Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Посвещава се на Ялта" от Йосиф Бродски

12.12.2016 1

В превод на Асен Сираков


 
 
ПОСВЕЩАВА СЕ НА ЯЛТА 
 
Описаната тук по-долу случка
е истинска. За жалост в наши дни
освен лъжата, истината проста
изисква разни доводи солидни
и потвърждения. Не е ли знак
това, че встъпваме в напълно нов
и тъжен свят? А истината всъщност, 
дори съвсем доказана, е само
сух сбор от доказателства. Сега
се казва „съгласих се”, вместо „вярвам”.
 
Не вещите днес в атомния век
важат, значим е техният строеж.
Така над изтърбушената кукла
детето рони сълзи върху трици,
а ние търсим скрита същност,
за да приемем някакви събития.
Изпитваме възторг, и обаяние, 
защото и мотивите, средата,
и тъй нататък – са животът. С него
по навик се отнасяме катó  
към плод на нашата мисловна дейност.
 
И струва ни се, ако преплетем
мотиви, отношения, среда,
проблеми – много лесно ще се случи
събитие; да кажем – престъпление.
Е, да, но не. Навън е ден безличен,
ръми, коли препускат, телефонът
(вълмо от разни клеми и катоди,
съпротивления и прашни спойки)
мълчи. Събитието не настъпва,
уви, а вероятно, слава Богу.
 
Описаното тук се случи в Ялта.
Разбира се, че аз ще се придържам
към вече споменатата представа
за истината, тоест ще разпоря
онази кукла. Нека ме прости
и милозливият читател в случай,
че тук-таме добавя и изкуство
към истината, а пък то е всъщност
същинска канава (макар че нé е
същинското изкуство на живота,
а някакво писателско подобие).
Свидетелските показания
се дават в онзи ред,
във който те
 са дадени. Това е пример как
зависи истината от изкуство,
а не обратно – то от нейната наличност.
 
1
 
„Обади ми се вечерта и каза,
че няма как да дойде, а пък ние
за събота във вторник се разбрахме,
че ще намине. Именно във вторник 
му се обадих, за да го поканя
да мине. Той „До събота”, ми каза.
Защо? Защото канехме се с него 
един дебют съвместно, на Чигорин,
да разиграем ход по ход. Това е. 
И друга, както споменахте, цел 
за тази среща нямаше, освен,
ако, разбира се, желаеш с някой
приятен събеседник да се видиш,
при вас наричат цел. Не ви се бъркам...
Обади ми се вечерта, за жалост,
да съобщи, че няма как да дойде.
Да, жалко! Толкоз исках да го видя.
 
Как казахте: звучал тревожно? Не.
Гласът му бе съвсем обикновен.
Да, телефонът си е телефон;
не виждаш ли пред себе си лице
гласът звучи по-остро сякаш.
Не чух тревога… Все пак в този смисъл
присъщ му беше странен словоред,     
а изказът му – преизпълнен с паузи,
донякъде смущаващи, та ние
по навик, някак, в чуждото мълчание
сме склонни да съзрем мисловна дейност,
ала при него просто бе мълчание.
Усещахме полека-лека всички
зависимост от тази тишина,
което дразнеше неимоверно.
Не мен, аз знаех, че е резултат
от онзи страшен взрив, да, убеден съм.
Как друго обяснение? Какво?
Да, той не беше разтревожен. Впрочем
аз съдя само по гласа и толкоз.
Едно все пак ще кажа и това е:
във вторник първо, в съботата после,
гласът му бе обикновен. Дори
да го е сполетяло нещо лошо,
е в друг ден. В съботата се обади!
Угриженият няма да звъни!
Когато аз съм разтревожен… Моля?
Какво сме си говорили? Добре.
Щом телефонът звънна, аз веднага
посегнах, вдигнах. „Добър вечер, аз съм.
Налага ми се да се извиня.
Така се случи, че да дойда днес
е невъзможно”. А, така ли? Жалко.
А в сряда как сте? Мога да ви звънна.
Какво говорите, каква обида!
Тогава сряда? Той пък: „Лека нощ”.
Да, всичко беше някъде към осем.
Затворих, масата разтребих, после – 
шахматната дъска, че преди време
предлагаше Царица на Е-8.
Това бе странен ход, неразбираем.
Почти абсурден, нямащ нищо общо
с Чигорин. Странен и безсмислен ход,
ход, непроменящ нищо, при това
напълно обезсмислящ и гамбита.
В една игра е важен резултатът:
победа, загуба, дори реми,
все пак е резултат. А този ход – 
чак фигурите глождеше съмнение 
дали дори изобщо е възможен. 
Така седях до късно над дъската.
Не знам, допускам някога да може
да се играе и така, но аз…
Не ви разбрах: май споменахте име?
И то говори ли ми нещо? Да.
Разведохме се преди пет години.
Да, правилно: живеехме без брак.
Дали е знаел? Мисля си, че не.
А тя едва ли би го споменала.
Какво? Дали съм виждал тази снимка?
Прибирах я преди да дойде той.
Но моля ви! Ненужни извинения.
Въпросът е естествен, то и аз…
Как всъщност съм разбрал , че е убит?
Тя се обади в тази нощ и да –  
гласът и беше много разтревожен!”
 
