Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Рецензия за първата книга на Кирил Кадийски

14.01.2017

от Биньо Иванов

  

Авторът е съвсем млад човек. Казвам го тава не за оправдаване на някои посредствени стихове или за подчертано възхищение от някои силни. По-скоро – нека бъде мое оправдание пред ония, които смятат, че трябва да направя разбор на всяко стихотворение и накрая да уверя себе си и другите, че като се оправи това или онова, и като се случат някои други работи, авторът ще постигне еди-какво. По начало понятието „обективна оценка“ е нещо съвсем относително. А когато се изправим пред един толкова млад поет, може би трябва да се заинтересуваме от някои неща, които са го съпътствали при създаването на стиховете. Популярна е, доколкото е популярна поезията, продължителността, с която се уточняват някои, определено формални нейни страни. Забележително е, че почти винаги се е наблягало на формалните є страни, и много малко на същността й. Това се върши най-вече от тези, които се борят, поне го казват, срещу формализма – в поезията и изобщо. Първата причина за тая формалистична атака е липсата на обща култура – в смисъл на минимални познания относно поезията. Помислете какъв изтощителен спор се водеше и още се води по места, за римуваната и неримуваната поезия. Защитниците на римата вдигнаха ръце и викнаха: „Такава хубава поезия се пишеше в рими, а напоследък се навъдиха едни модернисти и вече няма поезия“. И не искат да научат, че първите векове на поезията са векове на неримуваната поезия, и в тоя смисъл може да се каже, че римата е модернистично явление. И не им минава през ума, че нашата народна поезия е неримувана, и ако съдим по тоя белег, нашата народна поезия трябва да я наречем модернистична. Другата причина за формалистичната атака – това е вече трагичната и жестока липса на любов към поезията, на способност за възхищение пред тоя подвиг на човешкия дух, това категорично доказателство, че човекът е надраснал останалата мъртва и жива природа. Защото само такива хора могат да се спрат пред вратата на поезията и да смятат, че това е достатъчно, за да си пият там кафето и да издават присъди.

Поезията вече не може да бъде илюстрация. В бита, в психиката на хората, в науката се върви непрекъснато от елементарното към сложното, и една илюстрация ще бъде нещо отделно от живота – а истинският поет има претенцията да превръща живота в поезия. Някои може би ще кажат, че част от стиховете на К. Кадийски не са съвсем разбираеми. Веднъж един литературен критик изтъкна за знак на висота на разглеждания от него поет липсата на подтекст в стиховете му. Човекът преразказва нещо, преразказва го както си е било, сакън да не забрави някоя дреболия, а критикът плесва ръце: Ашколсун, това е поезия, всичко є се разбира!

Ама защо това нещо не се казва преразказ в къси редове? Всяко явление в живота освен външната си страна има своите причини, своето временно съдържание и тенденциите от момента нататък. И подтекстът носи в себе си именно тези елементи и така превръща словосъчетанията в поезия. Стиховете на К. Кадийски са усилие за излизане от външната стихотворна реч и изричане на това, което се натрупва у съвременния човек, човекът, който живее днес и мисли за утре. Ония, които много обичат да се радват на познатото и провереното и да се греят на гърба му, се жалят: „Защо изоставяте, защо не пишете, както пишеха големите X. и У.?“. Защо изоставяте.

Човек днес изоставя земята. Още първия път, когато е погледнал над себе си и е видял звездите, той мислено е изоставил земята. А днес прави първите крачки наистина да я изостави, или ако щете – да се откъсне от единствената й прегръдка – и не само от вечното желание да лети и да достига, но и за да реши огромни проблеми на човечеството, да го спаси. И съвременният поет ще изрече и романтичния възторг от летежа, и тревогата за спасението.

Слушал съм да казват: „Защо трябва да се пише тъжна поезия? Хубаво се четат весели работи, после ни е много добре“. Вярвам, че тогава те се хранят много апетитно и спят като къпани. И това е (става) съвсем просто – достатъчно е да си затвориш очите и да забравиш къде си. Когато свърши войната, немският философ и естет Теодор Адорно казва: „След Освиенцим не може да се пишат стихове“. Думите са бледи след огромните изтребления на човешки тела и надежди. А да се иска весела поезия – това е вече престъпление пред човека, комуто непрекъснато се обещава възможността за един нов Освиенцим, хиляди пъти по-страшен от стария. Сигурно е, че тези 7-8-годишни виетнамски деца, които днес се дохранват, доспиват и си дописват буквите в скривалищата, ще изкажат истините за света така, както нито класиците, нито днешните млади поети са го казали – в паметта и чувствата им се е събрало толкова, колкото няколко минали поколения (заедно) не са познавали.

И в това, че поетът е същество на земята и всичко около нея, че земята лежи на гръдта му – трябва да се търси смисъла на неговите думи. Нито благовидната физиономия и изтъкването на скромност, нито декларациите за новаторство и тоталност създават поeзия. Не позоваването на авторитети, а чувството, че твоето време минава през теб. И тя ще бъде лична поезия – ако сме против личната поезия, би трябвало да приветстваме безличната.

Освен това, поетът е рожба на определен народ със своя история и настояще. Може да се каже, че винаги, и особено напоследък, се е злоупотребявало с тая светиня – Родината, в поезията. Някои поети започнаха да си правят стихове за Родината, като че коват клинци за подметки. Със светинята, към която би трябвало да се пристъпва с благоговение, те напълниха по няколко книги, издигнаха си къщи и се сдобиха с всякакви удобства. Стихове-афиши, като афиши за мач: И е трудно да се убедят, че едно искрено стихотворение от български поет за майката, за детето, за пътеката и улицата, е много повече патриотично, отколкото стихотворния афиш със заглавие „Родина“ или „България“, където авторът съвсем стереотипно се кълне във вярност, развява конски опашки и пуска куп нестинарки да се пекат на жарава.

В тоя смисъл ония стихове на К. Кадийски които условно бих ги нарекъл пейзажни, стиховете за баща му, майка му, за бъдещото му семейство, аз ги приемам за по-български от други, за щастие малко, където има и името на отечеството и нестинарски танци. Казах, че не мога да правя точни оценки – мога само да кажа определено, че според мен К. Кадийски е поет. Той не е занаятчия в бранша „поезия“. Аз усещам хубавите му стихове, моето и неговото, надявам се и вашето, време. Усещам българина в тях. Другото ще си бъде, независимо дали ще го кажем тук или не.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: