Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Да сме в пост или да попостим?

29.11.2016

Пита Мила Ламбовска

 

Въпросът може би е: да разчитаме ли на религиозния пост, за да правим духовни усилия, или да се трудим неуморно всеки ден с вяра в Творението?

Можем ли през повечето време да я караме криво-ляво, а в определени и наложени отвън отрязъци от време да спазваме предписанията, указанията за праведност, правилата за човещина?

Ами тогава не сме ли едни луди участници в движението, които с всички сили се стараят пред началството, но само от време на време,  – когато сме предупредени, че ще има активация от негова страна и наблюдение, че и по-сериозни санкции. И не корумпира ли това идеята за Бог?

Религиозният пост, така профанизиран, ни държи в клетката на концепцията за вината, греха и наказанието.

Заявим ли се като духовни същности, ние рискуваме да следваме път, в който изследваме Бог и себе си, взаимоотношение, което позволява да израснем и да партнираме, да бъдем сътворци.

Духовният ни път ни прави отговорни пред Вселената и това, което движи слънцето и звездите. Ние сме свободни и натоварени единствено с вездесъщата отговорност да узряваме като личности и да подобряваме това, което сме, като по този начин влияем на общото съзнание, от което сме част.

Това означава да се лишим от облекчаващата и евентуална индулгенция, на която разчитаме с нашето „Прости ми, Господи!“

Сляпата съдба спира да си играе с нас. И ние започваме да играем със себе си, да изследваме това, което сме, да разберем кои сме, какво правим в света, защо сме тук, как с нашето поведение даваме шанс на света да стане по-добър.

Ето, тези думи, които казвам, идеята, която предлагам, как работят за света?

Предизвикват ли конфронтация, конфликт, военизират ли съзнанието, или правят мир?

Отговорът е очевиден. Когато атакуваме вярванията на хората, те се ожесточават, консолидират своите концепции, втвърдяват убежденията си. Това правим ежедневно, всяка секунда, понякога без дори да го регистрираме на съзнателно ниво. Осъждаме, произвеждаме емоционална продукция и я натрупваме на негативния полигон на мирозданието.

Шансът ни е в това да се учим да споделяме своята гледна точка с уважение към усилията на другите хора.

Няма правилно и грешно. Всичко е наред каквото е.

Има поведение, което ни довежда до лекота и радост и ни свързва с „материка на всичко останало“. И друго, което ни завлича в емоционално и духовно блато.

Нашият път е да се научим да осъзнаваме кога се увличаме в посока, където няма радост за нас и другите, липсва единение, и да го изоставяме навреме.

Да трансформираме вярванията си, ако почувстваме, че те ни отдалечават от другите хора, но не в смисъла на компромисно самолюбуване сред стадото, да бъдем верни на вътрешния водач, но да помним, че сме част от цялото човешко съзнание и нашите осъзнавания работят за обединеното съзнание.

Постът е смирение. Мир.

По време на поста нашето материално тяло тича натам-насам из материалния свят, натрупваме всякакви впечатления, срещаме различни по интензитет преживявания, реагираме според възможностите си в конкретния момент.

Вярвам, че правим най-доброто, на което сме способни. Както казва Дон Мигел Руис, най-доброто винаги е различно, защото ние сме в различно състояние всеки път.

По време на поста се опитваме да сме бдителни – да следим мислите, думите, постъпките си. И знаем, о, много добре знаем кога се препъваме и падаме.

Много хора го разбират през усилието да се ограничат в храната, която приемат. За храната, като че ли ни е по-лесно да вземем съзнателно решение, казваме си: „Добре, днес ще наруша малко поста и ще хапна парченце сирене!“

С думите, и най-вече с мислите, не е така лесно. Много от мислите са втвърдени навици, концепции, файлове в съзнанието, вирусни програми, които можем да се опитваме да премахнем до изтощение и отчаяние, и да не успеем.

Падаме.

Нужно е търпение.

Велико е това, че човек се изправя и продължава.

Нашата отговорност е да знаем докъде сме стигнали по този път, да го следваме с вяра в съвършения ред, с категоричност в избора, но и с милост. И тогава „смили се“ може би ще дойде като „помилвай ме“. И дори като „всичко е наред“, не като успокоение, а приемане на това, което е.

Питала съм се дали „помилуй“ и „помилвай“ е едно и също.

Сигурна съм, че има свети тълкуватели, които знаят отговора. Но и ние можем да го изследваме.

Нека да се вгледаме в думата „помилвам“. В юридическото си значение означава „опростявам престъплението ти“. В контекста на социалните интеракции означава ласка, милувка.

За миг видях човечеството като вселенска изследователска лаборатория, в която всички учени (ние) изследваме, проучваме какво е любов.

По време на поста ние сме в интензивни експериментални условия. Имаме шанса да натрупаме суров материал, който после да обработваме, или да получим впечатляващ лабораторен резултат, който в последствие да пренесем в нашето ежедневие.

И нека сега за миг да си представим, че животът ни преминава в пост. 365 дни. 24 часа в денонощието.

Имаме ли куража да започнем и да бъдем?

Да.

Отговорът винаги е да. Винаги е любов.

Забавното е, че дори и пръста си да не помръднем, и гигантски катастрофи да предизвикаме, отговорът отново ще бъде любов.

Все още не мога да си обясня защо е така. Засега само го знам.

С думите, с мислите си ние създаваме свят.

Е, Създателю на Светове, с какво искаш да заселиш сътвореното от теб?

Тежка е тази отговорност, тежък Сизифов камък. Но е по силите ни.

„Нека сами да не се смаляваме от страх да не бъдем крале.“ (Емили Дикинсън)

Нека да сме в пост.

 

Мила Ламбовска

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Кой си позволи да преименува България?

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.