Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Остров "Крах" тръгна към читателите

15.01.2017 1

Романът на Ина Вълчанова спечели конкурса на Корпорация "Развитие"

 

Какво наричаме „крах“ и съществува ли изобщо такова нещо? Или какво наричаме „успех“ и „победа“? „Остров Крах“ не е мрачен роман, не се подвеждайте от заглавието. Надявам се дори да съм успяла да го направя малко смешен. В него се разказва за желанието да контролираш напълно света и за копнежа да бъдеш свободен. Става дума и за странното нещо, което наричаме „съдба“. А ходовете на съдбата винаги крият известна ирония.  В „Остров Крах“ се разказва за две жени, които разказват. Всяка от тях знае само своята част от историята и отделните парчета трябва да се наместват като пъзел. Разказва се за персоналните вселени, в които живеем – как те се различават една от друга и как си приличат. Разказва се за жени, за мъже, за деца и за котки. Разказва се за един остров. Разказва се за зодии и за голямата печалба от тотото. Но не се разказва за крах.

 

Откъс от романа на Ина Вълчанова

 

 

                Мисля, че трябва да си подстриже косата. Преди четири години, когато си я беше подстригала, не е достатъчно да се каже, че изглеждаше с десет години по-млада. Аз изобщо много се дразня, като кажат „с десет години по-млада“. С десет години по-млада от какво? Важното е не че изглеждаше по-млада, а че беше намерила истинската си физиономия. Имам предвид това, което би трябвало да правят фризьорите или по-скоро кинорежисьорите – да намират правилната физиономия.

                Винаги съм си мислила, че прилича на графиня. Когато си опъне косата назад и я прибере плътно към главата, тогава и раменете й се изправят, започва да гледа по друг начин, да ходи по друг начин и наистина заприличва на графиня. Но обикновено е рошава, присвива очи и мижи под бретона. И изобщо не забелязва, че си бръчка носа. Защото тя винаги е убедена, че изглежда добре.

                Аз тогава й казах, че много й отива и винаги така да ходи. А тя ми отговори, че било много дамско и приличало на „прическа“. И само след две седмици успя да я върже отзад с противното оранжево ластиче. Повечето жени просто се стесняват да изглеждат добре. Или може би ги е страх да не изглеждат смешни. Познавам този страх, много пъти съм го изпитвала, преди да постигна сегашното си равновесие. Хората могат да се подсмихват гадно и направо ти се струва, че това е краят. Особено когато разбереш със сигурност, че не ти се е сторило. Изобщо не ти се е сторило и направо ти се хилят в лицето.

                Колко е смешно сега, когато вече знам колко струвам. И колко струват Те.

                Тя, разбира се, е нещастна и се прави, че не е. Като всички. Непрекъснато е много весела. Усмихва се даже когато е сама и ходи по коридора. И вместо да каже „добър ден“, се усмихва още по-широко. Страхотна усмивка. Направо да ти се скъса сърцето от мъка.

                Но не прави комплименти. Никога не ти казва нещо приятно. Пули се с доверчивите си очи и веднага ти казва поредното смешно нещо, което й се е случило. Например – спрели й тока, понеже забравила да го плати, котката съборила свещта, а мъжът й вдигнал скандал и отказал да ходи да яде кебапчета. Много смешно.

                 Не изпитвам превъзходство, по-скоро ми е жал. Мисля, че съм достигнала нивото, на което трябва да започна да помагам на другите. Затова започвам да се опитвам да ги разбера. Опитвам се да си представя как човек може да забрави да си плати тока. Наистина ми е мъчно.

                Сега яде торта. В бюфета продават една торта, цялата от много тежък маслено-шоколадов крем. Само едно парче е достатъчно, за да ти запуши всички артерии завинаги. Тя си взема почти всеки ден. Сега поглежда към мен, облизва си лъжичката и се усмихва. Отдавна ми е известно, че хората правят такива неща, защото подсъзнателно искат да се накажат за нещо. Само аз си знам какво ми струваше да изляза от този кръг.

                Аз бях дебело дете и това беше страшно, но по-страшното бе, че останах дебела и в пубертета. Сега, разбира се, знам, че съм си го причинявала сама, но тогава не знаех. Тогава не можех да разбера защо е толкова несправедливо, не можех да разбера защо само аз съм дебела и ме беше страх.