2
 
Последната година все по-рядко
се виждахме. Той идваше при мен
два пъти в месеца. Дори веднъж.
А през октомври не дойде. По принцип
той се обаждаше преди да дойде,
да кажем седмица по-рано, за да
не се получи бъркотия. Аз,
нали в театъра работя, там
все нещо ще се случи извънредно –
един се разболял, а друг избягал
на снимки, значи нужен е заместник. 
И всичко в този дух. Извън това, 
той вече знаеше, че има друг…
Да, същият. Но моля ви се… Как?
Да, да, това е ваш’то амплоа.
Но връзката, бих казала, че е
дори сериозна, в този смисъл тя е…
Да, въпреки това аз продължих
и с него да се виждам. Как защо?!
Той, как да кажа, беше някак странен, 
единствен по рода си. Знам, че всички,
да, всички хора са съвсем различни.
Но той различен бе от всички други.
И точно туй ме теглеше към него.
Когато бяхме заедно, светът
преставаше да съществува. Тоест
бе жив и се въртеше в своя ход;
но той не искаше да го затули. 
Не, не! Не ви говоря за любов!
Светът бе жив. Но на повърхността –
на всичко мърдащо и неподвижно –
възникваше там нещо като ципа,
по-точно – прах, под който всички те
 безсмислено изглеждаха еднакви.
Тъй както в болницата боядисват
стени, тавани и леглата в бяло.
Е, представете си и мой’та стая
затрупана от сняг. Не е ли странно?
При тази, да речем, метаморфоза
и мебелите може да изпъкнат.
Нали? Не мислите ли? Не? Напразно.
Тогава тази прилика я смятах
за истинската външност на света.
Това усещане ми беше свидно.
 
По тази именно причина с него
не скъсахме съвсем. А и защо
да трябва, ако смея да попитам,
да късаме? Какво за капитана?
Не мисля. Той, разбира се, че е
стабилен мъж, макар и офицер.
Но онова усещане за мен
по-важно е от всичко. Той не би
могъл да го запълни. Боже! Аз
едва сега започвам да разбирам 
то колко важно е било за мен,
това усещане! Да, колко странно.
Кое ли? Ами, вижте, аз самата
от днес ще бъда някаква безлична
частица от всемира с тънък налеп
от тази патина, но ще си мисля,
че съм различна, друга!.. Докатó
си мислим, че сме уникални, ние
уви, не знаем нищо. Ужас, ужас!
 
Простете, но ще си налея вино.
И вие? Колко хубаво! Но, моля!
Дори не ми е хрумвало! Кога,
къде се запознахме? Не, не помня,
но струва ми се бе на плажа. Да:
в Ливадия, до Ялта, там на плажа,
до санаториума, а къде
да срещнеш хора в дупка, като тази?
Ах, колко сте осведомен за мене!
И все пак няма как да разберете
какво ми каза, ако не ви кажа.
Когато там ме заговори, каза:
„Разбирам, че съм ви противен, но…”
Нататък – ясно. Но това начало…
Като жена, съветвам тази фраза
да включите и в своя арсенал.
Семейството му? Знам ли нещо друго?
Не, абсолютно нищо. Впрочем, май…
май имал син, ала къде, не знам? 
Не, всъщност се обърках: капитанът
е със дете. Момче и ученик.
Враждебен, мрачен; копие на татко…
Не, за семейството не зная нищо.
Познати? Също не познавам. Той
със никого не ме е запознавал.
Простете, но ще си налея още.
О, да, съгласна съм: задушна вечер.
 
Представа нямам кой го е убил.
Какво? Ах, моля ви! Туй мекотело.
Побъркан е по дамските гамбити.
Те бяха и добри познати. Аз
така и не разбрах какво ги свързва.
В шахматния им клуб е дим до бога,
чак южното крайбрежие смърди. 
Не, с капитана бяхме на театър.
Разбира се, цивилен! Не понасям
ужасната им униформа. После
се връщахме обратно.
Той лежеше
 
във входа, проснат малко зад вратата.
Решихме, че е някакъв пиян.
Във входа, знаете, у нас е тъмно.
Ала по шлифера го разпознах:
по белия му шлифер, с кал омазан.
Не, той не пиеше. Категорично;
Изглежда бе пълзял. Пълзял бе дълго.
А след това? Ми, внесохме го вкъщи
и се обадихме да дойдат. Аз?
Не, капитанът. Мен ми стана лошо.
 
Да, всичкото е някакъв кошмар.
Така ли смятате, ами? Хм, странно.
Нали това работите. Макар че,
с това въобще не може да се свикне.
Все пак и вие сте човек… Простете!
Неправилно се изразих. Не, не!
Разбира се, налейте си. На мен
ми стига. Напоследък лошо спя,
а утре – репетиция, отрано.
Как? Лек срещу безсъние. Така ли?
Добре. Тогава нека – още глътка.
Да, прав сте, днес е толкова задушно.
Тежи. Изобщо няма и с какво
човек да диша. Всичко пречи. Задух.
И чак се задушавам. Да. А вие?
А вие също? Да? А вие? Аз,
аз повече – и повече не знам.
Така ли? Не, аз нищичко не знам.
Какво ви трябва още? Ох, недейте…
Бе, ти какво напираш? А? Ей, ти?!” 
 
3
 
„И вие смятате, че аз съм длъжен
да давам обяснения? Добре,
щом трябва – трябва. Имайте предвид:
ще ви разочаровам, по причина,
че знам при всички случаи за него
от вас по-малко. Но, което знам,
 му стига на човек да се побърка.
Това, допускам, вас не ви заплашва,
защото вие всъщност… Да, тъй вярно:
въпросният субект ми бе противен.
Допускам, че разбирате защо.
А ако не – едва ли има смисъл
да нищим тази тема. В крайна сметка
на вас ви трябват преди всичко факти.
И тъй: признавам, че го ненавиждах.
 
Не се познавахме изобщо. Не.
Аз знаех, че при нея идва някой.
Но кой по-точно нямах и представа.
Тя, впрочем, си мълчеше по въпроса.
Обаче аз го знаех! Не е нужно
да бъдеш Шерлок Холмс, там, като вас,
да знаеш, стига просто да се вгледаш,
пък и… Да, може да не съм видял.
Та вие даже нямате представа
каква е тя! Това, че си мълчеше
за този тип, не бе за да прикрие
там нещо! Искаше да ми спести,
да кажем, огорчение. Да крие
то всъщност нямаше какво. Та тя
сама призна – приклещих я веднъж –
че от година близо вече как 
не са го правили… Дали какво?
Съм ѝ повярвал? Може да се каже.
Ала по-леко хич не се почувствах.
 
Допускам, че сте прав. Не ми се спори.
Когато някой казва нещо, той
не го изрича, за да се съмняваш.
Мен ако питаш, устните щом мърдат
е повече от истина-лъжа:
в самия факт, че мърдат, е животът,
а не в това, което произнасят.
Току-що казах, че повярвах; не!
Тук криеше се нещо по-голямо.
Та аз видях това, което каза.
(не чух, ами видях, да сме наясно!)
Пред мен, как да ви кажа, бе човек.
Той дишаше, говореше и всичко.
Не исках да го смятам за лъжа,
дори да исках, пак… И ви е чудно
как бих могъл с такъв подход към хората
да се сдобия с четири звезди?
Е, да, по-точно казано – звездички.
Аз някак иначе започнах. Тези,
с които почнах – те отдавна имат
звезди. А някои дори по две. 
(Към версията си, ако добавите,
че съм и неудачник; от това
ще стане още по-правдоподобна.) 
И пак да кажа, иначе започнах.
Отвсякъде очаквах да ме метнат.
Дочаквах. Те, войниците, са хора,
които всеки божи ден опитват
началството да баламосат… Схванах
при Кошице, четирийс-и-четвърта,
 че глупост е. Пред мен в снега
лежаха двадесет и осем души,
лишени от доверие, войници.
Какво? Защо говоря за неща,
които нямат пряко отношение?
Аз само отговорих на въпроса.
 
