Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Тоз, който падне на небето, той не умира

13.01.2017 1

"Съботаж" с Кольо Карамфилов, Елин Рахнев и Стефан Божков

Предаването „Съботаж“ с водещ Румен Леонидов

програма „Хоризонт“ на БНР

ЗА КОЛЬО КАРАМФИЛОВ

 

 

Румен Леонидов: Дотук с уводните ми думи, стига съм ви занимавам с бездарната проза на политиката. Нека я  оставим да я четат и тълкуват нейните критици и съдници в Брюксел. Защото днес в „Съботаж“ съм поканил приятели на гения... Кой е геният? Сега ще разберете. Това е Кольо Карамфилов, чийто дух ще ни навести в студиото. Поканил съм двама негови приятели – поетът и драматург Елин Рахнев. Привет!
Елин Рахнев: Здравей.
Румен Леонидов: И графикът Стефан Божков. Привет!
Стефан Божков: Здравей.
Румен Леонидов: Защо ви поканих? Защото с ваша помощ трябва да обясним на многолюдната ни аудитория с какво е безценен Кольо Карамфилов. Художници много, различни. Талантливи, гениални, известни. А каква беше неговата уникалност? Но започнем с това. Него го няма вече две години и нещо. А вие и многобройните му приятели продължавате да правите изложби. Ще стане дума малко по-късно коя е поредната. С какво, Елине, той е уникален? Коленцето, както го наричаме…
Елин Рахнев:
Ако думата е уникален, може би е от малкото хора, които могат да видят орнамента на сълзата, могат да видят по различен начин трепета на птиците. Могат да видят дъха на облаците. Е такива неща. Той беше и е една от най-поетичните души, които съм познавал и с които съм се срещнал. Въобще трепетите на света през него винаги носеха един специален и различен аромат. И по тази причина той си остава единствен в много отношения.
Румен Леонидов: Да, сега ще питам Стефан. Ти си график. Вие бяхте много дълго време приятели, и още сте приятели.
Стефан Божков: Да, все още.
Румен Леонидов: Но той надмина сякаш своите учители. И той беше график, но не само това. Какви неща още правеше? Разкажи накратко на нашите слушатели, които не са длъжни да знаят всичко за Кольо Карамфилов.

Стефан Божков: Всъщност, бих казал, че Колето си беше един кибрит. Един много опасен кибрит, с който ако се запознаеш можеш да изгориш. С него, заедно, двамата. Когато се запали... Независимо... Тук не говорим вече само за представянето във визуалните  изкуства. Графиката е едно от нещата, които правеше. Нямаше област, в която да не е работил.
Румен Леонидов: Не беше цехов.
Стефан Божков: Да. И най-важното нещо – че идеята хрумна и постоянно те залива. И когато си до него, ти започваш да гориш. Да правиш това, което веднага е избухнало, на момента.
Румен Леонидов: Възпаляващ.
Стефан Божков: Независимо дали е сценография, дали е пластика, дали е... Няма значение в каква област. Просто гориш с него. Запалваш се.
Румен Леонидов: Вие художниците не сте от най-приказливите хора. Той обаче умееш да разговаря, да говори убедително. След 15-20 минути ще пуснем един запис от Златният фонд на националното радио. Да му чуят хората гласа. Той даваше... Беше и писмовен човек. Пред нас стои неговата малка книжка „Осили“. Която, всъщност, Елине, това е осили...
Елин Рахнев: Осили, да...
Румен Леонидов: Което на пловдивски означава?
Елин Рахнев:  Увеличи, усили музиката. Увеличи музиката, увеличи света, увеличи обема на света, защото не ми стига.  Нищо не ми стига тук, това значи.
Румен Леонидов: Той освен сценограф, работеше и с масло, работеше и с различни техники, както каза. Работеше в каква ли не област. Дори си вадеше парите и като, как да кажа, дизайнер, вътрешно оформление на ресторанти...
Стефан Божков: Сватби.
Румен Леонидов: Сватби, така ли? Виж, това не го знам. Какво правеше на сватбата? Какво оформяше?
Стефан Божков: Интериор.
Румен Леонидов: Интериор?
Стефан Божков: Да.
Румен Леонидов: Значи в България има много изискани хора, които се женят с интериор , по идея на великия Карамфилов?
Стефан Божков: Да. Има.
Румен Леонидов: Не е като да си поръчаш циганската музика.
Стефан Божков: След като могат да си поръчат и Джо Кокър да им пее.
Румен Леонидов: А, в този смисъл...като  Сладоледовия принц?
Стефан Божков (усмихва се)

Румен Леонидов: Добре. На Коленцето поръчки са му давали  хора, които го разбират… Така ли?
Елин Рахнев: Е, много и не го разбираха.
Румен Леонидов: Много не го разбираха, а му купувах картините и му поръчваха сватбени украси?
Елин Рахнев: Много хора не са го разбирали. Това е лека митология, как да кажа, че Кольо са го разбирали и всички са го обичали. Това изобщо не е така. Накрая вече той много добре разбра кой е бил с него, кой не е бил с него, какъв му е бил хоризонта. Кои са му били гамите, през които е живял. Ей така. Той се бореше много и си беше битка този живот.
Румен Леонидов: Кажи с кои се бореше, защото хората не знаят. Може да не казваш кои са го предали...
Елин Рахнев: Не го разбираха…
Румен Леонидов: Като поведение? Като рисунък?
Елин Рахнев: Като поведение, да. Като поведение дори. Защото той беше извън поведението. Той не беше поведение, той беше  извън поведението. И когато видиш артист, който минава всички граници на артиста, започваш да не го разбираш и се учудваш какъв е тоя човек. За него и това беше също болка, защото  широтата му, неговият диапазон беше много по-голям от това, което е възможно и което е прието.
Стефан Божков: Той бе обичащ човек, всестранно разпръскващ обич и любов и много хора го обичаха и изпитваха любов към него.
Румен Леонидов: Миналата събота правих предаване за поета Константин Павлов. Животът му премина пред социализма в тотална изолация, дори в омраза към него, от страна на повечето писатели. Освен кинаджиите, които го обичаха безрезервно. Високопоставените писателите не го харесваха, тайно му завиждаха за легендата около името му, но май и наистина не го разбираха. Защото Коста се подиграваше на властта в недостъпна за нея форма. Но Кольо Карамфилов бе осъществен, дори прекалено осъществен, така да се каже – както в средите на художниците, и като автор… Той разпръскваше таланта си в хиляди посоки. Но от думите ти Елине личи, че май не получил най-важното – удовлетворението от най-близкия си кръг...
Елин Рахнев: Не, напротив, не от най-близкия си кръг, говоря за другите кръгове. Беше винаги на ръба.
Румен Леонидов: Кой кръг, дай пример. Политически? Не, той не се занимаваше с политика.
Елин Рахнев: Не, не.
Румен Леонидов: Макар че би бил добър политик.
Елин Рахнев: Може би с тези, които имат голямата претенция да бъдат големи естети. По някакъв начин леко го подминаха. Точно тези.
Румен Леонидов: Добре. Слушат ни много слушатели. Не знам колко са, милион или хиляди. И те в момента се питат... За кого говорят тези в студиото?  Сигурно повечето от слушателите не са заразени с бацила на изкуството, а са жертва на политическата епидемията, на политическото безумие. За това сигурно се чудят „Абе, кой е тоя Кольо Карамфилов, няма ли други  хуожници, за които сме чували, а този не го знаем“. Моля ви, момчета, обяснете с нормални думи какво е безценното в явлението Карамфилов. Или кое е най-ценното у него. Освен като характер.
Добре, нека ви припомня, нещо написано за него: "Кольо беше последният бохем, разменящ битието си срещу битността си на самороден щастливец. Беше реактивен и рисков. Препълнена туба с висококачествен бензин, която палеше непрекъснато цигара от цигара. Самият той бе туба с висок октан.. Докато най-неочаквано отлетя до седмото небе. Той не беше роден за художник, а за най-големия артист, който националната ни улица рядко разпознава. Пееше като негър, свиреше като бял. Изригваше сюжети и визии на хъшлак. Мечтаеше на глас за малки роли. Възпаляваше се като хъш. Разказваше сладкодумно като площаден актьор. Жонглираше с понятията като поет. И понеже беше милостиво мързелив, между другото рисуваше, защото го правеше с лекотата на ангел.“ Е?
Елин Рахнев: Това накрая е точно така.
Румен Леонидов: Ангел ли беше?
Елин Рахнев: Не, за рисуването, рисуването. Защото той беше всичко останало, да. И можеше да бъде всичко. Просто тук, в тая страна живееше един различен човек. Много различен. Който носеше  метафори, които много хора нито знаеха, нито разбираха. И тези негови метафори светеха по свой си начин. Да – бохем, да – всичко останало, което се каза, но рисуването му наистина бе нещо, което можеше да взривява облаците, можеше да взривява месечините, можеше да обръща. налягането на въздуха. Това беше Кольо Карамфилов. И за тези, които не са го познавали, наистина жалко. И по тази причина останаха само картините му. Иначе бе артист във всичко останало, във всичко останало, дори в ходенето му по улицата, в начина му на обличане, в начина му на споделяне, дори докато си купуваше цигари или нещо друго... Всичко у него бе артистично. Той бе 105% артист. Не 100, не 90, а 105%! Нямаше време за нищо останало.
Румен Леонидов: Стефане, какво остави Кольо в рисунъка?  В толкова различни жанрове работеше, винаги изненадващ, винаги търсещ и откриващ, винаги...
Стефан Божков: Той действително нямаше нещо, което да не е пипнал и да не е преправял по своему, да ни го префасонира по кольовски, да не го нарече „нарочнизъм“. Това е думичка, която той я пусна в пространството около себе си. Но в продължение на казаното от Елин, ще споделя, че при толкова много работи, които оставил, които е нарисувал, оказа се, че дори в най-известните ни държавни и общински галерии няма негови неща.
Румен Леонидов: А!
Стефан Божков: Да. Мога да го докажа – в Софийска градска галерия има само една живописна работа и то правена  мноого, мноого отдавна. В Националната галерия има само две малки графики.
Румен Леонидов: Че аз имам три вкъщи.
Стефан Божков: То всеки от нас има...
Румен Леонидов: Но ние сме не сме институции. Ние сме частни къщички.
Стефан Божков: Да, но при тази ситуация през следващите години  ще остане празно пространство, в което се полага на невероятното му творчеството. И след време, посетителите на тези галерии,  няма да знаят, че е съществувал такъв знаков художник  за нашето време. И че е правил еди какви си неща.

Румен Леонидов: В едно много забавно интервю, в което дватата участвате, казваш, че Кольо не е завършил Академията...
Стефан Божков: И аз не съм. И двамата не сме я завършили.
Румен Леонидов: Да, и двамата?
Стефан Божков: И още нещо казвам в това интервю, че сме далтонисти.
Румен Леонидов: Да, че поразително е, че и двамата сте далтонисти. Само че към различни цветове…
Стефан Божков: Да, той към червеното, аз към зеленото.
Румен Леонидов: Към червеното? Значи не Кольо не е ставал да...
Стефан Божков: Да вее знамена.
Румен Леонидов: Нито пък ти зеленото…
Стефан Божков: Да, сляп към към зеленото.
Румен Леонидов: Не ставаш за еколог.
Стефан Божков: Много ясно. Не мога да стана милионер от екологията.
Румен Леонидов: Добре, а какво още ви свързва, освен липсата на висше образование и далечното ви родство по линията на далтонизма. Май се познавате от казармата...
Стефан Божков:
Не, не от казармата. Един мой приятел художник му разказал смешни истории за мен, които е чул в художествената гимназия в Казанлък. Кольо толкова се впечатлява от тях, от „Стефане, дай лист за скици.”, че започва  да ги разказва като вицове и да ги изиграва страхотно артистично. Минават години, вече се познаваме и един ден Кольо решава да ми разкаже същата история. Слушам търпеливо и от време на време му подмятам:„Не беше точно така.” Но Кольо , разбира се, не ме чува, увлечен в изпълнението си. Толкова хубаво разказваше, че нямаше как да го спра. Едва накрая Карамфилов осъзна, че онзи Стефан от „вица“ стои пред него, че разказва моята случка пред героя на този „филм”. Това се случи след откриването на негова самостоятелна изложба в София, последвано от невероятен купон, там се преоткрихме, говорихме цяла нощ на тавана на покойния режисьор Илиан Симеонов. И продължи  да  разказва  „филма“ пред мен.. Казвах му, че не беше точно така, а еди как си, но той ми отвръщаше: „Абе, карай, по-хубаво звучи!“. И никога не ми позволяваше да разкажа истинската истории. Но много, много ме разсмиваше с тези  истории, които беше чул за мен. Разказваше ги на всички, те си звучаха като вицове, а са истински случки. През последните години връзката ни бе всекидневна, ежечасна.
Румен Леонидов: Вярно ли е, че не знаеше английски, а пееше страхотно…
Стефан Божков (смее се): Неговият английски си беше специфичен. Мисля, че щеше да се разбира от мнозина, които го говорят . Защото това беше музикално наподобяване на езика. Кольовият инглиш си звучеше чудесно, той си измисляше текстовете и песните звучаха просто прекрасно.