                Успявам да отговоря с нещо като усмивка, но не ме бива много в това, не ме бива за фалшиви неща, затова свеждам поглед към чая си. Моят чай е в порцеланова чаша, която съм си донесла от вкъщи. Не трудно, но много малко хора го правят. Хората не ги интересува. Държат с два пръста горещите си, омекнали пластмасови чашки и пластмасовите бъркалки ги удрят по бузата. По телевизията са пуснали мач и някакви мъже са се втренчили в екрана. Пият, разбира се. Топла бира и топла водка от пластмасови чаши.

                Поглеждам пръстена си – той е съвършен. Ето нещо, което не от пластмаса.

               

                Сега искам да разкажа, какво направих с апартамента.

                Моят апартамент е на „Пиротска“, но по-нагоре, след търговската част. Той е много малък – двустаен, от маломерните, на четвъртия етаж. Тъмен е, има само едно съвсем малко кухненско балконче, колкото да си сложиш картофите. Сега, разбира се, там няма картофи, а цветя. Хортензии. Тоалетната е толкова малка, че като влезеш, е трудно да затвориш вратата. В банята имаше седяща вана от захабени бели плочки. Малко холче с портал и само от едната страна има прозорец. Там спях като дете. Дълга, тясна спалня, която не е била предвидена за двойно легло, но майка ми по едно време успя да натика двойно легло и след това гардеробът се отваряше само наполовина. Тясно, извито стълбище, винаги опикано от котките. Когато майка ми и баща ми умряха, и двамата в една и съща година, всяка нощ сънувах кошмари и в тях заплахата винаги идваше откъм стълбището. Тогава изобщо не бях чувала за съществуването на фън шуй, но подсъзнателно съм знаела – стълбището. Стълбището се оказа толкова зле разположено, че не можеха да помогнат никакви огледала. Наложи се да зазидам вратата и да я пробия от другата страна.

                Нищо не беше наред с това жилище. Ако имах пари, щях просто да го продам и да си купя друго. Но толкова пари нямах. Постепенно, едно по едно, успях да събера за ремонта. Аз вече не ям много. Плета и шия – голяма част от дрехите си правя сама. С изключение на шапките. Шапки не мога да правя и ми се налага да си ги купувам. Но иначе – всичко. Даже миналата година си уших палто.

                Не стана бързо. Но през месеците, в които нямах пари за нещо повече от китайски сервиз за чай или индийско перде, си купувах книги и четях. Фън шуй, йога, медитация, книги за самопощ. Всеки ден правех по една малка стъпка. И най-дългият път започва с първата крачка, нали така.

                 При мен първата крачка беше най-голямата. Изхвърлях. Имах чувство, че няколко месеца боклукчиите работеха само за мен. Нашият контейнер за боклук на ъгъла изобщо не ми стигаше – всеки ден пълнех още два.

                Изхвърлях.

                Детските си играчки, дрехите на майка и татко, зрелостните им свидетелства и снимките им от сватбата. Изхвърлих цялото им спално бельо, изтънелите войнишки одеяла, очуканите тенджери, дебелите груби чинии, нащърбените чашки, ситото за пресяване на брашно и формичките за кекс, Большая советская энциклопедия, жакардовите килими и линолеума от кухнята. Най-трудно беше, когато започнах да изхвърлям мебелите. Не можех да си позволя хамали, за да ги изнесат по тясното стълбище до кофата за боклук. Купих си брадва и започнах да ги сека, което никак не е лесно. Тогава още не бях в добра физическа форма. Понякога цяла нощ се борех само с едно нещо. Съседите ме гледаха подозрително, докато пренасях изпочупените дървении по стълбището. Дюшеците също се наложи да ги нарежа и да ги изнасям в торби за боклук. Най-трудно беше с матрака – сякох го, рязах го, кълцах го. Цяла седмица се борих с него. Останаха печката и хладилникът. Полуавтоматичната пералня. Телевизорът. Тях трябваше да ги гледам още два месеца. Давах и давах обяви по вестниците. Веднъж дойде една жена да ги види, нищо не каза и си тръгна. Накрая наех едни цигани от Солни пазар и после две седмици трябваше да карам на кисело мляко.

                Но не запазих и един-единствен боклук. Купих си едно парче дунапрен и седем месеца спах на пода, докато събера пари да бутна стените. Вече бях разчертала всичко – направо на пода, – всичките десет квадрата. Отдавна бях измислила как да подсиля ъгъла на взаимоотношенията, как да възстановя равновесието, как да подсиля Ян.

                Защото в тази къща равновесието беше нарушено. Но когато знае какво иска, човек може всичко.

                Днес е последният петък от месеца и ще й се обадя по телефона. Винаги й се обаждам по телефона последния петък. Не говоря. Само й се обаждам. Но винаги в един и същи час – в девет вечерта.

                Понякога няма никой. Понякога се обажда мъжът й или синът й. Няма значение. Винаги е в петък и винаги е в девет. Предполагам, че вече е запомнила.

 

                 Пуснах си молбата за отпуска и подадох документи за паспорт. Както си му е редът, сетих се да погледна дали пък не ми е изтекъл срокът на паспорта четири дена преди заминаването и след като вече си бях платила билета. Естествено, че му беше изтекъл срокът. Още миналата година. Оказа се, че за последните пет години съм пътувала само четири пъти и сега трябваше да платя шейсет и три лева, за да ми го извадят за три дена. Защо само на мен ми се случват такива работи?

                И този път не успях да мина с едно отиване, въпреки че се постарах. Обадих се по телефона в паспортното. Когато най-накрая ми вдигнаха, ги питах какво трябва да нося – само личната карта и стария паспорт. И шейсет и три лева. Добре. Като отидох, на вратата пишеше: лична карта, стария паспорт и актуална снимка от последните шест месеца.

                Добре. Хем добре, хем зле. Не стана с едно отиване. От друга страна, аз тази снимка отдавна искам да я сменя, защото на всяка граница ме гледат с ужас и ми правят проблеми. Веднъж на сръбската граница ме свалиха от влака с целия ми багаж и ми отнесоха паспорта на някъде. Попитах ги какво ще стане, ако тръгне влакът, а те ми казаха, че не ги интересува. Влакът стоя двайсет и пет минути, а на мен ми върнаха паспорта на двайсет и четвъртата. Защото аз нямам гърбав нос. Определено нямам гърбав нос, но те някак си така са ме осветили, че приличам на пребита бежанка от Босна, при това с гърбав нос.

                Затова отначало се зарадвах. Отидох в най-близкото фото и им казах да ме снимат. Те ми казаха да се приготвя и ме затвориха в една стаичка без никакво проветрение, с огледало и два включени прожектора. А все пак е 28 юли и температурата е 36 градуса. Стоях около десет минути и накрая се погледнах в огледалото. Лицето ми беше съвсем мокро и в очите ми се стичаше пот. А потта дразни очите и те се зачервяват. Затова излязох от стаичката и отидох да им кажа, че вече съм се приготвила. Усмихнатата млада жена обаче продаваше някакви рамки. Тогава дойде намръщената млада жена и каза: „Не се безпокойте, аз ще снимам“ – и ме вкара отново в душегубката. Попита ме дали съм се приготвила и аз имах глупостта да й кажа, че бих си избърсала лицето с нещо, защото всичката тази пот може би ще лъщи. Тя ми подхвърли с недоволен вид някакъв много здраво запечатан пакет и аз започнах да го дърпам отвсякъде, обаче ръцете ми бяха потни и въобще не можех да го отворя. Оказа се, че това били „мокри кърпички“ и в тази държава, изглежда, всеки знае как се отварят. Освен мен. Нямаше особено значение, защото лицето ми и без това си беше съвсем мокро и по-мокро не можеше да стане, затова седнах на столчето и започнах да гледам мрачно в обектива. Намръщената млада жена обаче ми каза да си наведа малко главата и да си повдигна брадичката. Аз се опитах да извърша и двете операции едновременно и наистина съм се постарала, което личи от снимката, където на врата ми са се опънали две жили като дебели въжета.

                (Телефонът звъни като луд и аз просто няма да го вдигна, защото точно сега мия пода, а това беше предвидено да го правя най-късно в три и половина следобед.)

                И тя много дълго не щракваше и не щракваше, и пак ми каза да си наведа малко главата и да си вдигна брадичката и после ме попита: „Да снимам ли?“, и аз й отговорих : „Няма значение, аз и без това вече плача.“ И тогава тя щракна и ми каза да погледна снимката на екранчето и да й кажа, наистина ли я харесвам, обаче аз не погледнах и й казах, че я харесвам.

                Погледнах я чак на улицата. По-страшна е от предишната, но това е може би, понеже съм остаряла.

 

                 Всяка сутрин ставам в шест, обличам екипа и тръгвам към мястото за тичане. За мен най-близкото място е Западен парк. Отвратително място, но когато човек контролира света около себе си, може да вижда само нещата, които иска да вижда, и да не вижда нещата, които не иска да вижда.

                Екипът ми е красив – не е марков, но цветовете са подбрани с любов и дори лентата на главата ми е точно в цвета на гуменките. Започвам да тичам веднага щом вляза в парка и тичам точно трийсет минути по маршрут, който съм избрала предварително. Понякога го минавам за двайсет и шест, но обикновено гледам да не увеличавам темпото. Темпото трябва да е винаги едно и също, а и трийсет е хубаво число. Точно след трийсет минути излизам от парка и тръгвам към вкъщи. Вървя с красивия си екип между сиви, невзрачни хора, които вече започват да отиват на работа. Не ме гледат много дружелюбно, защото точно в този квартал хората не са свикнали да виждат екипи за джогинг. Но аз пък не ги гледам изобщо. Гледам да не ги гледам.

                След като се изкача по опиканото от котките стълбище, все така опикано, това не можах да измисля как да го променя, отключвам вратата и влизам При Мен.

                При Мен е друго.

                От нещастната баня съм се отказала напълно и сега ваната ми е в общото голямо помещение. Ваната е красива и скъпа. Пускам водата и си слагам чайника с вода на котлона. Аз сутрин винаги пия една чаша гореща вода, преди да закуся. Това ме промива вътрешно. Водата завира точно за времето, за което ваната се напълва. Сипвам си една чаша и лягам в топлата вана. Никога не използвам сапуни и шампоани – само топла вода отвътре и отвън. Хубаво е да започнеш деня си така. Поглеждам нагоре, където над главата ми има разноцветен витраж. Бих искала да гледам към небето, но това е невъзможно, защото над мен има още два етажа. Протягам ръка към дистанционното на пода и пускам Елвис. Никакви рокове, разбира се, само най-стойностните неща. Обичам да слушам нежния му глас, излегната в нежната вана. Пия топлата вода на малки глътки, както препоръчва Димков. Точно когато я изпия, ваната започва да изстива, защото цялото време е пресметнато съвсем точно и тогава излизам и си обличам цикламената хавлия.

                Няма нужда да си приготвям закуска, защото тя е отдавна готова. Никога не купувам готови овесени ядки, които са нещо като пуканки от дунапрен. Аз накисвам жито. Купувам кило жито и го накисвам за цяла седмица. Оставям го да покълва и всеки следващ ден то е покълнало малко повече. Трябва да обмисля този седмичен ритъм, защото сега ми се струва, че в него се крие нещо, което трябва да разбера. Може би дните, когато житото е покълнало най-много, са най-важните. Или обратно – важни са дните, в които процесът едва започва. Още толкова много неща не знам.

                Днес е неделя и житото е в самото начало на цикъла. Закусвам бавно, никога не бързам. Имам време.

                Когато свърша, идва най-важният момент – моментът на намазването. Тоалетните млека за тяло са прекалено скъпи, а освен това не са и хубави. Аз ползвам зехтин, но му добавям комбинация от билки, които сама съм приготвила. Не се опитвам да мириша като „Нивеа“, моята комбинация от миризми е наистина странна, но това е, защото не съм ги избирала с носа, а с разума си. Знам какво мажа по себе си и имам съвсем точна представа за всяко нещо, което мажа и какво означава.

                Сега ми трябват още трийсет минути, за да изсъхна, защото зехтинът не попива бързо. Десет минути правя упражнения за дишане и след това двайсет минути медитирам. Използвам фразата : „Аз контролирам този свят и аз съм го създала.“

 

                  Не знам кой го е измислил този свят, но ми се вижда лекичко злонамерен. Изобщо никаква граница не се виждаше още, дори и в далечината, когато автобусът спря и аз си махнах слушалките, за да чуя какво ще ни обяснят, но не ни обясниха нищо. Ето това е най-гадното, защото бързаш, бързаш, бързаш, а после – чакаш, чакаш, чакаш. И докато бързаш, си забравяш разни неща, например сандвичите за из път и минералната вода, а после чакаш и не можеш да направиш нищо.

                Три часа, преди да видим граничния пункт.

                А като го видяхме, шофьорът каза по уредбата: „Намираме се на границата със Сърбия. Имате един час почивка, но все пак следете къде се намира автобусът. Тоалетните са вляво. Безплатни са, но няма вода и тоалетна хартия. Фришопът е вдясно. Имате право на една бутилка и един стек цигари. Останалото е на ваша отговорност.“

                Към тоалетните се втурнахме доста бързо. Бяха от странните нови кабинки, които, ако правиш резки движения, се клатят.

                Във фришопа нямаше нито минерална вода, нито нещо за ядене. Имаше парфюми, но най-евтиният струваше 39 евро и изобщо не ми хареса. Затова купих един литър уиски за 7 евро и още един стек цигари. Цигари нека да има. И без това бях най-скромната, защото всички си купуваха най-малко по десет стека цигари, а един поиска сто, независимо от кои, и след него фришопът се опразни, защото не остана нищо за продаване. Всичко това го натикаха в празните карирани сакове, които предварително си бяха донесли. А в моя сак повече нищо не можеше да влезе, затова си оставих бутилката и цигарите на седалката като последна пияница и пушачка и тръгнах пак да се разхождам, защото автобусът нямаше никакво намерение да тръгва. Върнах се във фришопа и си купих едно кенче бира. Успях някак да я отворя и после доверчиво я закрепих в специалния кръгъл отвор на масичката пред мен. Точно в този момент автобусът рязко потегли към контролно-пропускателния пункт и цялата бира се изля в полата ми, която, за съжаление, беше от шлиферен плат и достатъчно широка, за да събере половин литър бира. И тогава автобусът отново спря и шофьорът ни каза по уредбата: „Митническа проверка. Стройте се с целия си ръчен багаж в колона от лявата страна на автобуса.“

                Аз си излях полата на пода, взех си в едната ръка чантата, в другата – еднолитровата бутилка уиски и стека с цигари и отчаяно се строих в колоната. Митничарите ми хвърлиха само бегъл поглед, изпълнен с презрение. Всичко им беше ясно.

 

            

                В четири и двайсет и пет сутринта автобусът спира пред мотела. Тъмно е и вали. Грабвам смело сака и успявам да го вдигна на рамо, но после вървя доста бавно под дъжда и видът ми си остава жалък – с полуизсъхналата, измачкана пола.

                Мотелът се намира на десет километра от Загреб и слава богу, има денонощно кафене. Стоварвам сака на пода до най-близката маса и се втурвам да търся тоалетна, после си взимам три сантиметра еспресо, за което ме одрусват три евро, и вече имам право да седна на стола и да си отворя книгата. Бъдещата жена на Кортес извършва някакви ацтекски ритуали заедно с баба си. Добре, това се връзва идеално с абсурдния мотел извън времето и пространството в четири часа сутринта. Топло е и полата ми продължава да съхне макар и в странни, накъдрени форми. Еспресото е хубаво. Направо си струва двата лева на сантиметър – и си поръчвам още едно. Когато Емчо най-после пристига в осем и половина вместо в шест, съм изпила вече четири. Бутилката уиски струваше по-малко. Целуваме се, той се извинява и обяснява нещо за пътищата, аз му казвам, че еспресото е хубаво и той казва, че точно от това има нужда, затова се втурвам и купувам още две.

                Аз с парите съм по-скоро безотговорна, отколкото стисната, но не съм дошла с много. Така разбрах уговорката, пък и Емчо знае, че нямам колкото него. Сигурно можех да събера повече, но ми се видя, че не е честно спрямо Малкия Мишо и спрямо Големия Мишо. Малкият Мишо е син на Емчо. Кръстен е на баща му. Но върви обяснявай на хората, че Малкият Мишо не е син на Големия Мишо. Те просто ме питат какво прави джуниър.

                Емчо е напълнял. Че си е обръснал главата, видях още миналата година и одобрих, понеже и без това нямаше много за бръснене. Иначе си е все така висок, все така стряскащо бял и с все същата чаровна и обезоръжаваща усмивка. Отдавна вече не мразя Емчо и по някакъв начин продължавам да го обичам. Емчо е обичлив. Сега ми обяснява как минал уж за по-пряко по някакви страшни планински шосета, но там валяло дъжд и имало мъгла, и трябвало да кара много бавно. Имало тунели и те били разрушени, но можело да се мине само през тях и ако му обещая, че няма да пищя, ей сега ще ме прекара оттам, за да видя за какво става дума.

                Както винаги, успява да направи сюжет. Мисля, че затова го харесвах. Защото сюжетите на Емчо са винаги приключенски и смешни, а сюжетите на Мишо са тъжни и отрезвяващи. Само че са честни. А сюжетите на Емчо не са.

                Допивам си петото еспресо и пепелникът пред мен е пълен, а Емчо отново ги е отказал и ми казва строго, че в онзи свят не се пуши. Не е изискано. Аз пък си мисля, че може би затова е качил десет кила, което също не ми се вижда много изискано, но не му го казвам. Емчо е сладур.

                Колата му се оказва чисто нов джип, тревисто зелен, предполагам, за да подхожда на завръщането към природата. Сега забелязвам, че леко военизирания му костюм и обръснатата глава много отиват на джипа. Слагам си дисциплинирано колана и той ми обяснява, че само заради мен няма да мине по страшния планински път, а най-накрая ще намери магистралата за Риека. Търсим я в следващите петдесет минути, като се въртим в кръг по разни детелини и виадукти, и попадаме винаги на табелата за едно и също село. Сега вече разбирам, че наистина е тръгнал навреме и не ме е оставил да чакам в мотела два часа и половина само от проклетѝя. Емчо е много зле с ориентацията, това го бях забравила.

                Накрая му казвам, че ако за осми път мине по същото разклонение, със сигурност пак ще попаднем на същото село и той истерично прави обратен завой при невъзможни обстоятелства и най-накрая почваме да виждаме места, през които още не сме минавали. Това, което е сигурно, е, че се изкачваме. Пътят не прилича на магистрала и определено става планински. След малко виждаме табела, на която пише „Риека“.

                – Това е същият път! – изкрещява Емчо. – Пак излязох на него! Само ми обещай, че няма да пищиш!

                Не му казвам, че вероятно друг път до Риека няма, защото все пак тук трябва да се минат едни планини. Поне така изглежда на картата. Обещавам му, че няма да пищя.

                Но по едно време имам желание да пищя от възторг. Защото никога не съм виждала нещо подобно и това, което виждам, изобщо не може да се опише с думи. Защото горе от планината виждаме едни други планини, които са нагазили в морето и подават гърбовете си като праисторически животни, но са си истински планини, достатъчно огромни и високи, а стоят в морето. А небето нито за една секунда не остава спокойно, облаците минават на бързи обороти и всяка секунда ми сменят светлината и цветовете. И всичко това ние го гледаме от още по-горе, и тези огромни планини в морето са някъде долу, в много дълбока дупка, и над нея се въртят облаците, като че ли ги разбърква вещица в казана си.

                – Красиво е, нали? – казва Емчо. – Това всъщност са Алпите. Точно тук свършват Алпите.

                – Напомня ми за Данте – казвам. – След малко ще започнем да слизаме към Първия кръг.

Какво наричаме „крах“ и съществува ли изобщо такова нещо? Или какво наричаме „успех“ и „победа“?

„Остров Крах“ не е мрачен роман, не се подвеждайте от заглавието. Надявам се дори да съм успяла да го направя малко смешен. В него се разказва за желанието да контролираш напълно света и за копнежа да бъдеш свободен. Става дума и за странното нещо, което наричаме „съдба“. А ходовете на съдбата винаги крият известна ирония.

В „Остров Крах“ се разказва за две жени, които разказват. Всяка от тях знае само своята част от историята и отделните парчета трябва да се наместват като пъзел. Разказва се за персоналните вселени, в които живеем – как те се различават една от друга и как си приличат. Разказва се за жени, за мъже, за деца и за котки. Разказва се за един остров. Разказва се за зодии и за голямата печалба от тотото. Но не се разказва за крах.

 

                 Според мен днес изобщо не е идвала на работа. Аз знам, че при нея постоянно стават някакви трагедии, но все пак – в понеделник да не дойдеш до четири часа на работа? Три пъти слизах до кафенето. По едно време надникнах в стаята й. Бюрото й беше съвсем празно и съвсем разтребено. Пепелникът беше празен и измит. Даже си помислих, че може да си е взела отпуска. Но това, разбира се, е изключено през август. Тя никога не си взема отпуската през август.

                Не мога да се обадя по телефона, защото не е последният петък на месеца. Когато с години си изграждал някаква връзка, си длъжен да спазваш правилата. Затова минах покрай дома й след работа. Пердетата са спуснати. Разбира се, това може да е заради жегата, но знам, че не е. Все повече развивам сетива за нещата.

                В тази къща няма никой. И мисля, че се е случило нещо ужасно.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  19.01.2017 08:25 | #1

Впечатляващо‚ поздравления.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15