Аз съм вдовец от четири години.
Деца ли? Да. С едно дете съм, син.
Къде съм бил във съботната вечер?
В театъра. А после я изпратих
до тях. Да, той лежеше там, във входа.
Какво? Как реагирах? Аз ли? Никак.
Разбира се, че го познах. Видях ги
в универсалния веднъж случайно. 
Купуваха си нещо. Аз тогава
се сетих…
Значи, всъщност аз и той
понякога се срещахме на плажа.
Обичахме едно и също място –
Ей там, до мрежите. И всеки път
вратът му бе на морави петна…
Онези същите, досещате се…
Та, срещам го и казвам – нещо, там,
за времето – той се навря във мен
и някак без въобще да ме погледне,
ми каза: „С вас, да ви призная, не”,
и после, чак след няколко секунди 
добави: „бих говорил”. При това
пак продължаваше над мен да гледа.
Ей богу, в този миг, ви казвам, можех
да го убия. Чак дамла ми падна.
Усетих в мозъка ми как нахлува
вълна гореща, после за момент,
като че ли изпаднах и в несвяст.
Когато в крайна сметка се освестих,
той на местенцето си бе полегнал,
покрил лицето с вестник. На врата му
тъмнееха пак същите следи…
Тогава аз не знаех, че е той.
За щастие и нея не познавах.
 
Какво “и после”? После май изчезна:
на плажа повече не го засичах.
А сетне на забавата в Дома
на офицерите се запознах
и с нея. После там, в универсалния
бе с него… Затова в онази нощ,
веднага го познах. И да ви кажа,
в известна степен даже се зарадвах.
Не исках всичко да се влачи вечно.
Та тя след всяка среща с него бе 
да кажем, някак си неадекватна.
Сега, надявам се, ще се оправят
нещата. Трудно ще ми бъде малко
в началото, но знам, че в крайна сметка
убитият не пази спомен, а и
пътуване се очертава. Трябва
там, в Академията, да, във Киев,
да се явя, а тя ще избере
театър. Малкият я обожава.
Пък може и да си родим дете.
О, да! Аз още мога – хахаха…
Какво? Оръжие? Да, имам лично.
Не, не е „стечкин” – имам от войната
един такъв трофеен „парабелум”.
Да, раната му беше огнестрелна.”
 
4
 
„Той, татко, в нея вечер се завлече
май на театър, аз останах с баба.
Позна, пред телевизора ни вкъщи.
Домашни? В събота какви домашни?!...
Да, телевизор. Как какво съм гледал?
Кой да ти помни? Казваш филм за Зорге?
Позна, за Зорге! Само че докрая
не го догледах – гледал съм го този.
В училище ни водиха на кино.
Така че т’ва е… Докъде го гледах?
До там, където немците и Клаузен.
Японците, по-точно… после те
там, с лодки дълго плават край брега.
Да, сигурно след девет е било.
Най-вероятно, ‘щото гастронома
пък го затварят в събота към десет,
аз исках сладолед. Не, аз погледнах
да, през прозореца – той е отсреща.
Прииска ми се да се поразходя.
На баба, не, не се обадих. Що ли?
Защото ще ръмжи – затуй, палтото,
там шапка, ръкавици – к’вото трябва. 
Позна, бях с яке. Не това, а друго
да, онова с качулката. То é
със цип. Да, взех и пъхнах си го в джоба.
Не, просто знам къде си крие ключа…
Разбира се, ей тъй! И въобще
не да се перча. Пък и пред кого?
Да, беше късно и си беше тъмно.
Какво си мислех аз? Какво ли – нищо.
Мен, ако питаш, просто си вървях.
 
Какво? Какво съм правил на баира?
Забравих… Там, когато от високо 
се спускаш, заливът е все пред тебе.
Пристанището в светлини. Така е.
Вървиш, опитваш се да си представиш
какво се случва там. И въобще
на път за вкъщи – по-добре да слизаш.
Да беше тихо. Имаше луна.
И въобще, направо бе красиво.
Какъв ти минувач? Не срещнах никой.
Не, колко е часът не знаех. „Пушкин”
във събота в дванайсет вдига котва,
а беше там – на кърмата му има
салон за танци, с цветните стъкла,
и туй отгоре като изумруд.
Позна, тогава значи…
К’во? Пак бъркаш!
Живее тя над парка, а пък него
до изхода на парка го засякох.
 
К’во каза? Питаш ме какво си мисля
за нея? Ами, к’во да мисля – тя
е хубава. И баба я харесва.
Бе… става. Важното – не ми се бърка.
Все тая ми е, всъщност. Там, баща ми
ще се оправи, той е… 
Да, пред входа.
Позна. Да, пушеше. Аз му поисках
цигара, той не даде, после… абе,
ми каза: „Я пръждосвай се оттука” 
и – вече бях на десетина крачки,
и повече – добави тихо: „измет”. 
Бе толкоз тихо, затова го чух.
Не знам какво ми стана изведнъж!
Ей, сякаш някой беше ме ударил.
Направо притъмня ми пред очите,
дори не помня как съм се обърнал
и стрелял в него! Ама не улучих:
той продължаваше да си стои
и май че пушеше. А аз… А аз…
Развиках се и после, бързо търтих.
А той – той си стоеше…
Никой с мен
до този ден така не бе говорил!
Какво съм му направил? Аз поисках
цигара, да. Добре, разбрах, цигара!
Да, знам, това е лошо. Но у нас
кажи ми кой не пуши? Даже аз
не исках и да пуша! Само щях
замалко да я подържа… Не, не бе! 
Не исках да се правя на голям!
Не бих и пушил! Ала там, на рейда,
навсякъде са светлинки, огньове…
Помислих, че и тука може… Не,
не мога въобще… Но ако може, 
ви моля да не казвате на татко!
Ще ме утрепе… Моля? Да, прибрах го.
А баба? Не, тя вече бе заспала.
 И телевизорът не бе изключен,
екранът беше на черти… Веднага
го сложих там, където си стои,
и после – сън! Не казвайте на татко!
Ще ме утрепе! Аз не го улучих!
Не го уцелих! А? Нали? Нали?”
 
5
 
Три имена. Четирийсетгодишен.
Неженен. Гражданство. Деца – чертичка.
Пристигнал от. Живее на. Къде,
кога и кой го е намерил мъртъв.
Нататък е: заподозрени трима.
И тъй, заподозрените са трима.
Самият факт, че подозираш трима
и е възможно те да са убили
един, е показателно. Да, могат
едно и също трима да извършат.
Да кажем, да оглозгат цяло пиле.
Все пак – убийство. И самият факт,
че точно трима са заподозрени,
говори недвусмислено, че всеки
от тях е можел да убие. Значи,
безсмислено е да разследваш. Ти
ще разбереш накрая само кой;  
ала защо е той, защо не са 
останалите двама?... Не! Аз само!...
Настръхвате? Нелепо е! Все пак 
човешката способност да извършиш 
убийство и човешката способност
да го разследваш – въпреки привидно 
някаква приемственост – безспорно
не са и равнозначни. Вероятно,
е именно ефект от близостта им…
О, да, това е тъжно…
Как? Твърдите,
че броят сам по себе си на тези,
заподозрени в случая, лица
ги свързва някак и осигурява
дори алиби? И че трима души
не можем да нахраним с едно пиле?
Безспорно. Но така излиза, че
убиецът не е от този кръг,
а е извън кръга и е от тези,
които ти съвсем не подозираш?!
Убиецът е с други думи някой,
без всякакъв мотив, за да убие?
Така се и оказа този път.
Да-да, наистина… Ала това е…
Това е – е… възхвала на абсурда!
Прослава на безсмислието! Глупост!
Излиза, че тогава е – логично.
Момент! Кажете ми в какво тогава
е смисълът на целия живот?
Нима е в: някакво момченце с яке
изниква, за да ви застреля?! Даже…
Дори така да е, защо тогава
наричаме го престъпление?
И го разследваме! Кошмар! Излиза,
че чакаш цял живот да те убият,
а следствието – форма на очакване,
и че престъпникът не е престъпник,
и че…
простете ми, но ми призля.
Да се качим на палубата; тук
задушно е… Това е Ялта. Там –
се вижда сградата, по-горе, до
мемориала… Как е осветен!
Красиво е, нали?... Не знам на колко
ще го осъдят. Впрочем нас това
не ни засяга. Има съд. Безспорно
ще го осъдят…  Вижте, нямам сили
за наказания да разсъждавам.
Не ми достига въздух. Ще ми мине.
Да, знам, че на море се диша леко.
Ливадия? Тя е ей там. Да-да,
фенерите. Страхотно, а? Дори,
дори по тъмно. Как? Не чух добре?
Най-после, слава Богу, вдигна котва.
___
 
„Колхида” пореше вълни, а Ялта –
със своите цветя, огньове, палми
и отпускари пред вратите на
затворените заведения –
като мухи на лампа – се поклати
и бавно почна да се мести. Нощ.
Различна е нощта в морето от
нощта над всяка суша. Също както
различен погледът е в огледало
от истинския поглед на човек.
„Колхида” вече пореше в открито
море, със съскаща следа пенлива,
и полуостровът почти стопи се
в среднощната тъма. По-точно той
се връщаше към тези очертания,
известни като географска карта. 
 
                                                                            (1969)
 
 
 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  18.01.2017 16:14 | #1

Изключително точен и прецизен превод.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.