Румен Леонидов: Той обичаше поезията, Елине. Или ти му внуши да я обича.
Елин Рахнев: Ти ме запозна с него, така че сега какво да говоря аз (смее се) През поезията... Ти ме запозна.
Румен Леонидов: Две твои книги ли ти илюстрира …
Елин Рахнев: Е, не. Всичко. От 1995 година, всичко.
Румен Леонидов: Колко са?
Елин Рахнев: Три. И в пиесите ми е бил сценограф. Всичко, всичко е било с Колето.
Румен Леонидов: С кои други режисьори и драматурзи е работил? Напомни, ако си  спомняш?
Елин Рахнев: Ами...
Румен Леонидов: Със Сашо Морфов...
Елин Рахнев: Със Сашо бяхме в една компания тогава, около работата ми в Народния театър. Кольо помагаше на Сашо за първия му филм „Хълмът на боровинките“. Тогава бяхме непрекъснато заедно. Театърът беше голяма любов на Колето. Голяма, но мисля, че най-голямата му любов беше поезията.
Стефан Божков: И аз съм съгласен с това.
Елин Рахнев: Беше фанатично влюбен в поезията. Всъщност нашата връзка започна от там, през стиховете.
Румен Леонидов: Освен твои книги, кого още е илюстрирал...
Елин Рахнев: Люси Станев.
Румен Леонидов: Друг любим писател.
Елин Рахнев: Да, мисля, че има и други, забравил съм.
Румен Леонидов: От класиците, Омар Хаям…
Елин Рахнев: Да, Омар Хаям и...
Стефан Божков: Библиофилско издание.
Румен Леонидов: И още едно издание шедьовър, с Шекспир.

Елин Рахнев: Той има три библиофилски издания. Да, и Шекспир.
Румен Леонидов: И Елин Рахнев, твоята „Канела“…
Елин Рахнев: за „Канела“ не искам да казвам. Беше любимата му книга.
Стефан Божков: Аз ще го кажа тогава,  за „Канела“... (смее се)  Съгласен съм с Елин. Поезията гореше вътре в него. Той самият си е я носеше. Винаги ме удивляваше, че може да цитира който си иска поет. И се вълнуваше. Гореше. Заставаше като малко дете. И гледаше с едни такива отворени  очи. Понякога присвити, когато ставаше въпрос за любов.
Румен Леонидов: Малко преди да отлети, във фейсбук се появиха не стихове, а негови парчета живот, които по-късно ще прочета от тях. Събрахме ги в книгата „Осили“. Нека да чуем малко музика и да продължим...
Румен Леонидов: Ще ви прочета няколко реда от тази книжка „Осили“. И после ще чуем самият Кольо Карамфилов, запис от Златния фонд на Националното радио. „По-добре всичко, отколкото нещо.“ „Купувам усмивки от хора, на които им е омръзнало да ги носят.“ „По никое време си мисля за времето. Не може да ми върне мириса на пушека във въздуха през зимата, аромата на чушките през есента, докато ритах топка и си лягах с филия топла лютеница. Не може да ми възстанови спечеленозагубените мигове в театъра и киното. Разбичканите нощи, в които се борех за по-красив свят. По-красив ли е от черния? Не може да ми върне приятелите от облаците. И съвсем загуби, че не може да ми върне реалните неща, и хората, които изтървах. Понеже не си мислих за него през цялото това време.“

ЗАПИС ОТ ИНТЕРВЮ С КОЛЬО КАРАМФИЛОВ В ЗЛАТНИЯ ФОНД НА БНР:

Кольо Карамфилов: Отдавна съм напуснал държавата вътрешно. И в този смисъл, миналата година последната ми изложба в София се казваше „Тук и сега. Там и после“. Тази изложба се казва made in... „Произведено в липса“ (бел. ред. - „Made in Absence”). Просто ми е обидно, че произвеждам неща по хотели. Сам си избрах пътя да нямам ателие. Мен ми харесва да виждам хора. Да виждам хора, които мият баница, докато аз рисувам. Въобще да провокирам сам себе си. Много е интересно. Голямата битка е срещу съдбата. Съдбата е, че от това няма да се храня дълго. В смисъл, в тази държава картините не струват нищо. Азис има цена, ние нямаме. Ние сме провинциални хамлетовци, българите. Ние постоянно казваме „шъ бъдеме – или няма да бъдеме“. Толкова викаме това нещо, че никой няма да ни чуе вече. И затова този, който се почесва по короната... Всички искаме да бъдем крале на ситуацията. Крале на момента, крале на съдбата. Но само по себе си единственото, което можем да направим е да се почешем по бутафорията. А от главата надолу... Може би много мислещи... Ние сме абсолютно умрели същества. Скелети. Така де, намиганията са повече, отколкото трябва. Не искам да го обяснявам.

Журналистка: Да, много хубаво е заглавието. Дали смъртта на едно специално лято, дали мили, сладки, горчиви ябълки, дали пита хляб и две череши. Винаги слагаш обикновеното, природното, селското – в хубавия смисъл на думата, екзистенциално го извеждаш.

- Не, няма никаква дарба. Още със защитата на тази изложба като казах, че се казва „Произведено в отсъствие“, „Made in Absence”, аз казах едно нещо – че тези картини не могат да дадат отговор на артиста, който иска, но не знае философски ли иска да живее, или битово доволен. Да оцелее. В смисъл, аз познавам колеги, които правят страхотни глупости, за да бъдат те, за да имат семейства. И обратното – едни хора, които  от сутрин до вечер пият като пълни прасета, обаче рисуват картини. Умират от глад, но са си много свестни хора. Много крив период е тоя. Дълбоко вярвам в това, че човек трябва да стигне собственото си дъно, личното си. Като казвам дъно, значи имаше един самоубиец, който беше казал много хубава дума. „Никога няма дъно.“ Той три пъти се самоубивал, три пъти се давил, и се не може да се удави. И той казва „никога няма дъно“. Виж колко е хубаво. Един три пъти самоубиващ се човек, който се дави, да изрече думата „никога няма дъно“. Човек, който се хвърля към облаците, какво да каже? Никога няма облаци ли? В смисъл – облаците не са твърди? Не знам как да се извика.  Отказът от социума отдавна сме го направили артистите. Въпрос на хора е и въпрос на ситуация. Аз дълбоко вярвам в тези, които са честни. Всичко останало е майтап. Целият свят е пълен с огромно удоволствие от натрупани енергии на свестни артисти. Друг е въпроса, че на едни места се плаща добре, а на други места не се плаща добре. Тук не се плаща добре, ок, ще играем тази игра.  Да видим кой ще оцелее в крайна сметка. Предполагам човек, който работи, който върши някаква работа. Той не мисли какво прави. Той върши работата си, доколкото си въобразява, че я върши правилно. При рисуването според мен... Това е първата изложба, която не правя с проекти, ами директно рисувам върху платното. Каквото – такова. За първи път си зададох въпроса – защо проститутките на магистралата не са щастливи? И защо тези, които ги продават също не са щастливи? Защо онези, които карат тировете не са щастливи?  Защо онези пък които не спират цялата тази работа, там полицаите – и те не са щастливи? Много неща се събраха. Никой не иска да развали статуквото, от което може да се печели. Голяма тъпня! Затова е „Произведено в липса“. Всички ние работим в пълно отсъствие. Уж се отчитаме, но само по себе си никой не дава на онова, което си заслужава да бъде, а това е духовното. Духовното не е от днес, не е от утре. Една красива църква, направена от колкото си щеш години... Ние в днешно време строим църкви, но няма красива църква. Църква, направена от камък, изписана по правилата. Няма! Няма го! Днешното време го няма. Хората просто смятат, че материалното... Съжалявам, че ще го кажа... Аз съм хулиган човек... Но аз виждам, че хората се вълнуват от коли, гаражи, спокойствие, басейн... Как да кажа – кипариси... Ол ин клузив... Никой не може да си представи, че една дива природа, едно дърво... Да му счупиш с крак клона и да го запалиш...

Журналистка: Забил си нож в един пъпеш и ти се радваш, че нещо те е облъхнало.

Кольо Карамфилов: Тази картина трябваше да изглежда като убийство. По цялата картина да тече оранж. От пъпеш. Като го забих, той потече по ръцете ми.. Сок. И този оранж, все едно е съспенс на Хичкок. Но е оранж, не е кръв, не е синьо, не е бяло. Оранж, тече оранж между пръстите, между всичко. Ти не можеш да си представиш, че е свършил цял един сезон. Поредният велик сезон, когато слънцето се усмихва на хората. А ние постоянно пропускаме, въпреки че ни се усмихва космоса.“

 о

Румен Леонидов: Елине, не съм чул Кольо да хленчи, да плаче, да се оплаква.
Елин Рахнев: Не е… Между другото, в това интервю е целият Кольо Карамфилов, абсолютно. Много добър откъс си избрал. Виж, в колко минути той каза всичко за света. Това е абсолютна сатира на времето. Погледни какво казва за новите парвенюта, за еднаквите номера на колите, за целият този свят, в който живеем в момента. Това беше Кольо! И той наистина беше сатира към времето си. Извинявай, защото забравих въпроса...

Румен Леонидов: За неговата щастливост… Ето, вече колко няколко ваши приятели ги няма вече между живите. Прекрасни художници. Но вие двамата обаче само на Кольо Карамфилов направихте няколко изложби. Колко изложби станаха, откакто не е между нас?
Стефан Божков: Три представяния  се появиха поне от наша страна, заедно  с Ники Неделчев. Отделно има и представяния, по инициатива на други хора.
Румен Леонидов: Една от тях беше грандиозна, Софийска градска художествена галерия.
Стефан Божков: След като си замина първо се направи в Пловдив, изложба от частни колекции. Всички изложби се направят от хора, които имат неща на Кольо. Дали е купено, дали е подарено, както тази, която е предстоящата.
Румен Леонидов: Това не са комерсиални изложби, нали. Това са филантропски прояви…
Елин Рахнев: Това е обич.
Стефан Божков: Обич. Това е любов, която си съществува между Кольо и  съответния човек, който притежава негова работа. Независимо в каква техника е. Той самият бе като малко дете, влюбен в живота, в хората. Вярващ.... Но в последно време вече невярващ в някои неща.
Румен Леонидов: Ето какво споделя в „Осили“: „Колкото и да си ти – винаги малко остаряваш.“ В друга о т неговите миниатюри се ужасява, че става на 50... Сложете си, ако обичате ,слушалките , защото на телефона, доколкото разбирам е Николай Неделчев... Чуваме ли се?
Николай Неделчев: Да, здравейте.

Румен Леонидов: Много ми е драго да ви чуя. Вие сте един от малцината, които приживе, а и сега, по време на втория, въздушния живот на Коленцето, му помагате много. Каква е поредната негова изложба, която организирате заедно с Елин и Стефан, и която ще бъде открита следващата седмица? Тя би трябвало да засенчи всички останали културни събития,  без политическите, разбира се, в които народът е втренчен, но разкажете ни по-подробно…
Николай Неделчев: Ако искреността е знаменател, по който може да се съди за една изложба, това ще бъде може би най-искрената такава. Тя идва направо от обичта на Кольо. Затова и я кръстихме „Обично“. В изложбата ще бъдат показани за първи и за последен път само неща, които Кольо е рисувал в прилив на приятелски, любовни, другарски чувства. Според нас тези негови графики и рисунки идват най-директно от сърцето му. Не ги мисли, а в момента  ги чувства. Рисува и ги подарява от сърце. Искреността на Кольо в тази изложба е най-ценното. Това,  според мен, прави тази изложба  по-различна от всички останали изложби на Кольо.

Румен Леонидов: Нека и аз добавя, че става дума за около 100 рисунки, правени от Кольо, нахвърлени върху салфетки, амбалажна хартия, върху листове от  скицници. Рисувал ги, когато е бил на някого на гости, в някоя кухня, в кръчма, в бистро…
Николай Неделчев: Точно така.
Румен Леонидов: Тоест всички тези разпръснати мигове любов, обич и приятелства сега се събират на едно място и в сряда ще бъдат изложени в галерия „Червената точка“…
Николай Неделчев: Точно така. Галерията се намира на ново място.
Румен Леонидов: Да, на „Кирил и Методий“ и „Раковска“. На пресечката.
Николай Неделчев: Красиво пространство, голямо. Надявам се да се превърне в едно от притегателните места за изложби в София.
Румен Леонидов: Чух, че някакъв каталог ще бъде представен, който наскоро се появил. Още не съм го видял….

Николай Неделчев: Да, ще представим каталог на първата изложба, която организирахме, след като Кольо ни напусна. От Софийска градска галерия. Успяхме да го създадем, да го направим със Стефан, който е ваш гост, и с помощта на Елин. Каталогът е факт. Според мен стана страхотен. Неговата премиера ще е в сряда. Ще има и няколко други неща, които са по-различни. Няколко скулптури на Кольо. Овеществени в бронз. Неща, които той преди е правил от итонк. Но най-вече в сряда ще се видим онези, които сме негови приятели.
Румен Леонидов: Надявам се тепърва много хора да станат негови приятели, след като видят с каква любов приживе е подарявал. Защото, както стана ясно, картините му ги няма в държавните галерии и няма и къде да се видят. Благодаря за това включване. Навремето имаше един филм, не знам дали си го спомняте, в ранния социализъм. Казваше се „Гангстери и филантропи“. Сега гангстери колкото искате, филантропи като вас много малко има. Благодаря ви. Да сте жив и здрав! Успех ви пожелавам!
Николай Неделчев: Благодаря ви.
Румен Леонидов:Музика и продължаваме напред...

Румен Леонидов: „Дали някой е казал на Пикасо: „Внимавай в картинката!“  И друго от „Осили“ –те на Кольо.. .„А добро утро и от мен! Разсипвайки боите от изпуснатите моменти, рискуваме да оцветим бъдещето си в цвят, който не ни е бил писан.“ И още:„Дано се събудим истински. Такива, каквито сме. Да кажем на човека до себе си, че го обичаме, или да го духа. Да си изчистим къщата, или да си съберем багажа. Да имаме радостта или смелостта да преживеем един абсолютен и истински ден!“ ... Какво ще преживеем чрез тази  изложба, питам основният съставител Стефан Божков, нали ти ги подбра, и може би си единственият, който в детайли знае какво ще видим в сряда…
Стефан Божков: Не мога да кажа какво ще видим. Защото това е спонтанно представяне. То е само малка част от което Колето е рисувал, което е подарил. Тава са много лични неща,  представени за изложбата от около двайсетина приятели, които притежават негови рисунки. С послания, без послания.
Румен Леонидов: Да не излезе , че си подбрал само приятелите си…
Стефан Божков: Това няма как да стане. Не съм нито човекът, нито  патронът, който ще казва кой е приятел на Кольо и кой не е. Това са лични неща и... той си стои вътре. Това са на първо четене приятели, които са били най- най- близо до него.

Румен Леонидов: Ще има ли голяма изненада? Или ще има такива, които ще кажат, че това са някакви драсканици, недовършени работи, какво толкова им се чудите и кефите…
Стефан Божков: Изненада ще има. Защото не са стандартни неща. Можеш да видиш как е рисувал с лютеница, с вино, с кафе, или че е довършено с пастет, ако щеш. Започнати са по един начин, завършени са по друг. Ситуационно рисуване от сърце, когато е изпитвал припадък от любовта в този момент. И небесни чувствата. И ненапразно изложбата ще бъде в точно тази галерия, защото собствениците бяха много близки с Кольо. Той откри със свои неща първото пространство на „Червената точка“, което се намираше на „Дякон Игнатий“. И станаха много, много близки.
Румен Леонидов: И сега дават подслон на най-нежните ву духовни послания. Елине, какво става в Пловдив, още броди духът му из този град…
Елин Рахнев:  Много мразя, казвал съм го много пъти... като го нарекат „пловдивски художник“... Направо полудявам. Колето си беше световен художник. Ясно е, че е свързан с града. В Пловдив нещо мислихме, малко се застоя тази идея.
Румен Леонидов: Каква е тази идея?
Елин Рахнев: Да кръстим на негово име „Сценични кадри“, където е завършил.
Румен Леонидов: Училището за сценични кадри. То няма патрон.
Елин Рахнев: Истината е, че много пъти съм му казвал, още докато не беше се „качил“... Винаги съм му го казвал... Коленце, дай още докато си жив да го направим това нещо. Няма какво да те чакаме да умираш, да ходиш някъде нагоре. И това беше... винаги много сме се смели с тези сценични кадри. Сега мисля, че дойде времето. Явно има някакви процедури.
Румен Леонидов: Какви процедури? От Министерството на културатали зависи?  Да не би Кунева да трябва да го направи това кръщаване?
Елин Рахнев: Не, не, ще се съберем и ще го направим (смее се)
Румен Леонидов: Добре, току-що ти излезе новото издание на култовата ни стихосбирка „Канела“, с съсспециални илюстрации от Кольо Карамфилов.  След първите хиляда бройки, които се продадоха, сега след няколко години, излиза и второто издание, пак в хиляда тираж . Но искам да прочетеш нещо от „Октомври“, една от първите ти книги, да прочетеш стихотворението, което е посветено на Коленцето. Защото времето лети като хелий и предаването е към края. А след малко ще чуем един дълъг обяснителен текст от Григор Лилов, отговор на друго,  излъчено преди време предаване.

Елин Рахнев:

 Не ми достигна цялата есен, за да си остана същият.
Събуждам се във ягодовите поляни. Очаквам ги. Раз-
мислям ги. Танцувам. С чарлстона – на баща ми. С фланел-
ката на вълни и брегове. Танцувам. Протърквам шепоти-
те си нагоре. Във зеленото. Стърчи сърцето. Става по-обширно.
По-претенциозно става.

Скърбя по ягодовите поляни. Изпадам в дисбаланс. Във
обща недостатъчност. Падам в медицината. Мрачни
гълъби чоплят банички пред градинката на театъра.
Гълъбите са от химикали и от пушеци. Псевдо са.
Виждам – Кольо Карамфилов ги преписва. Прави ги зелени.
Прави ги стеснителни.

Трудно се изказвам. Хриптя. Дишам чучулигите. Ходя в
локвите и пускам кораби. Корабите продължават във кал-
та. Плуват си в калта. Телата им са се разперили. Разпа-
дат се в поезията. Ширнали са се в поезията. Изпръхват
в безутешност. Октомврийска кал и бели кораби. Кавър
на смъртта. Кавър на лилавото.

И нямам чувството, че се събуждам. Спя дълбоко, грубо,
резедаво. Разнежен в меланхолии. Паднал в меланхолии.
Потънал в чучулигите. Сънувам. Меланхолиите ми са
фентъзи. Пълни са с нитрати и движения. Когато ги
натискам, цвилят. Чуруликат. Мънкат си. Правят го
тактично. Правят го с голяма отговорност. С цялата
природа на нещата. С другата природа. По-предишната.

Майка ми танцува в ягодовите поляни. После ги полива
и ги плаче. Аз й вярвам. Разсъждавам. Правя изводи. Мисля
за човечеството. За цялото човечество. Облегнат на
витрината на супермаркета. Мисля си. С култовия
чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.
Мисля. Чарлстонът е прокъсан на коляното.
И на другото коляно.

Някога. В една обилна есен в стария пловдив. Една жена
ме поведе към тоалетната. Миглите й бяха като етноси.
Глезените й припяваха. Започнахме да чистим
графитите в тоалетната. С ръкавите на пуловерите си. Все
едно пеехме. После тя избяга някъде на север. Скръб по
корабчето във калта. Скръб по ягодовите поляни. Вечна
скръб.

Затова не мога никога да се разкажа. Стеснявам се.
Изпадам в недостатъчност. Изпадам в асоциалност. Искам
да съборя библиотеката. Късен съм. Във витрината на
супермаркета виждам Кольо Карамфилов. Махам му. Той
е застинал до някаква реклама за цигари. И пуши.
Продавачката се смее. До сливиците. На Кольо Карамфилов му
е скучно.

Убива ми сърцето. Губя формите си. Биографията си.
Виждам. В очите на градските гълъби прожектират
клип. Старец и старица се целуват. Девствени са. До
тях – бутилка спрайт. Аз продължавам. С култовия
чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.
Продължавам. Бързам. Някой е поливал ягодовите поляни.
Те са разцъфнали. И чуруликат чучулигите. Някакъв
кавър си чуруликат.

Румен Леонидов: Благодаря ти, а аз ще продължа  пак с парчета от „Осили“: „ Много интересно. В родината на духовната безтегловност да завършиш нещо. Леко и налудничаво да си оптимист. Граничар на границата на търпението. Един човек вървеше, ама заобикаляше сенките. Накрая се предаде, купи си бира. А сега търсим отговор на въпроса – кой може да удави червената риба? Душата обувки няма. И космоса не й е дреха. Само дето спи по терасите на нашите вълнения. „

 Отговорът на уважавания колега Григор Лилов прозвуча доста скучно. За съжаление, досущ като бюлетина за нивото на река Дунав, и смени интонацията на цялото предаване, но за онези, които обичат да се ровят в тази клоака, наречена КТБ, сигурно са удовлетворени. Сега, последно, с една дума, Елине...

Елин Рахнев: Въобще не мисля да се разделям с Колето. Живея си с него.
Румен Леонидов: Не си му изтрил още телефона.
Елин Рахнев: Никога няма да го изтрия. Това е. Така ще бъде.
Румен Леонидов: Господин Божков?
Стефан Божков: Той, Коленцето, продължава да си върлува. Или Кокоско, както си му казвахме. И независимо, че е някъде горе, пак щъка-щъка, наляво-надясно, и чака дори да го погалиш по главата и да му кажеш, че го обичаш.
Румен Леонидов: Да. Защото казваше: „Тоз, който падне на небето, той не умира.“

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  13.01.2017 18:23 | #1

Прекрасен разговор! Освен смисълът (колко неземно-земен е Кольо Карамфилов) и тонът на говорене е съвършено специален - има толкова любовен патос в него‚ че няма как да не те отведе до неземния Кольо!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: