нагоре
по скърцащите стъпала на кулата,
преди да слезе над морето нощ.
Изправя се насреща му водата
и плавно го люлее под звездите
тъмносиня, черна равнина.
Фаропазачът казваше, че вече
на острова не иска да живее,
защото сред морето е самотен,
че вечер не заспива дълго
от пръските на вятъра, от воя
на далечни корабни сирени.
Казваше, че искал да пътува,
че винаги е искал да пътува,
но съдбата го оставила до фара
и дългът му е сега да сочи
пътя на отплаващите във морето;
че вече се натрупали години,
сърцето му се пълнело с умора
и усещал ясно как вълните
разрушават малкия му остров.

1971

 

***

На Пенка Йовчева

 

Щастливо шествие на кораби
на моя град край бреговете.
Пътувам
или се завръщам,
но винаги над мен сияе
светъл дъжд от гласове на чайки.
Отпуснат е лъкът на хоризонта
сред успокоената природа.
Като въздишки над морето
белеят тук на лодките платната.

И е октомври повече от всякога…

1971

 

В ГРАДИНАТА

В покоя тих на лятната градина
виждам: мама е нагазила в лехите.
Със себе си, а може би с цветята разговаря -
до мен достигат тихите й думи.
Толкова е свежо тук и тъй прозрачно.
И докато аз във мислите си съм унесен,
тръгва тя и се изгубва в сенките.
Помежду нас застават все повече
зелени пролети, есени от труд преуморени,
дълги и самотни зими…

И се стопява тя между фиданките.
                                           И не достига
последният ми вик до нея:
- Прощавай, мамо,
аз тука трябва да остана.

1974

 

***

Изпълнено с движение и звуци,
морето е улисано и тъй вглъбено
в търсене на нещо свое,
в постоянния стремеж да го постигне,
че сигурен съм: то не забелязва
нашето усилие да го владеем…

1975

 

***

Ще остареем край това море,
по улиците, дето няма да ни срещне нова обич.
Луната есенна не ни изпълва вече с впечатления.
Приятелствата ни отдавна се превърнаха във навик
и само онова, което има още да се случи,
ни задържа.
Тъй както нищо тук не ни учудва,
така несетно ще се озовем пред изхода,
през който сякаш сме минавали и друг път.

1976

 

 

***

Каквото не успя до днес да стане сол,
сега си отпочива: вода притихнала
над песъчливо дъно,
прозрачен въздух…
И само планините, обградили залива,
ни пречат
да видим края на света.

1976

 

ОСТРОВ

Сред влага, сред мъгла, сред вятър
какво ли тука отстоява? - къртичина върху водата.
Сменят се сезоните. Брегът отсрещен
в зеленина потъва. Или си отпочива
в завивките на снеговете.

А той - един и същ. На камъните остри
не идва никой. Минава времето край него -
с дъх не го докосва даже.

Какво ли голото му теме ще излюпи,
щом го бият непрестанно с чуковете си вълните?
Щом зъзне сам сред хаоса и костите му пукат
и може би за нищо друго силите не стигат,
освен да стиска зъби…

1976

 

 

 

БОЛНИЦА

I.

Това е граница - черта неуловима,
отвъд която почва свят до днеска невидян.
Наблизо с тихи стъпки преминава някой
и вее хлад…
Щом вратата се отвори,
трескаво очите гледат - кой ще влезе?
Пропит е въздухът с надежда,
но силите, които те задържат тук,
дали ще стигнат?
Една река - животът - глъхне
и тръгват мислите нататък…
Отишъл толкова далече,
назад не ще съгледаш много:
пробягват спомени за хиляди неща обикновени,
че би могъл живота си да събереш в мига.
Заслушан във това, което вече
единствен ти успяваш да дочуеш,
къде отиваш? И кой те вика там?

Зад кръста на прозореца небето избледнява,
но ти си още тук.
                    Отсам чертата.

1975

II.

Когато болката премине
и във стъклата звънне
светъл лъч: „Ще оживееш!” -
дочуваш със душа смутена
как с тежки стъпки
в тебе се завръщат,
като в запустяла къща,
пак предишните амбиции, надежди
и насъщни грижи…
Усещаш ги - праха избърсват,
Пият чай, почиват на дивана,

А някой в теб разгръща
тефтер със стари сметки.

1977

 

ПЛАЖ

Откъде такава храброст в теб,
човеко гол?
Стоиш помежду суша и вода -
във въздуха, пропит от радиация,
под протуберансите на слънцето,
а новините от транзистора витаят
около крехкото ти тяло.
Нима ще те спаси морето?

Като в утроба майчина, приклекнали,
децата правят кулички от пясък,
така увлечени, че виждам
как всички възрасти преброждат неусетно.
Каква утеха е това за тебе?

Безгрижен на брега стоиш -
незащитен, безпомощен -
и сложил на челото длан,
нима във бъдещето гледаш?

1977

 

ОТКРИТО МОРЕ

Хиляди отворени врати -
вода, додето погледът ти стига
и още по-нататък… И навсякъде.

Там някъде са мойте кораби от детството.
Когато ги изпращах, пращяха трюмовете им претъпкани,
но и до днес от никое пристанище
не идва вест за тяхното пристигане.
Дали моряците им се запиха в кръчмите,
забравиха ли важната си мисия
или отдавна вече са на дъното?
А трябваше да се завърнат, за да ми разкажат
има ли зад хоризонта обетована земя,
далече ли е, как до там се стига,
къде зимуват детските ми сънища?

Сигурно е късно и не трябва
да ги чакам още, да се питам:
къде се скитат и защо не срещат бряг?
Има ли в платната им попътен вятър?

Вода, вода - изтекло от реките време…

1977

 

СТАРЕЦЪТ

Какво очакваш още да се случи?

Приседнал си на припек до стената,
но слънцето се мести
и сянката полека те превзема.
Ще грее утре пак денят
и клончето на пролет пак ще се разлисти,
но ти не можеш с тях да се сравняваш.

Закаляваше с гимнастика плътта си
и се опитваше да стигнеш по-далече,
но какво постигна?

Имаш отговори на въпросите: “Защо?”,
“Кога?” , “Какъв е смисълът?”,
но ако още поживееш,
и друго може да ти хрумне.
Затова,
останал сам сред здрача,
ти не любопитстваш. И полека
спохожда те сънят.

1977

 

СЪН

Синът ми спи с отметнати назад ръчички -
лице срещу лице с нощта.
Откъм морето вее хлад,
но той не е научил още
думите солени на вълните.

Чертаят съзвездията странни знаци.
Предсказват пак съдби
между рождение и смърт,
събития между рождението и смъртта му.

Синът ми спи - не подозира за това.
Като листо на пролетно дърво
той няма никога да бъде по-щастлив…

1978

 

ПРИСТАНИЩЕ

Тук водата е ленива като в черупката на мида.
Плават мъртви водорасли и петна от нафта.
Оглушал от крановете, не дочуваш
мелодията тиха на вълните,
от електрическите крушки ослепял,
не подозираш нощем за звездите.

От години тъй стоиш и гледаш корабите.
/Как се стопяват блестящите им силуети в хоризонта!/
И с детско любопитство
не преставаш да се питаш: “Какво ли е отвъд?”

Нима животът ти така ще мине?
С отпуснати ръце какво очакваш?
Открехнал си вратата, а не прекрачваш прага…

1978

 

 

БЕЗВЕТРИЕ

                     На Деньо Денев

 

Хайде, моя душа - да опънем платната!
Застояхме се тук, в този залив, приличащ на локва.
Ще се разтвори под нашия кил,
ще запее край борда водата -
само да срежем веднъж
въжето на тежката котва.

Нека най-сетне поеме дъха си морето.
Да засвири хоризонта
на своята единствена струна.
Може би още ни чака
през девет земи - в десета -
златното руно.

Вкаменихме се тука от дълго очакване.
Реже нощем слуха ни с тънки пилички ръждата.
Гният въжетата.
И се врастват в земята краката ни.
Време е, моя душа - да опънем платната.

1979

 

 

СОЛНИЦИ

На края на града, на края на света
са старите бургаски солници.
Над тях в пещта на лятото, прозрачна,
възнася се душата на водата.
Далеч от тук е веселата песен на вълните,
подгонени от вятър към скалите,
където през стъклото чудно на дъгата
слънцето изглежда златно.
                                     Тук
тревите са червени от солта,
скърца край брега теснолинейка
и е прояден въздухът наоколо
от гласовете дрезгави на хора,
заети с тежък труд – да преведат
водата от един във друг живот.
/Като в колбата на алхимика ври
превъплъщението тайнствено…/
                                              Тук
и самолети не прелитат –
квадратите напомнят на летците
прозорци към отвъдни светове…

 

1980

 

ВНЕЗАПНА ЗИМА

Ето, с бели парашути
пак се спускат снеговете
над благословената бургаска есен.

Отново става чужда за слуха ти
музиката на морето,
отново погледът привиква
с подковата на залива,
с хълбока на острова отсреща,
с крайморските дървета.
Какво предизвикателство за сетивата!

Така измамите на времето те принуждават
да се примириш с вкуса горчив на възрастта
и като дете наивно да нагазваш
във все по-дълбоки снегове.

1980

 

 

МИГ

Един след друг припламват тъмните прозорци
и от комините над стария квартал
струи спокойствие и мир.
Продавачката на ъгъла затваря магазина си.
Остава само нощната аптека да протяга
спасителната своя светлина.
Както винаги във този миг по тротоара
минава куцащият мъж -
в едната си ръка с бастун
и с хляб във другата. Още:
дъщеря ми се завръща от училище;
някъде, кой знай защо сега, звъни будилник;
свири радио, в кухните потракват съдове.

Тъй както съм облегнат на прозореца
и гледам как денят отлита
сред уханието на смълчаните дървета,
сред толкова обикновени
и сякаш незначителни неща…
внезапно виждам -
от свечереното небе към мен се спуска
един отдавна преживян във детството ми миг.

 

1983

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  31.01.2017 16:03 | #2

Господин Парушев‚ нашият учител по литература в гимназията. Не от добро беше станал учител и не му беше леко с нас‚ но пък остави страхотен отпечетък у всички. Ако не го беше завъртял така живота‚ ние нямаше да сме същите хора. Да сте много здрав‚ още дълги години‚ господин Парушев!

Анонимен  31.01.2017 10:25 | #1

Жив и здрав да сте господин Парушев! Много Ви обичаме! Ваша бивша ученичка :)

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: