Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Гладуването на Биньо

15.01.2017 1

Разказва Едвин Сугарев

 

Гладуването на Биньо – и неговата дървена гъба 

Тъй и не помня кой ме запозна с Биньо – беше около година преди промените – дали Блага Димитрова, или Димитър Коруджиев, чиито домове бяха посто- янно прибежище за повечето от тогавашните дисиденти, или отец Стоян Раненски – един от най-големите чешити на тогавашната литературна бохема, чиито стихове публикувах в самиздатското списание „Мост“ – наистина не помня, просто се е изличило от съзнанието ми. Разбира се, знаех стиховете му отпреди това, и добре познавах пиетета, с който поети от ранга на Борис Хри- стов и Иван Методиев говореха за неговата поезия. Срещите ми с него протекоха така, както обичайно протичаха срещите между недолюбваните от властта литератори по това време: с много разговори за литературата и тъпанарщината, в която живеехме, съпровождани от безброй питиета. Биньо бе просто неизчерпаем в забързаното си говорене, за него нямаше умора – и се превръщаше в същинска напаст за всеки, поел риска да го приюти. Спомням си, че тогава някак трудно връзвах тези нескончаеми разговори и неговото изпито, сякаш птичо лице, със стиховете, които пи- шеше. Поезията му бе толкова смайващо нова и различна, толкова провокативна спрямо господстващите тогава принципи на социа- листическия реализъм, че и лицето, и поведението, и приказките на Биньо ми изглеждаха прекалено обикновени за нея. Лъгал съм се: той беше необикновен не само в своето писане, но и в своето поведение. Долових с пълна сила тази необикновеност, този страхотен кураж, който се беше приютил в слабото му тяло, при един драматичен случай, в който съдбите ни се пресякоха – и за който искам да разкажа сега.

През юни 1993 г. предприех един от най-рискованите ходове в моя живот: обявих безсрочна гладна стачка с искане за оставката на президента Желю Желев – като обясних своите мотиви в прос- транно открито писмо, отпечатано във в. „Демокрация“ и излязло след това като отделна брошура. Бяха мърляви, подли времена. Бяха изтекли няколко месеца от свалянето на правителството на Филип Димитров – първото демократично избрано правителство от половин век насам – по сценарий, в който главните действащи лица бяха Желю Желев, генерал Бригадир Аспарухов и Ахмед Доган. На власт беше възкаче- но правителството на президентския съветник проф. Любен Беров, управляващо с мандата на ДПС – то спря започнатите реформи и обслужи интересите на мафията, като превърна търговията с ембаргова Югославия в своя държавна политика. Пак тогава се нароиха цял куп кухи банки, благодарение на които по-сетне се развихри банковата катастрофа, новите икономически групировки застанаха на входа и на изхода на държавните предприятия, мутри и „застрахователи“ рекетираха едва проходилия частен бизнес. България, която се развиваше редом с Полша, Чехия и Унгария, бе спъната по своя път, хората останаха разочаровани, гражданската енергия умираше. Чувствах, че трябва да се направи нещо, което да стресне всички, да бъде като знак, че волята страната ни да се превърне в нормална държава не е изчерпана. Затова – без да се консултирам предварително с никого – обявих своята гладна стачка. Отзвукът беше изключително широк, едва ли не всеки ден се провеждаха митинги в моя подкрепа, наложи се „демократичният“ президент да бъде пазен от народната любов с полицейски кордони. Още от началото на стачката се появиха хора, които искаха да гладуват заедно с мен – беше трудно да бъдат удържани, но все пак успявах да ги разубедя – подчертавайки, че това е личен жест, и че разните паралелни и „щафетни“ гладувания само подбиват неговата стойност. В един от случаите обаче никакво убеждаване не помогна.

Поетът Биньо Иванов също обяви гладна стачка и отказа да я прекрати – като беше оповестил и свои искания – например искаше Желю публично да оповести истината за своите отношения с Андрей Луканов. Той гладуваше в родния си Кюстендил – писах му, но без резултат; по едно време дори Блага Димитрова се нагърби с нелеката задача да го убеди, че е по-разумно да прекрати гладната си стачка, но и тя не успя. Двадесет и няколко дни по-късно бях изправен пред друг, много по-сериозен проблем. Един, освободен с указ на Желю Желев, затворник беше обявил гладна и суха стачка в негова защита. С други думи – не само не ядеше, но и не пиеше вода. Щедро захранваните от Мултигруп привърженици на Желю подготвяха голям митинг в негова защита – и получих предупреждения, че се подготвя смъртта на контрастачкуващия човечец (казваше се Илчев, струва ми се) – като ще бъде лансирана версията, че той е починал вследствие отказа от вода, а за неговата смърт ще бъда обвинен аз и чрез мен – СДС. Това ме накара да прекратя стачката, без да съм постигнал целта си – можех да рискувам собствения си живот, но не и да до- пусна да бъде пожертван нечий чужд такъв, както и да поема отговорността за долната манипулация, която щеше да се стовари върху демократичната общност.

Биньо обаче отказа да прекрати своята гладна стачка. Продължи да гладува – ден след ден – общо повече от четиридесет дни. Пишехме статии в негова защита, опитвахме се да привлечем вниманието върху факта, че един от най-големите български поети е заложил живота си срещу искането за истинност и почтеност в политиката. Напусто – медиите с лека ръка пренебрегваха съдба- та му, ченгетата се бяха справили с проблематичната за техния сламен човек ситуация – и близката гибел на Биньо изобщо не ги интересуваше. В крайна сметка Биньо вече беше толкова на ръба, че го прибраха във Военна болница – да бъде под постоянно лекарско наблюдение. Тогава се обърнах към Борис Христов и го помолих за съдействие – да отидем заедно при Биньо и да го помолим да спре. Той предложи да вземем и Константин Павлов – веднага отидохме у тях, обясних- ме му ситуацията и той веднага прие. Няма да забравя как изглеждаше Биньо тогава. Беше станал същински скелет – и раираната болнична пижама висеше по тялото му като дреха на плашило. Същият жив поглед обаче, същите неспокойни, нервни жестове. Приседнахме тримата на някакво празно съседно легло в болничната стая – и започнахме да го убеждаваме да не прави глупости и да спре да гладува. Говорехме предимно аз и Борето – Коста се намесваше рядко, повече гледаше Биньо и слушаше неговите контрааргументи. Самият Биньо се беше запънал като магаре на мост. Колкото и да му обяснявахме, че няма смисъл заради една банда негодници да жертва живота си – и че ако нещо се случи с него, това ще бъде използвано от противниците на българската демокрация, той си държеше на своето: добре бил, можел да издържи още много, сам щял да реши кога да престане. Коста дълго слуша нашия спор, после се надигна и рече: „Айде сега излезте за малко, искам да поприказвам с него на четири очи“. Не знам какво е приказвал и как е убеждавал Биньо – но някъде след четвърт час излезе и въздъхна облекчено: „Е, кандиса най- сетне!“. Олекна ни – бяхме отървали Биньо от онази с косата. Не за дълго, за съжаление. След това биографично въведение може би е редно да кажа и няколко думи за неговите стихове – защото там е истинното битие на всеки поет. Да се пише за Биньо е предизвикателство: с това са съгласни всички, които са опитвали. Едва ли в цялата история на българската литература има друг такъв костелив орех – и едва ли за нечия друга поезия ще открием толкова полярно несъвместими мнения, колкото предизвиква неговата. Често определят стихове- те му като „неразбираеми“ – и те наистина са, само че не в смисъла, който най-често се крие зад това определение – че не пасват на ничия критическа матрица и не се коренят в ничия традиция. Те са неразбираеми в смисъла, в който е неразбираемо сътворението – неговата цел и неговия смисъл; също така в смисъла, в който е неразбираемо и битието – с неговата крехкост и вечност, с него- вата обреченост и величие. И така – сътворение и битие: поезията на Биньо Иванов се изразява чрез тези два термина, те са нейните хоризонти и нейните ориентири. Тази поезия е толкова богата, че всеки от критиците, които я описват (в скоби казано -“описват“ е точната дума, защото тя не може да бъде анализирана, тъй като не се вмества в координат- ната система на логиката и разума, в която са положени всички инструменти на аналитичния прочит) – та всеки от тези крити- ци може да изгради своя собствена визия за нея, коренно различна от другите; да намери свой собствен код за разчитането є – и дори свое предпочитано стихотворение, което да му послужи като вра- та за Биньовия поетичен свят. Аз също съм си избрал едно такова и тъй като то е сред най-кратките му поетични текстове, ще си позволя да го цитирам изцяло:

Дървената гъба,
на която мама кърпеше чорапи;
въздуха самотен,
дето го наричат космос
всичко
на челото ми се връзва като кърпа.

Клонка се огъва по света наблизо,
към очите ми догряват свършени звезди...

Като ти подавам хляб,
ти давам нещо:
с дървената гъба ти го давам,
с въздуха самотен.

 

/Публикува се със съкращения/

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.01.2017 13:00 | #1

Прекрасно - този образ на майчината дървена гъба‚ където се ражда хляба - разлюлява нашата тъга ... Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Зелда 15