Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Две години без Деспо

05.01.2017

2 октомври 1950 г. Кюстендил - 6 януари 2015 г. София

 

 

 

 

Думите за Деспо искат тишина. Не съм го чувал да повишава тон, да шуми около себе си, да се оплаква или заканва на някого. Избягваше резките движения. Предпочиташе да си мълчи. Мисля, че слушаше преди всичко себе си, а човека насреща си разбираше от половин дума и безпогрешно разгадаваше. Той самият излъчваше тишина. И доброта. Най-много да те погледне крадешком с насмешка – но без укор и никога подигравателно, да не говорим – със злоба или стаена завист. Света, който носеше в себе си, му беше достатъчен. Сега разбирам, че хич не му е било лесно с него.
Познавахме се от времето, когато беше художник в издателство „Народна култура“, а след това го напусна и далеч преди „иконите“ на демокрацията у нас да се пребоядисат, остави завинаги своя черно-бял отпечатък върху кориците на първите самиздатски издания – „Глас“ и „Мост“, нарисува главата на „Литературен вестник“ и прие да бъде негов „арт директор“, както днес започнаха да се наричат някогашните „отговорни секретари“ и обикновени технически редактори...
Сближихме се през последните години покрай общата ни работа в Народния театър, където той беше щатен художник и най-съвестно изпълняваше какви ли не поръчки и приумици – от плакатите на бъдещите постановки до оформлението на стотици корици, програми, флаери... Мек, деликатен и пословично скромен и честен, той беше единствен по рода си не само за нашите родни условия; лично аз мисля, че определението „уникален“ най му приляга. Включително и за един театър като Народния, където всеки се смята за такъв и чиято жива история беше Стефан Десподов.
Сега вече ще е само история.
Прелистете албума му „Театрални плакати“ и пред очите ви ще минат спектакли, които отдавна не съществуват. Постановките, които обаче ни остави Деспо, ще са вечно живи. Както и да ги наречем – плакати, рисувани представления, многоцветни пантомими или пълни с черен хумор карикатури, те са безсмъртни. Не заради заглавията и имената на някои под тях, а заради експлозивния заряд на идеята, необикновеното чувство за абсурд, необичайната гледна точка. Заради третото око, способно да изтръгне от мрака на подсъзнанието стръкчето, върху което се крепи животът ни, а ние не го забелязваме. И най-накрая, заради това, че неговият прочит беше понякога по-близко до скрития замисъл, до подтика на автора да напише пиесата, отколкото този на режисьора.
За разлика от мнозина между събратята си, Деспо беше не просто художник, който чете – беше велик читател. Мигновено улавяше същността и я поднасяше по най-парадоксалния начин. Тръпки ме побиха, когато отворих файла с последния му проект за плакат – на „Солунските съзаклятници“: граната с прерязани артерии. Сякаш беше нарисувал собственото си сърце. Ден след като то спря, в сърцето на Париж разстреляха от упор други негови колеги карикатуристи. Може би Деспо ги е познавал? А те него? Какво щеше да каже за тях и целия този театър на терора? Как щеше да го разиграе на белия лист? И друго: даваме ли си сметка понякога защо и заради кого напускаме тоя свят? И само собственото ни тяло ли е виновно за това?
Изумявала ме е бързината, с която той успяваше да повдигне завесата към поредното представление. Беше наистина onemanshow, както сам си позволи да се нарече. И сценограф, и режисьор, и актьор, а защо не – и суфльор. Имаше периоди, когато театърът бълваше премиера след премиера – понякога по една, че и две на седмица. Деспо нито веднъж не закъсня. И докато колажите на скалъпваните оттук-оттам текстове за програми обикновено пристигаха за редактиране броени дни и часове преди премиерата, Деспо беше готов с хилядократно по-тежката си задача далеч преди тях. При това, винаги с по няколко варианта, при това напълно различни и самостоятелни като изпълнение и идея. Преглеждам кореспонденцията ни през годините и попадам на писмата му по повод на „Сирано дьо Бержерак“. Ето – цели четири проекта за плакат! Един от друг по-остроумни и дълбоки. И поне десетина файла с поправки само по pdf-ите със съдържанието на програмата – като се започне от смяната на цели пасажи до кавичките – горни и долни...
Казват, че смъртта поставя всичко на мястото. Мястото на Стефан Десподов ще остане празно завинаги.
Сигурен съм, че със своите плакати той подсказваше на режисьорите немалко от най-неочакваните им решения – или поне ги отключваше за тях. Понякога ги и дразнеше, а на моменти и вбесяваше с точните си като ненадеен юмручен удар попадения – най-често в личните им страхове и предразсъдъци. Имаше и такива, които намираха изображенията му за безнадеждно старомодни, карикатурни и през последната година от живота му се заеха негласно да го изолират, да водят свои „дизайнери“ – и да лепят снимки до холограмите му. Сякаш някой започна да вади очите на Народния театър и лисна върху стенописите по фасадата му кофа бяла боя. Една новодошла наперена дама си въобрази, че разкривеният му почерк отблъсква зрителите и постепенно започна да си присвоява правата му – като се започне от оформлението на програмите, което намираше за еднообразно и недостатъчно „атрактивно“, и се стигне до плоските плакати с безлични фотографии, които поръчваше. Колкото и скромен да беше, Деспо не можа да преглътне подобно отношение към стила, който беше налагал с десетилетия, такава обида, която не си бяха позволявали и режисьори като Леон Даниел, Крикор Азарян... „Те дори не настояваха да им представям за одобрение проектите ми – каза веднъж. – Просто не смятаха, че имат право да се месят в работата ми.“
Един ден по обед дойде в кабинета ми. Не го бях виждал толкова разстроен. Беше изпил две бири, както сам най-чистосърдечно призна. „Ти ще ме разбереш – изплака. – Толкова години правя плакати... А сега... Какво изобщо разбират някои от живопис? Как е възможно въобще...“
Болеше го. Не толкова за себе си. За театъра. За надвисналата над него нелепа заплаха да се затрие една толкова рядка за цял свят и развивана с години у нас традиция – рисуваният театрален плакат.
А ето и едно от последните му писма – от 2 ноември 2014 година, уж по друг, но горе-долу по същия повод:
Жоро, искам да те попитам за един друг въпрос, който ме смущава. Преди време направих плакат за пиесата на Анжел Вагенщайн и Васев много го хареса. Знаеш ли защо не го отпечатват? Ако е поради небрежност или нещо подобно, ще е много тъпо, защото него го намирам за най-добрия от всички, които направих сега. Поздрави, Стефан
Отговорих му, че просто такава е била молбата на полския режисьор Войчех Кобжински – да използваме за плакат корицата на полското издание на „Петокнижие Исааково“. Че като замине, непременно ще отпечатаме и неговия проект... Че е къде по-смислен и изразителен, по-близо до сценичния вариант.
Знаех ли тогава, че това ще е неговото последно желание...
Срещнах го седмица по-късно – на премиерата на „Солунските съзаклятници“. Едва скрих ужаса си: от предишния Деспо бяха останали само очите – огромни, с лилави сенки под тях. Беше седнал да си поеме дъх на мраморните стъпала към фоайето на втори балкон. Повече не го видях. Не дочака и края на представлението.
Георги Борисов
 
Загубихме Стефан Десподов…
Завинаги!
Напусна живота и оставя следсебе си стотици прекрасни творби, оставя едно голямо и достойно име… и своето отсъствие.
Тъгувам за непроведените разговори, за незапочнатите спорове, за несбъднатите идеи, за неоткритите изложби, за неизречените наздравици, за несподеленото мълчание… мълчанието, което между нас си беше диалог.
Тъгувам и за черния му хумор, и за белия му хумор, а и за черно-белия му хумор… И за онази неотразима, заразителна усмивка.
Тъгувам за човека, за твореца, за художника Стефан Десподов…
Тъгувам и премятам през главата си последните петдесетина години и разбирам, че през всичкото това време съм имал неосъзнатата привилегията да бъда близък приятел с този, който чрез своето въображение, творчески възможности и изключително чувство за хумор, успя да извиси скромно снага над общото равнище на съвременното ни изкуство и да се докосне до недостижимото въпреки честата съпротивата на заобикалящата го интелектуална и идеологическа среда. Дари ни с творчество - апология на иронията, парадокса, фантазията и изисканата сатира, в което картините, изпълнени в характерния му стил на великолепна симбиоза между форма и замисъл, гордо носят подписа Despo.
Почивай в мир и сбогом, Приятелю!
Николай Пекарев
 
Много рядка птица бе Стефан Десподов - с прелетна фантазия, с вътрешна симфоничност, с градска извисеност, която не му пречеше да диша естеството на свободните природи... Бе птица, която не пееше в общия хор, нито в послушните кафези на политиката, не си позволи да го раздава с прилични трели. Дори не гугукаше над капандурите на мансардите на своите приятели поети, а предпочиташе след трети петли да заспива сред техните уморени ангели.
Деспо озвучаваше летатeлната си същност с мълчаливата си, необикновена озарена усмивка. Тя бе божият печат върху изрисуваното му лице, тя бе вълшебната портичка към душата му. Обикновено гениите са шумни, реактивни, агресивни, трошат забраните, нахлуват в заключените стаи на изкуството, правят от познанието си пиедестали и чакат някой да се сети да им поднесе в краката китка или венец. А Деспо имаше антигениално поведение – велик, събран, вслушан в себе си, нежен, усъвършенстван в цялост из работилниците на Бога. Поразяваше с естетиката на бунта си, бунт замислен, мислещ бунт, който те кара да мислиш. И със сетивата си, и със сивото вещество. Да разсъждаваш още докато стоиш втрещен пред виденията му, докато си още омаян, приятно зашеметен и възхитен до въздишка от видимата част на внушенията му. Деспо имаше собствена гравитация и тя гравитира около всяка негова работа. Дори да останеш леко озадачен, усещаш отново внезапно притегляне, след което излиташ отвъд картините му окрилен, възпят, възроден. В най-лошия случай пак се завръщаш, за да надникнеш отново и отново отвъд прага на зримото. И окончателно да притегляш на ум с невидимите си аптекарски везни нелогичната логика и логичния абсурд.
Рисунъкът на Деспо е съставен от молекулите на модерността, това са премоделираните модели на родното ни, неизтребимо чувство за парадоксалност, това са алфавитите на нереалната ни реалност. Театралните му плакати блестят и ще блестят като златен гвоздей в подковата на крилатите ни национални вдъхновения, гвоздей, колкото забележителен и запомнящ се, толкова и скрепителен за свободните воли на древната ни духовитост.
Въздушната пътека от пламъчета, която Стефан остави подир себе си, са граничните състояния на една завършена орбита в приложното му себеизразяване. Но той наистина обнови с лекотата на гений българските ни представи за портретуване, обърна по гръб шаржа и го ошашави с цветност, целенасоченост, със скрити послания, с убийствени детайли, които се оказа, че никога не са били само детайли, а основното – неговата добавъчна енергия към просветлението. Към откритието, към новаторството, към себеизненадата, която е способна да обича и да се подчинява само на Деспо – у когото нямаше ни миг деспотичност.
Отиде си едно прелестно съчетание на блага душа и брилянтен дух, на човечен човек, безразличен към своята рисуваческа уникалност. Карикатурите му не бяха смешни, но журитата в чужбина ги обожаваха, защото той рисуваше с мисъл, извайваше необикновеното в мисленето си, но туй не бе ни черен, ни бял хумор, защото такъв при Деспо отсъстваше като цел, подцел или надцел. По-скоро той се родееше със словесното вълшебство на Радичков, с казаното, но недоизреченото, с магиката на иносказанието, с многообемното си, сферично зрение. Имат го някои мълчаливи птици, които в мисловните си полети виждат всичко, което ги чака, което вече не ги чака; и онова, което ги гледа, докато оставят въображението си да лети успоредно с тях като втора, умопомрачително свободна птица. Деспо я хранеше само със свобода, с волност и с почтеност, която самопроизвеждаше. Винаги бе верен на себе си – осъзнаваше качествата си, но се срамуваше да им обръща публично внимание. Изпитваше леко неудобство от вътрешните размери на таланта си и го пускаше на воля да кръстосва с разперени крила само нощем, когато двамата усърдно работеха за съзнанието на дневните хора.
Затова в този час на безвременна раздяла само ще прошепна: „Сбогом, Деспо! Гениално създание, велик пич, сбогом, ненадминатий ваятелю!“
Румен Леонидов

 

Деспо

 

Новината ме връхлетя челно във Виена. Сутринта. През нощта сънувах демон, с когото се борих на живот и смърт в тясната тъмна стаичка, в която лежах. Мислех, че съм победил чернилката, а тя само се е отказала от мен, за да се вгнезди в диханието на Деспо! Три месеца по-късно в съня ми влезе Деспо, буташе детска количка с наскоро родено момченце. Бяхме в кафенето към фоайето на хотел, Деспо гледаше час по-скоро да се измъкне от това голямо и пренаселено с незнайници място, аз и моя позната го придружихме от двете му страни към изхода, тя го попита на кой е това дете… Деспо не я чу или не поиска да отвърне.

 

Гледаше към мен, но някъде над мен. Каза ми: „Още съм в шок, но ще се стегна, ще се взема в ръце, трябва ми малко време.
Засега не искам да виждам никого, предпочитам да съм сам с бебето. Грижи се за него, то е мое дете. Явно скоро няма да ми мине, но ще свикна, ще успея да се концентрирам, момченцето ми изяжда времето, ала това е положението, не се свиква лесно. Изненадата ме хвърли в тъча, още съм замаян, всичко върша механично, всъщност нищо друго не правя, освен да бдя над новороденото...“


Изпратихме го до двора на хотела, в което се срещнахме. Бях объркан и зашеметен, дори нямах никакво желание да упрекна моята позната - питат ли се такива неща, що за въпрос му зададе, имаш ли акъл
в това безтегловно състояние да любопитстваш, добре, че не те чу, толкова тихо ходеше в думите Деспо.

 

Бог да Бъде милостив, да го обича повече от нас, от нас, дето мира нямаме без него, без това Голямо Дете на нашето приятелство, Вечното Дете, Деспо...  Да пребъде Духът ти на Доброто, която наричаме Бог!

 Р.Л.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: