Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Първи се предават мъжете

17.12.2016

Евгения Гешева разговаря с Вивиана Асса

 

Лесно ли се живее в сянката на гениалния ти съпруг?

Ха, ха, гениален ли? Мислех, че само аз знам, че е гениален. Румен е много талантлив, но дали е гениален ще се произнесе след време историята. Никога не съм живяла в неговата сянка, може би защото сме с различни фамилии. Дори доста хора не знаят, че сме семейство. Това не е толкова лошо, имайки предвид неговия буен нрав, в този смисъл „сянката“ може да те похлупи. Но аз се справям.
А дали е лесно? Няма лесно съжителство. След 40 години, бих казала, че сме минали през всякакви трудности и много радости, разбира се и трябва да си призная, че не е било лесно, но никога не ми е било скучно. Сякаш все още има какво да си кажем. Помня, неотдавна в една по пенсионерски безсънна нощ попаднах случайно на предаване за Окуджава. Беше филмиран последния му концерт. Май бяхме сърдити по това време. Всеки застинал в своята непоклатима гордост, но и двамата се загледахме. Беше невероятно усещане, бяхме потопени в необятната доброта на таланта. Започнахме да си говорим за приятелите тук и в Русия. За отдавнашни стихове. За първото ни преживяване в Москва. За това, което бяхме прочели напоследък... Почувствахме се толкава близки... Беше невероятна нощ. Всъщност съжителството, да не казвам брака, тази изконсумирана откъм душа думичка, е като шофирането. Трябва да си винаги на щрек. Може много да те привличат високите скорости, но когато в колата има други хора, ти си отговорен за тях и ги пазиш. Нямаш право да катастрофираш, за да не нараниш хората до теб. Така и нашата  семейна таратайка изпърпори във времето, без фатални произшествия.

Професията ти носи ли удовлетворение от живота?

Колкото пъти се сетя за професията си, поглеждам с благодарност към небето. Цял живот съм работила нещо, което ми е било изключително приятно. А и добре са ми плащали за удоволствието да работя. Аз не слугувах на работата си, обратното - тя ми слугуваше. Където и да отида - на почивка, в чужбина, в болница, на гости... да не изброявам, в главата ми има един нахален чип, който непрестанно ме пита: абе, от тази история става ли материал, или не. Журналистическата работа е много вълнуваща, защото е свързана с общуване с различни хора и съдби. Сещам се за първия си журналистически удар. Тогава работех още в агенция  „София - прес“. Бяха ме изпратили в Широка лъка да пиша за музикалното училище. По свое желание реших да се кача в село Гела и да се срещна с големия гайдар бай Дафо. Съвсем случайно видях, че децата от близкото сиропиталище нощуваха в местното картофохранилище. Това страшно ме възмути. Написах материал и го предложих на мои колеги във в. „Поглед“. След тази публикация се вдигна невъобразим шум. Получих над 100 писма. Бригита Чолакова, известна тогава водеща в Националната телевизия, посвети цяло предаване на тази тема. Тогавашният партиен секретар на Смолян изпрати гневно писмо в Агенцията срещу мен. Но не това имаше съществено значение. След тази публикация бяха осиновени около 20 деца. Представи си на колко много хора съм помогнала. 20 семейства без деца си осмислиха живота, като дадоха любовта си на тези клети сирачета. Как да не се чувстваш удовлетворен?

Семейният ви артистизъм премина в дъщеря ти Румена. Какво са нейните успехи?

Руменка беше много интересно дете. Беше послушна, отговорна и много работлива. Беше дори свенлива. Не говореше много. Затова винаги съм си мислила, че трябва да се занимава с някаква наука. Да се свре в лабораторията и да си чопли нещото. Грешка! Завърши с отличие Гимназията за древни езици и култури и пак с отлична оценка влезе в Университета – „социология“.
Най-неочаквано в края на втори курс ми каза: „Мамо, искам да правя нещо с тялото си“. Отново погледнах несериозно на това нейно желание, но си казах да... това ще е добре за фигурата й и я свързах с моя приятелка от детските години, която беше учила в Хореографското училище, а по-късно стана акробатка. По-упорит човек от Румена не съм срещала досега. Както не можеше до 22 година да направи дори шпагат, сега с тялото си прави невероятни неща. Изключително сценична. Когато с баща й я видяхме за първи път на сцена, неможахме да я познаем. Казах си: “Това не е моето дете“. Въртеше едни очи, наперена, артистична.

Още не беше се дипломирала, когато с хонорара от първото си задгранично турне си купи всевъзможни фокуси. Бях втрещена. Това пък за какво ти е? А тя ми отговори, че цял живот си е мечтаела да прави фокуси, но била убедена, че няма да й разреша. Сега Румена и мъжът й – израелец, имат цирк. Тя понякога е и сценарист, и режисьор, и хореограф, и водеща... и дори участва с някакъв номер. Освен това ръководи и училище към цирка. Миналата година бяха излъчени нейни интервюта в най-престижните израелски сайтове. Бях доста горда. Майка е и на две прекрасни момичета Лири и Ника.

Ти спечели престижна награда с разказ в конкурса за жените от Средиземноморието, със седалище в Марсилия…Защо не продължаваше да пишеш?

Този конкурс е за непрофесионалисти и реших да се пробвам. Разказът го написах специално и, тъй като тогава темата беше „Огледалото“, почти измислих цялата история, която разиграх за кристалното огледало в един хотел в Краков. Така се казва и разказът – „Хотел Европейски“. Защо не участвам и в други конкурси? Незнам. Аз, за разлика от моето обкръжение, не съм много амбициозна. Явно не бих искала да си хвърлям усилията за нещо, което няма да бъде прочетено. Кому е нужно това упражнение? Въпреки това, имам някакви планове в главата си, които... може би... Ще видим.

Докоснала си се до най-светия за мен – папа Йоан-Павел II. Как се осъществи вашата среща?

И аз самата си завиждам за срещата с този папа. Невероятна личност. Когато Йоан-Павел II дойде на посещение в България, по това време бях член на Изпълнителното бюро на Организация на евреите в България „Шалом“. Трябваше да бъдат излъчени няколко души, които да присъстват на срещата с папата. Аз бях сред тях. Ден преди това казах на колегите си от вестник „Ние жените“ Имайте готовност да сменяме страници. Взех си фотоапарата и няколко екземпляра от последния брой на вестника. Но как се влиза с апарат при папата? Трябваше да се моля първо на охраната, после на кардиналите и накрая успях да  снимам Йоан Павел II с вестник „Ние жените“ в ръка. И тази снимка излезе на първа страница. По-късно, когато издадохме и календар със същата фотография, някои колеги фотографи бяха убедени, че става дума за колаж.

Ти беше между организаторите на конкурса „Бизнес дама на годината“, усетили завистта на неуспелите?

Със завистта на неуспелите животът ме е срещал много пъти, но този конкурс е създаден за успелите хора. Така го замислихме -така и се получи. В началото на демократични промени мнозина останаха без работа, без почва под краката си. Редакцията ни беше засипана с писма на отчаяни читателки. Първи се предадоха мъжете, като по-слаб пол. Жените ни разказваха своите напоени със скръб истории – как безработните им мъже се пропиват и постепенно напускат опустелия кораб и ги оставят сами да се борят със житейските бури. И какво да правят те, милите? Една се хваща да шие чаршафи, постепенно прави работилничка, по-късно работилничката става фабрика, друга, учителка, се хваща да шие знамена. Младата и предприемчива жена забелязала, че за откриване на учебната година няма откъде да се купят трикольори. Днес тя е собственичка на първата сертифицирана фабрика за знамена, с правото да изработва гербове. В началото разказвахме тези невероятни истории, докато ни осени идеята да направим конкурс не за хленчещата, а за можещата българка. Постепенно въвлякохме и хората от властта. Главната редакторка, Мария Баева, покани първата дама, тогава Антонина Стоянова, съпруга на президента Петър Стоянов, да стане патрон на конкурса. И тя прие. По-късно организирахме представително жури с председател министър и така постепенно това събитие се превърна в институция. Бизнес - елитът всяка година чакаше това събитие. С моята колежка имахме намерение да напишем книга за тези успели жени, но като че ли неможахме да запалим достатъчно добър издател. Питаш ме лесно ли се разделих с вестника, с конкурса? Няма лесна раздяла. Както се казва, аз съм вложила в работата си много чувства и средства. Но пък съм се научила с времето да приемам неизбежните неща в живота. Приемам, че това, последното, е едно от най-силните качества на характера ми.

Познавайки ролята ти в семейството, което е изградено в стил на патриахалност, с уважение към другия, но и като коректор на случайни хрумвания и желания, уморена ли си...  Мечтаеш ли още?

Струва ми се, че тази думичка патриархалност, като стожер, като душа, сърце... звучат доста патетично за моята скромна персона. Като че ли патриархалността стои много добре в класиката ни. И нека да си стои там. Ние трябва да се научим да живеем смислено в днешния доста объркан свят. И аз се стремя непрекъснато да се уча от някого на нещо добро и подредено, да го кажем, по патриархалному. Ти много подробно ме разпита за артистичната ми дъщеря. Но аз имам и един доста по-малък от нея син. Неотдавна му бях на гости във Виена. Там той завърши бакалавър, сега работи, създаде семейство и също има син. Бях очарована от хармонията, която видях в дома му. Чистотата, която блестеше, както в гардероба при ризите му, така и в душата му. Почувствах се гузна от шизофреничните съвети, които непрестанно му давам и до днес – да успява, да не се примирява с малкото, да върви нагоре... Къде е това нагоре? Та моето момче е стигнало до абсолюта. Трябва аз да се уча от него, а не той от мен. А по отношение на мечтите, о… винаги съм имала мечти. Много често те са от рода на селянката Герда със стомната мляко от баснята на Лафонтен, но пък преди да се счупи поредната ми стомната, има толкова много вълшебство...
Затова ще продължавам да си мечтая. Може би ще напиша книга или пък ще помогна на Румен да подреди неговата... Но дори и да се счупи поредната ми стомна, загубата за човечеството няма да е толкова голяма... По-скоро бих искала да чувам този познат звън в телефона ми от вайбера: „Майче, майче... Обаждам ти се само да ти кажа, че много те обичам, знам, че и ти ме обичаш…“ Трябва по-често да си го казваме. Така животът ни става по-лесен!

 Мисля, че това е добър финал на интервюто!

Евгения Гешева

„Минаха години“ бр.50, 12 декември 2016 г. рубриката "Чакани гости"

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: